Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (26)

26.

Един час по-късно стоя пред редицата асансьори във фоайето на блестящата бяла мраморна кула, в която се помещават офисите на юридическата кантора „Холдън, Канингъм и Кравиц“. Имам само смътна представа как се добрах дотук — с друсащо такси през залетите от дъжд улици на Маями — и още по-смътна представа защо изобщо съм тук. Сали ли дойдох да видя? Или да се изправя срещу Шон? Да избягам от Джийн ли, чието натрапчиво присъствие все още витае в апартамента ми, където вече се чувствам по-скоро като в затвор, отколкото в безопасен рай?

Така или иначе, тук съм. Внезапно ме завладява всеобхватна нервност, която не ми позволява да контролирам краката си и ги забива дълбоко в пода, също като декоративните мраморни колони наоколо. Гледам как шестте асансьора пристигат и тръгват в постоянни, макар и неравни интервали, месинговите врати в стил ар деко се отварят и затварят, забързани, добре облечени хора влизат и излизат и този процес се повтаря толкова много пъти, че става безсмислен, както една дума губи значението си, ако я повтаряш твърде много пъти. Чувствам как неприятната скованост се разпростира от петите към пръстите и тръгва нагоре по краката ми.

Изживявам епизод от посттравматичен шок, казвам си. Не съм луда.

— Бейли?

Силен вик, идващ чак от вътрешностите ми, излиза от устните ми и кара намиращите се наблизо да отстъпят предпазливо настрани.

— Съжалявам — казва някаква млада жена, макар начинът, по който ме гледа да предполага, че аз съм тази, която би трябвало да й се извинява. — Помислих, че си ти. Аз съм Вики, от финансовия отдел? — по-скоро пита, сякаш не е сигурна коя е. — Боже мой, ти си вир-вода.

— Така ли? — Поглеждам се набързо и установявам, че Вики от финансовия отдел е права. От раменете ми се стича вода и образува локви на пода около мен.

Тя се засмива.

— Ами… да, така! — Взира се в мен, сякаш очаква всеки миг да избухна в пламъци. — Добре ли си?

— Добре съм.

Вики от финансовия отдел е симпатично момиче с права кестенява коса, която пада почти до кръста й. Носи сива рокля и черни обувки, толкова високи, че се чудя как стои на тях, камо ли да ходи. И аз носех такива обувки, сещам се и поглеждам към плоските си сандали. И нямах никакви проблеми да ходя с тях.

— Нагоре ли си? — Тя натиска бутона на асансьора, макар той вече да свети. Кимвам и тя се усмихва. — Как са нещата?

Колко точно знае тя, каква ли информация, вярна и невярна, е надробила офисната клюкарска мелница?

— Ставам все по-добре с всеки изминал ден.

— Мислиш ли да се завърнеш скоро?

— Може би.

— Надявам се. Липсваш ни.

Намирам това за странно, понеже настоящият ни разговор е навярно най-дългият, който някога сме провеждали.

— И на мен ми липсвате — казвам й, отчасти защото така се очаква от мен, и отчасти защото това най-изненадващо се оказва вярно.

Един от асансьорите пристига и вратите се отварят.

— Идваш ли? — пита Вики от финансовия отдел, влиза вътре и ме чака да сторя същото. Вратата се удря в рамото й и се включва звънец, понеже краката ми отказват да се подчиняват и аз се забавям твърде дълго. — Бейли? Идваш ли?

Някакъв мъж се промушва покрай мен и ме изтласква навътре.

Вики от финансовия отдел натиска копчето за двайсет и петия етаж, после, несигурна кое още да натисне, поглежда към мен.

— Господин Холдън е на двайсет и седмия, нали?

Защо си мисли, че съм дошла да се видя с Шон? Знае ли за аферата ни? Дали това не е поредната сочна клюка, за която съм виновна аз?

— Двайсет и шестия — уточнявам. — Мислех първо да кажа здрасти на Сали.

— О, да. Да не говорим с колко работа е затрупана. Тя работи по развода на Аврора и Попи Гомез. Можеш ли да повярваш какво става там? Казват, че само през последните две години е спал с повече от хиляда жени. Това прави по една на нощ.

Опитвам се да се убедя, че Вики от финансовия отдел просто преувеличава, за да подчертае мисълта си, и това не е показател за счетоводните й умения.

