Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (21)

21.

Улицата изглежда толкова благонадеждна на дневна светлина, мисля си и поглеждам към редицата сгради в пастелни цветове. Нито една не надвишава шест етажа, всичките са чисти и спретнати и идват от друга епоха, от времето преди стъклените небостъргачи да станат норма. Палми хвърлят дълги мързеливи сенки по средата на широкия път. Шофьорът спира таксито под една такава сянка, на около половин пресечка по-надолу от мястото, където бях паркирала колата си в нощта на нападението.

— Така добре ли е? — пита той.

— Чудесно — отговарям, макар да не е.

Почнах да треперя приблизително десет минути, след като потеглихме, и положението се влошаваше с приближаването ни, а сега ръцете ми се тресат толкова силно, че почти хвърлям бакшиша на главата на шофьора и толкова силно блъскам вратата като я отварям, че едва не я откъсвам от пантите й. Изскачам от купето, преди да кажа на човека, че съм променила решението си, че съм сбъркала, че не съм искала да идвам тук, че това е последното място на света, където искам да бъда.

Таксито потегля и неочаквано се озовавам на кръгло, осветено от слънцето място, сякаш съм попаднала под лъчите на прожектор. Дами и господа, декламира невидим глас, вижте кой е тук! Е, не кой да е, а самата Бейли Карпентър, завърнала се на мястото, от което започна всичко — или пък, дали не е мястото, от което всичко почна да се разпада? Какво правиш тук, Бейли? Кажи на обожаващата те публика, какво си мислиш, че ще постигнеш?

Кажи, че ме обичаш.

Правя няколко колебливи крачки, после коленете ми се подгъват и аз съм принудена да спра, преди да падна на тротоара. Поемам си дълбоко дъх няколко пъти, издишвам бавно, опитвам се да потисна надигащата се паника. Поемам контрол.

Не съм луда.

— Извинете. Мога ли да ви помогна? — Гласът на жената е слаб и мил, каквато е и самата тя. Висока е към метър и петдесет и поне осемдесетгодишна, а лицето й представлява тъмно платно от линии и бръчки. Още една отпратка към миналото, мисля си неволно. Към дните, преди пластичната хирургия да превърне лицата на жените в призрачни, безизразни маски. Облечена е в блуза на цветя и розово-бели три четвърти панталони, които не би трябвало да си отиват, но учудващо си подхождат. Наблюдавам я, докато се приближава, дърпайки след себе си малкото си кученце на неоновозелена каишка. Кученцето, дундест, малък йоркширски териер, има също такава зелена панделка в гъстата си копринена козинка. Когато жената спира на около трийсет сантиметра пред мен, то се сгушва в сандалите й, диша кратко и насечено, малкото му езиче виси отстрани на мъничката му муцунка. Взира се в мен въпросително, като че ли се досеща, че мястото ми не е тук. — Май сте се загубили — казва жената.

Решавам, че тази дума ме описва не по-зле от всяка друга.

— Не — отговарям все пак. — Добре съм, благодаря ви.

— Наистина е горещо — констатира жената. — Деветдесет и два градуса^[1], според сутрешния вестник. — Тя отмята кичур влажни, изтънели сиви коси от лицето си. — Също като мен. Направих деветдесет и две миналата седмица.

Как става така, че някои жени стават на деветдесет и две, а други умират на петдесет и пет?

— Поздравления — промълвявам, мъчейки се да не завиждам на жената за дълголетието й. — Изглеждате удивително.

Тя приема комплимента ми с момичешки кикот и срамежливо помахване с видимо артритните си пръсти.

— Опитвам се да излизам на малки разходки по няколко пъти на ден, въпреки че тази влага е убийствена за косата ми. Но Пупси тук се нуждае от своята тоалетна. Нали така, Пупси?

Пупси поглежда към господарката си с големи, опърничави кафяви очи, сякаш се мъчи да отгатне колко още ще се бавят тук и дали си струва труда да се надигне.

— Наблизо ли живеете?