— Извинете — обажда се една жена от дъното на кабината, когато асансьорът спира на седемнайсетия етаж. Усещам как зад мен няколко тела се прегрупират, докато тя си пробива път към вратата и излиза, а един мъж влиза. Той е на около трийсет и пет, със среден ръст и тегло. Мирише на скъп сапун и чиста и свежа вода за уста.

Кажи, че ме обичаш.

Облягам се на най-близката стена и си налагам да запазя спокойствие. Това не е мъжът, който ме изнасили. Редицата от заподозрени тази сутрин ме извади от равновесие и разлюля въображението ми. Не съм луда.

След няколко секунди пристигаме на двайсет и петия етаж и Вики пристъпва във впечатляващата, облицована със зелен мрамор приемна на „Холдън, Канингъм и Кравиц“. Обръща се да ми каже довиждане, но ме намира само на сантиметри от лицето си.

— О — стряска се да ме види толкова близо, — мислех, че отиваш на двайсет и шестия.

— Може би първо трябва да се обадя на Сали, — казвам и се преструвам, че търся из джобовете си откраднатия си мобилен телефон. — Ти каза, че била затрупана с работа…

Вики от финансовия отдел се усмихва странно.

— Е, радвам се, че се видяхме отново. Късмет с всичко.

— Благодаря. — Виждам как поздравява рецепционистката, а после минава през стъклените врати към офисите от източната страна на сградата. Зад тези врати се носи постоянното бръмчене на хората, занимаващи се със своята работа.

И аз бях част от това бръмчене. И аз имах работа за вършене.

— Извинете. Мога ли да ви помогна? — обръща се към мен рецепционистката. Не съм я виждала преди. Трябва да е нова. И е ослепителна — няма друга дума за това.

— Аз съм Бейли Карпентър — представям се и приближавам масивния зелен гранитен плот, зад който тя седи. — Аз работя тук. Отсъствам временно — продължавам, без да ме питат.

За миг съм ослепена от усмивката й на филмова звезда.

— Дошла сте да се видите с някого конкретно ли? — пита ме.

Поколебавам се и в същия миг преценявам, че изобщо не биваше да идвам тук и трябва да се махна незабавно. Обръщам се отново към асансьорите, точно когато единият от тях се отваря и Шон Холдън влиза във фоайето.

Освен, ако не е така.

Освен, ако просто не си го въобразявам, както и изражението в стил „Мамка му“ в очите му.

— Бейли — казва той и тръгва към мен с протегнати ръце. — Не очаквах да те видя. Какво правиш тук?

Гърлото ми пресъхва, завива ми се свят, призлява ми, ще припадна.

— Аз работя тук, забрави ли?

И тогава, изведнъж, аз съм в обятията му. Макар и само за секунда. Само толкова, колкото да прошепне:

— Мислех да ти се обадя… — А после отстъпва назад и казва: — Виждам, че някой е бил хванат в дъжда. — И изтръсква капките, които са потекли по бежовия му ленен костюм след прегръдката ни.

— Забравих си чадъра — успявам да измърморя.

— Как си?

— Кога се върна? — Въпросите ни се застъпват.

— В неделя. Ъмм… дай ми минутка, става ли? — Той отива до момичето на рецепцията.

— Господин Холдън? — бодро изрича тя и аз не мога да не забележа начина, по който го гледа, морскосините й очи започват да искрят. И той ли я гледа със същите искри в очите, питам се.

Чух, че бил голям играч — беше ми казал веднъж Джийн. Винаги ли съм била толкова сляпа? Винаги ли съм била толкова глупава?

Достатъчно глупава, да не си взема чадър, въпреки предупрежденията, че настъпва голяма буря. Достатъчно глупава да имам афера с женен мъж, въпреки че знаех, че това ще свърши зле. Достатъчно глупава все още да ми омекват коленете само при вида му.

— Бихте ли предупредили Бари Йорк, че ще закъснея няколко минути?

— Разбира се, господин Холдън.

— Някой ползва ли конферентна зала Б?

Рецепционистката проверява в голямата книга пред нея.

— Нито една жива душа.

Шон се връща при мен.

— Хайде. — Подхваща ръката ми и ме повежда към стъклените врати срещу онези, през които по-рано мина Вики от финансовия отдел.

Конферентна зала Б представлява малък правоъгълник, чиито прозорци, простиращи се от пода до тавана, гледат към западната част на града, макар че в момента през тях се виждат само черни небеса и порой от дъжд.