— Розовата сграда, точно зад вас. — Тя посочва с брадичка към квадратна пететажна сграда с бели щори. — Дъщеря ми се опитва да ме придума да се преместя в един от онези домове за възрастни хора, твърди, че така животът ми ще стане по-лек. Но според мен си мисли, че така нейният живот ще стане по-лек. А аз, да ви кажа, харесвам живота си такъв, какъвто е. Разбира се, трябваше да се откажа от голфа — добавя тъжно.

Сещам се за Травис. Той ме учеше да играя голф и всъщност бях почнала да ставам доста добра и да усвоявам играта, което не го изненада. „Има ли нещо, което да не умееш?“ — питаше ме с нотка на завист. Представям си го отново на прага на банята до спалнята на баща ми, бос и с гузно изражение на красивото си лице.

Дали се е чувствал гузен, понеже се е изложил, или дори засрамил? Или има и нещо друго? Нещо повече?

— Мога ли да ви попитам нещо? — обръщам се към възрастната жена.

— Разбира се.

— Чух, че наскоро една млада жена е била изнасилена на тази улица…

— Наистина ли? — Влажните лешникови очи се разширяват разтревожено. — Къде го чухте?

Вдигам рамене, сякаш не мога да си спомня.

— Случило се е преди около месец.

— Нямах представа. — Тя придърпва якичката на цветната си блуза със свободната си ръка, събира двете части в основата на сбръчкания си врат.

— Нищо ли не сте чули за това?

— Не. Сигурна ли сте, че е станало на тази улица?

— Напълно. От полицията не разговаряха ли с вас?

— Не. Съвсем не. О, скъпа. Обикновено тук е толкова безопасно. Сигурна ли сте, че е било на „Североизточна 152“, а не на „Югоизточна“?

Посочвам туфата храсти в края на пътя, но чувствам, че ръката ми се тресе и тутакси я прибирам до тялото.

— Мисля, че е станало ей там.

— Мили боже. Не мога да повярвам. Толкова ужасно. Горкичката. Тя добре ли е?

— Не зная — отговарям искрено.

— Чу ли това, Пупси? — промърморва жената и се обръща. — Една жена е била изнасилена на нашата улица. Може би ни е време да се преместим. — Отново поглежда към мен. — Имате ли нещо против да почакате, докато си вляза във входа?

— Разбира се. — Наблюдавам я как върви по пътеката към главния вход на нейната сграда и отваря вратата. После спира и ми махва с ръка. Аз продължавам надолу по улицата, а дишането ми с всяка стъпка става по-трудно и накъсано. Опитвам да си внуша, че това се дължи на потискащата влажност, но зная, че не е вярно.

Приближавам мястото, където в онази нощ бях оставила колата си. Сега там е паркирана бяла хонда сивик и аз спирам пред нея. Полагам усилия да не си представям как седя просната пред вратата й, как ръката ми се вдига над главата и се мъчи да хване дръжката, а цялото ми тяло се тресе от болка. Опитвам се да не чувам алармата, която ме потапя в безсъзнание.

Според полицията, един възрастен жител от близък апартамент, чул алармата, погледнал навън, видял ме да лежа там и се обадил на 911. Не, не видял какво се е случило, отговорил на разпитващите го полицаи. Не бил свидетел на нападението, не забелязал някой подозрителен да бяга от местопрестъплението. Просто чул аларма на кола, погледнал през прозореца и видял някаква жена да лежи на пътя.

Чудя се кой ли от живущите е бил той и продължавам надолу по тротоара. Спирам до издължения овал на храсталака при далечния край, от другата страна на пътя, срещу четириетажната, лимоновожълта сграда, която наблюдавах в нощта на нападението над мен. Беше толкова лесно да се мушна сред храстите, да клекна между цветовете и да изчезна в нощта.

Само дето не изчезнах.

Някой ме бе видял. Някой е наблюдавал.

Някой винаги наблюдава.

Клякам. Или краката ми поддават? Закрепвам се на нестабилните си глезени и се извръщам към сградата отсреща, вдигам въображаем бинокъл към третия етаж на ъгловия апартамент в съвършено същата поза, в която бях, когато чух пукота на съчки и усетих въздухът зад мен да се разтваря като завеса.