— Започва да се превръща в доста гаден ден — отбелязва Шон и за миг се запитвам дали има предвид времето, или неочакваната ми поява. Затваря солидната дъбова врата след себе си, отново ме дарява с една бърза прегръдка и се отдръпва, преди да успея да се включа. Посочва към дванайсетте тапицирани червени стола, наредени около дългата дъбова маса и аз почти се сгромолясвам на един от тях, а той издърпва друг до моя и сяда. Извърта се така, че да е с лице към мен и коленете ни да се допират, после се пресяга, взима ръцете ми в своите и търси да улови погледа ми.

— Как си, Бейли? Изглеждаш толкова уморена.

Свивам рамене. Боя се да кажа каквото и да било от страх да не избухна в сълзи. Защо той избра точно сега да бъде откровен с мен?

— Много съжалявам — казва той и аз разбирам, че има предвид не само забележката си за вида ми.

Свеждам глава и сълзите ми потичат. Не съм готова за този разговор. Още не.

— Как беше екскурзията ти?

— Добре. Беше добре. На момичетата изглежда им хареса.

— А на теб?

— Ами, не си падам особено по круизите, както знаеш.

Откъде да зная?

— Трябваше да ми кажеш — произнасям, неспособна повече да държа думите настрана. — За бебето.

Той въздъхва.

— Зная. Исках. Онзи следобед дойдох, за да ти кажа, но… просто не можах. Не и при състоянието, в което беше.

Извадил си късмет с изнасилването ми, дошло е тъкмо навреме, помислям, но устоявам на изкушението да го кажа.

— Какво да ти кажа, Бейли? Че съм страхливец, че съм копеле?… Можеш да си избереш което си искаш — добавя с пресилена усмивка и стисва ръката ми. — Случи се само веднъж, Бейли. Една нощ, когато бяхме изпили прекалено много питиета на вечеря и…

— О, моля те — прекъсвам го с по-силен глас, отколкото и двамата сме очаквали, и Шон се озърта през рамо към вратата. — Не обиждай моята интелигентност.

— Сложно е.

— Ти си спял със съпругата си, Шон. На мен ми звучи напълно просто.

— Това няма нищо общо с нас.

— Има всичко общо с нас.

— Не значи, че не ме е грижа за теб, Бейли.

— Само дето повече те е грижа за самия теб.

— Това не е справедливо.

— Адвокат, който очаква справедливост? Колко необикновено.

— Аз изпитвам дълбока загриженост за теб, Бейли, и ти го знаеш.

— Показваш го по доста странен начин.

Мълчание.

— Ядосана си — казва накрая той. — И разбираемо разстроена.

— Много се радвам, че разбираш.

— Това не можеше да дойде в по-лошо за теб време…

— Да. Първо ме изнасилват, после любовникът ми забременява жена си. Хронологията е доста гадна.

Шон отново поглежда притеснено към вратата.

— Може би не е зле да намалим звука…

— Кога очаквате бебето, Шон?

— През февруари.

— Значи от доста време знаеш за това.

— От няколко месеца — признава той.

— Момиче или момче?

— Момче — отговаря с усмивка. — Какво ще кажеш? — Поглежда ме за одобрение, сякаш сме двама стари приятели, празнуващи късмета му.

— Поздравления — изправям се на крака. — Мисля, че трябва да си вървя. Следобед ще ти изпратя оставката си по електронната поща.

— Бейли, не. Това е напълно ненужно. Не ти искам оставката.

— А аз не ти искам разрешението.

Нова въздишка.

— Добре. Както желаеш — заявява формално, но запазва добрия тон, като не показва прекалено облекчение. — Ще се оправиш ли?

Демонстрирайки фалшива бодрост, едва ли не почвам да се тупам по гърдите.

— Можеш да разчиташ на това.

* * *

Успявам някак да запазя самообладание, след като излизам от конферентната зала, насила поставям единия си крак пред другия, държа сълзите си под контрол, чакам асансьора с високо вдигната глава. Щом влизам вътре, затварям очи, за да не виждам останалите пътници, и ги отварям чак когато слизаме на партера. Оставам изправена, само по чистата сила на волята си, прекосявам фоайето и излизам в ураганния следобед. Дъждът временно е спрял, макар небето да си остава тъмно и вятърът да духа яростно, както винаги.