Инстинктивно се извивам назад, тялото ми очаква нова серия юмруци, ръцете ми се вдигат да защитят главата. Прехапвам език, за да не изпищя, но няколко хлипа все пак се отронват. Обхождам с очи горните етажи на сградата отзад. Напълно е възможно някой да ме е видял, някой да е наблюдавал цялото нападение. Или по-лошо: мъжът, който ме изнасили, може всъщност да живее в един от тези апартаменти. Дали полицията наистина е разпитала всички?

Стигам до извода, че двата апартамента на най-горния етаж в млечнобялата сграда вдясно имат най-ясна и безпрепятствена гледка към мястото. Скачам на крака с решението да почна от хората, които живеят там.

— Хей, ти! — възкликва млад мъж от тротоара, на около метър от храстите, в които стоя, не по-малко стреснат от внезапната ми поява, отколкото аз от неговата.

Ахвам толкова силно, че прозвучава като писък.

— Извинете — казва бързо той. — Не исках да ви изплаша. Просто не очаквах да видя никого тук.

— Нито пък аз — отговарям му.

Той е около трийсетинагодишен, висок и слаб, със светлокестенява коса и трапчинки, точно онзи тип, който бих определила като привлекателен само преди около месец. В дясната му ръка се поклаща полупразна бутилка вода. Облечен е в традиционния екип за джогинг — тениска, найлонови шорти до коленете и маратонки. Оглеждам ги за познатата емблема на „Найки“. Слава богу, няма такава.

Това, разбира се, нищо не значи. Онзи, който ме изнасили, най-вероятно притежава повече от един чифт маратонки. Предпазливо оглеждам пустата улица и бъркам в чантата за пистолета си, преди да се сетя, че вече нямам пистолет. Нямам и лютив спрей. Нямам даже парфюм, с който да напръскам очите му, ако се приближи твърде много. Така и не се наканих да си взема и мобилен телефон. Няма как да се обадя на никого, не мога да направя нищо.

— Изгубихте ли нещо? — пита мъжът с непринуден, приятелски тон. Изобщо не звучи като онзи, който ме изнасили.

— Една обеца — казвам първото нещо, което ми идва наум. Да се надяваме, че няма да забележи, че изобщо не нося обеци.

— Искате ли помощ в търсенето?

— Не. Всичко е наред. Намерих я. — Посочвам чантата, сякаш изгубената обеца вече е на сигурно място вътре.

— Голям късмет. Как така е отлетяла чак в тези храсти?

Защо водим този разговор? Откъде се появи той? От колко време е бил тук? Възможно ли е да ме е следил, откакто слязох от таксито? Дали не ме е наблюдавал и в онази нощ? Той ли е изнасилвачът?

Има мило лице. Нито изглежда, нито звучи като изнасилвач. Той тича, за бога. Но кой е казал, че тичащите не могат да бъдат изнасилвачи и изнасилвачите не могат да имат приятни обноски и мили физиономии?

— Онази нощ кучето ми се завря тук — съчинявам си. — Обецата навярно е паднала, докато се мъчех да го изтегля.

— Направо игла в купа сено.

— Да. — Защо още стои тук?

— Какво куче имате?

— Какво?

— Почакайте. Нека позная. Обзалагам се, че е нещо екзотично. Португалски пойнтер?

— Доберман — казвам, сякаш думата трябва да внуши страх.

— Наистина ли? Никога не бих ви определил като любител на добермани.

Отново се питам защо водим този разговор, защо аз сякаш нарочно го проточвам. Застанала съм точно на мястото, където бях нападната и разговарям с абсолютен непознат, който при това отговаря на общото описание на онзи, който ме преби и изнасили. Защо?

— Вие не знаете нищо за мен.

— А бих искал.

— Какво?

— Имате ли време за чаша кафе?

Какво?

— Недалеч оттук има „Старбъкс“…

Той сваля ли ме? Или пък е едно от онези болни копелета, които изпитват перверзна възбуда първо да преследват жените, които изнасилват, а после да се сприятеляват с тях, да се настаняват в живота им, да стават техни довереници, гаджета, понякога дори съпрузи, и да се наслаждават от контрола си над тези нищо неподозиращи жени, да ги превръщат в свои жертви отново и отново?