Виждам го веднага, щом излизам от сградата.

Стои на тротоара и се бори с чадъра, който вятърът е обърнал наопаки. Макар да е сменил екипа за джогинг с чифт черни панталони и спортно сако, разпознавам Колин Лесър незабавно. Зная, че работи наблизо и че сега е обедно време, така че не е невероятно да се натъкнем един на друг. И все пак, да се озове на това място точно по същото време като мен, ми се струва нещо повече от проста случайност. Следи ли ме?

— Какво правиш тук? — питам сериозно.

Той вдига изненадан глава.

— Какво?

— Много съжалявам — казвам, едва сега осъзнала, че човекът, когото заговорих, изобщо не е Колин Лесър. — Взех ви за някой друг.

Той измърморва нещо неразбираемо и се забързва нанякъде.

Какво ми става? Навярно Колин Лесър ми е останал в ума заради обаждането му тази сутрин. Затварям очи и си припомням адреса, напечатан най-отдолу на визитката му; кабинетът му е на приблизително три пресечки оттук, на няма и две минути, ако тичам. Какво си мисля?

Явно, не мисля изобщо, решавам и се забързвам нататък.

* * *

Кабинетът на Колин Лесър е на втория етаж в осемнайсететажна сграда, боядисана в бебешко розово, на по-малко от три пресечки от „Холдън, Канингъм и Кравиц“. Поемам по стълбите с облекчение, че няма да ми се наложи отново да се качвам на асансьор, и намирам кабинета по средата на дългия коридор. Тук съм, за да се извиня за своето озадачаващо и навярно грубо поведение тази сутрин по телефона и да обясня, че макар той да е привлекателен и несъмнено очарователен мъж, не е добра идея двамата да вечеряме заедно в близко време. Това си повтарям. Може би дори си вярвам.

Кабинетът изглежда празен, което не е изненадващо, като се има предвид, че е обяд. Никой не седи на подредената рецепция, няма чакащи пациенти в чакалнята с дългото зелено кожено канапе, поставено срещу голям телевизор, включен на CNN. Машина за еспресо е вградена в бледозелената стена, редом с впечатляващи абстрактни маслени платна, а върху каменния плот на широка масичка за кафе са поставени няколко последни броя на списания за светски клюки.

— Мога ли да ви помогна? — Гласът е познат и аз се обръщам към него, очаквайки да видя Колин. Вместо това обаче, се озовавам лице в лице с оплешивяващ мъж с любезни очи и мила усмивка, около три десетилетия по-възрастен от Колин.

— Търся доктор Лесър.

— Намерихте го.

— Вие ли сте доктор Лесър? — Какво означава това? Че Колин не е този, за когото се представи? Че всичко, което ми каза, е било лъжа? Че срещата ни далеч не е била случайна и още по-далеч от „симпатична“; че той всъщност ме е преследвал, че той е мъжът, който ме изнасили…

— Имате ли запазен час?

— Какво? Не. Аз… сбъркала съм… — отправям се към вратата.

— Почакайте. Може би сте дошли да видите моя…

— Бейли? — чувам в същото време.

Обръщам се и виждам онзи Колин Лесър, когото зная, да се появява от едно от вътрешните помещения и да върви към мен. Облечен е в бяла лабораторна престилка върху карирана риза и панталони в цвят каки. Дори от това разстояние трапчинките му се забелязват ясно.

— Какво правиш тук?

— Аз… аз…

— Виждам, че вече си се запознала с баща ми.

— Извинете ме — казва по-възрастният мъж и се оттегля.

— Какво правиш тук? — пита отново Колин.

— Гладна съм — казвам и с изненада откривам, че това е вярно. — Надявах се да си свободен за обяд.

* * *

— Значи напусна? — пита той и подпира лакти на пластмасовия плот на масата, наклонен към мен.

— Не мисля, че имах друг избор. Искам да кажа, това беше глупаво, нали? — обяснявам. — Любовна афера с женен мъж, който на всичкото отгоре се случи и да ми е шеф… — Поглеждам към чинията на Колин Лесър, огромният му сандвич с говеждо си стои наполовина изяден. Той се взира в мен, тъмносините му очи са залепени за устните ми, които не са млъкнали, откакто сме седнали.