— Вие сваляте ли ме?

— Ами… да. Излиза, че точно това правя. Обикновено не съм такъв, да ловя непознати жени из храстите, но не зная… начинът, по който просто изскочихте от нищото… може пък да е щастлива случайност. Сещате се, като във филмите. Дето му казват „романтична среща“. Името ми е Колин, впрочем. Колин Лесър. А вашето?

— Бейли. Бейли Карпентър. — Какво ми става? Какво, за бога, ме прихвана, че му казах името си? — Не искам кафе — добавям бързо.

— Е, не сте длъжна да пиете кафе. Може да си вземете смути или мъфин…

— Нищо не искам.

— Добре. Разбирам. Няма проблеми. Съжалявам, че ви притесних.

Когато се обръща да си тръгне, аз забелязвам една жена да бута бебешка количка по улицата към нас и се окуражавам.

— Почакайте.

Не всички мъже са изнасилвачи. Някои мъже са добри.

Той се обръща отново към мен.

— Наблизо ли живеете? — питам аз.

Поглежда си часовника.

— На около четирийсет минути, ако тичаш, в тази посока. — Посочва на юг, после пак поглежда към мен, сякаш ме чака да направя следващата стъпка.

— Тичал сте четирийсет минути в тази жега?

— Ако си отраснал в Маями, някак свикваш. — Изпива голяма глътка вода. — Много сте наблюдателна.

— И други са ми го казвали.

— Кои други?

— Всеки ден ли тичате? — продължавам, без да обръщам внимание на въпроса му.

— Почти. Мога ли сега аз да ви попитам нещо?

Кимвам. Жената се е приближила, дочувам бебешки плач.

— Ще излезете ли някога от тези храсти?

С усилие потискам усмивката си.

— С какво се занимавате — пренебрегвам отново въпроса му и решително стоя на място, — че можете да си позволите да тичате в сряда, в горещия следобед?

— Мануален терапевт съм — отговаря прекалено естествено, за да е лъжа. — Вземам си почивка всяка сряда следобед. Ами вие? Градинарка? Ландшафтен инженер? — В сините му очи отново се е завърнало пламъче.

— Временно безработна.

— След като сте работила какво?

— Работех за един куп адвокати.

— Трудна пасмина. И още по-трудни времена. Изритаха ли ви?

— Може и така да се нарече.

— А вие как бихте го нарекли?

— Предпочитам да си мисля, че съм във временен неплатен отпуск.

Той се засмива. Хубава усмивка.

— Добър начин да гледаш на нещата — казва. — Възприемане на живота в стил „чашата е наполовина пълна“. Харесва ми. — Трапчинките на страните му стават по-дълбоки.

— Радвам се, че одобрявате.

— Е, често ли идваш тук, Бейли Карпентър? — пита той и аз едва се удържам да не почна да се подхилквам глуповато от лекотата, с която така фамилиарно изрече името ми.

Не всички мъже са изнасилвачи. Някои мъже са добри.

— Не. Това не е моят квартал. — Знае ли вече къде живея?

— Само идваш тук да разхождаш кучето си — констатира.

— Понякога. Да.

— Твоят доберман.

— Точно така.

— Как се казва кучето ти?

Поколебавам се, докато намисля някое подходящо за доберман, зловещо име. Но се сещам само за възрастната жена и нейния йоркширски териер, които видях по-рано.

— Пупси — отговарям.

— Пупси? Сигурна ли си?

— Трябваше да звучи иронично.

— Нямаш куче, нали?

Поклащам глава.

— Не, нямам.

— И не си изгубвала обица.

— Не, не съм.

— Просто обичаш да се пъхаш в храстите насред чужди квартали?

Отново се поколебавам. Жената с бебешката количка е още по-близо, бебешкият плач — още по-силен.

— Знаеш ли нещо за изнасилване, случило се на тази улица преди около месец? — питам неочаквано и внимателно следя за някаква промяна в изражението на Колин Лесър. Защо просто да не попитам направо? Дори и да е моят изнасилвач, надали е толкова луд, че да опита нещо сега, не и със свидетел на по-малко от три метра разстояние.