След като зададох няколко формални въпроса — От колко време практикуваш? Какво е да работиш заедно с баща си? Бил ли си женен? — и получих, слава богу, простички отговори: От четири години; страхотно е; скъсахме с приятелката ми преди около година, аз напълно изместих разговора. Говорех, дори докато ядях специалитета на заведението — гореща пуйка, и сега няма изгледи да спра да говоря. Изливам си сърцето пред мъж, когото едва познавам, мъж, когото само допреди по-малко от час подозирах, че може да е изнасилвачът ми.

— Не зная защо ти разказвам всичко това.

— Звучи ми, като да си доста типичен случай на сексуален тормоз — предполага той.

— Едва ли може да се каже, че за мен е било тормоз. Той не ме е насилвал.

— Но някой го е направил — казва след кратка пауза Колин.

— Да — чувам се да признавам. Защо се доверявам на този мъж? Защото има същите любезни очи като баща си? Защото е тук? Истината обаче е, че той не беше тук. Истината е, че аз се отклоних от пътя си, за да го доведа тук. Защо? Защото съм ядосана на Шон? Защото искам да докажа на себе си, че един мъж — който изглежда нормален и разумен, и когото иначе бих намерила за привлекателен — също може да ме намира за привлекателна? Защото отчаяно искам да вярвам, че независимо от случилото се, някои мъже са добри? Или пък храня някакви по-дълбоки, по-тъмни подозрения? — Ти ли беше? — чувам се да питам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ли си мъжът, който ме изнасили?

— Какво?!

Сервитьорката се приближава до нашата маса. Тя е около шейсетгодишна и говори със силен унгарски акцент. Провесените й гърди изпъват предницата на униформата й така, че кръглите черни копчета заплашват да изхвръкнат.

— Какво има? — пита тя Колин, чието лице е станало призрачно бяло. — Не ви ли харесва сандвичът?

— Какво каза? — пита ме той, без да й обръща внимание. — Какво на света би могло да те накара да си помислиш това?

— Десерт? Кафе? — пита сервитьорката.

— Кафе — сопва й се Колин.

— Нека са две — поръчвам, докато жената събира чиниите ни.

— Ти сериозно ли? Наистина ли си мислиш, че може аз да съм мъжът, който те е изнасилил? — Колин оглежда претъпканото заведение, сякаш почти очаква от съседното сепаре да изскочи някое ченге, да го просне на масата и да му закопчае белезниците зад гърба.

— Ти ли си?

— Не. Разбира се, че не.

— Добре.

— Добре? — повтаря той. — Това ли е всичко? Добре?

Сервитьорката ни донася кафето и слага на масата пълна купа със сметана и пакетчета захар.

— Не разбирам. Какво изобщо правим тук, ако ти смяташ, че съм могъл…? — пита Колин, след като тя се отдалечава.

— Не го мисля. Наистина.

— Тогава защо…?

— Не можем ли просто да забравим, че съм го споменала?

— Да забравим, че си го споменала? Не, не мисля, че бих могъл. Какво става тук, Бейли? Да не би да се опитваше да ме подведеш да кажа нещо инкриминиращо?

— Не. Честно, не.

— Тогава какво?

— Не зная. Явно е, че имам проблеми…

— Явно.

Никой от нас не проговаря цели една-две минути. Само отпиваме от кафето и се взираме в дъжда.

— Доколкото разбирам, полицията още не го е заловила — проговаря Колин, когато тишината вече е станала непоносима.

— Не, не е.

— Оставам също с впечатлението, че ти не си му видяла лицето?

— Не, не съм. — Подпитва ли ме?

— Не съм бил аз — заявява отново. — Кълна ти се, Бейли. Не съм бил аз.

— Вярвам ти.

— Добре — казва той.

— Добре — повтарям аз.

Вдига чашата с кафе до устните си и не я сваля, докато не изпива и последната капка.

— Наистина трябва да се връщам — казва накрая. — Имам пациент след петнайсет минути. — Изправя се, бърка в джоба си, слага на масата двайсетдоларова банкнота. — Наистина трябва да бягам…

— Зная. Разбирам. Наистина.

— Ще се оправиш ли?

— Ще се оправя.

— Надявам се да го хванат.

— Аз също.

Той помълчава още една секунда, сякаш води вътрешен дебат дали да каже още нещо. Когато най-сетне проговаря, посланието е просто и кристално ясно:

— Сбогом, Бейли.