— Не. Не зная нищо за никакво изнасилване. — Посочва мястото, на което стоя. — Там ли се е случило?

— Да.

— Ти ченге ли си?

— Не.

— Тогава защо стоиш там?

Жената с бебешката количка се изравнява с нас, усмихва се на Колин, към мен поглежда подозрително и отминава по пътя си.

Сега съм сама с Колин Лесър. Надявам се, че той е точно такъв, какъвто изглежда. Непринудено приятелски настроен, излязъл да потича. Гледам устните му, докато отново отпива от водата, представям си същите тези устни как хапят гърдите ми.

— Добре ли си? — пита той.

— Да. Защо?

— Потрепери. Сякаш изпита внезапна болка.

— Не. — Не внезапна, постоянна, мисля си.

— Аз съм мануален терапевт, нали помниш? Много съм добър с всякакви болежки. — Бърка в джоба на шортите си, вади визитка и ми я подава, после смутено се усмихва. — Винаги нося по няколко с мен.

Трябва да се пресегна, за да я стигна, но успявам някак да я взема, без пръстите ни да се докоснат. Д-Р КОЛИН ЛЕСЪР, МАНУАЛЕН ТЕРАПЕВТ, прочитам, както и адреса и телефонния номер на кабинета му, който — не мога да не забележа — се намира на булевард Бискейн, само на няколко кратки пресечки от „Холдън, Канингъм и Кравиц“.

Дали не ме е забелязал, докато работех там? Дали не ме е следил тайно? Той ли е мъжът, който ме изнасили?

Не всички мъже са изнасилвачи. Някои мъже са добри.

— Изглеждаш малко бледа. Сигурна ли си, че не искаш да идеш да поседнеш някъде? — пита ме. — Не е нужно да е „Старбъкс“.

— Не мога.

— Бихме могли да поговорим за случилото се тук, ако искаш.

— Какво?

— Само ако ти желаеш — добавя.

— Каза, че не знаеш нищо.

— Е, това не е съвсем вярно. Зная няколко неща.

Дъхът ми секва.

— Само че не за изнасилването. — Гласът му омеква. Трапчинките от двете страни на устата са заменени от бръчки на загриженост. — Била си ти, нали?

— Какво?

— Жената, която е била изнасилена…

— Защо ти хрумна това?

— Начинът, по който изглеждаш, по който се държиш…

— Грешиш.

— Добре. Извинявай.

— И не искам кафе. Не искам да ходя с теб никъде.

— Извинявай. Не исках да те разстройвам.

— Не си ме разстроил.

— Хубаво.

— Хубаво — повтарям след него. Ако кажа още нещо, имам чувството, че ще избухна в сълзи.

— Е, беше ми много приятно — макар и малко странно — да се запозная с теб — казва той и се кани да си тръгне, но отново спира. — Ако промениш някога мнението си за онова кафе, ами… имаш визитката ми.

— Приятно тичане.

Изчаквам да се скрие напълно от поглед, и едва тогава излизам от храстите, изтупвайки набързо полепналите по белите ми памучни панталони листа. От единия ми джоб стърчи един голям оранжев цвят. Някога, не много отдавна, бих го втъкнала закачливо зад ухото си. Сега обаче го изтръсквам на земята, заедно с визитката на Колин Лесър.

Незабавно се навеждам и я взимам. Пъхвам я дълбоко в страничния джоб на панталоните си. Възможно ли е той наистина да е този, за когото се представя?

Сещам се за друг добре изглеждащ мъж, за друга покана, за друга визитка. Онази сутрин в съда, в деня, когато бях нападната. Дали Оуен Уийвър се е зачудил защо така и не му се обадих? Сетил ли се е за мен изобщо? Чул ли е какво ми се случи? Може ли той да е виновникът?

Не всички мъже са изнасилвачи. Някои мъже са добри.

Вдигам поглед към двата апартамента, от които се открива най-добра гледка към всичко, случило се в онази нощ. Единият е апартаментът, в който видях да се раздвижват завесите по-рано през същия ден. Мога ли наистина да направя това? Луда ли съм?

Вземам нещата под контрол, казвам си аз и приближавам към млечнобялата сграда.

Не съм луда.