Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (13)

13.

— Е, определено си имала наситен ден — отбелязва Джейд, докато влизаме в апартамента ми.

Толкова съм удовлетворена от гледката на познатите стени, че едва не ми се завива свят. Чувствам се така, сякаш току-що съм осъществила успешно извънредно кацане след опасно турбулентен полет. Иска ми се да целуна мраморния под в антрето със същото благоговение, с което войниците целуват родната земя след завръщането си от служба във враждебна чужда земя.

Джейд няма представа за страстите, бушуващи в мен. Отива направо в кухнята и отваря хладилника, сякаш едва ли не тя живее тук, а не аз.

— Пие ли ти се нещо? Аз умирам от жажда.

Осъзнавам, че съм също толкова прежадняла.

— Има ли някаква кока-кола?

Тя вади една кутия и я отваря, а аз се облягам на плота, доволна, че има на какво да се подпра, и завистливо я гледам с каква лекота се движи. В движенията й няма нищо колебливо. Отсипва в една чаша и ми я подава, а остатъкът изпива направо от кутията.

— Харесва ми как бълбука — обяснява тя.

Боря се с желанието да ида и да я прегърна. Дали има представа колко се радвам да я видя? Боях се от сцената, която ще заваря, когато се върна — последствията от катастрофата, която причиних, въпреки че нямаше пострадали. Но щом излязох от таксито пред блока ми, установих, че колата ми вече е закарана на сервиз, а шестнайсетгодишната ми племенница, пропуснала следобедните си часове, за да види как съм, и стояла на рецепцията в очакване, облечена в срязани дънки и лимоненозелено потниче, е успяла да умилостиви както строителните работници, така и полицията.

— Как се справи с това? — попитах в асансьора, докато се качвахме към апартамента ми.

— Обещах на всички да им духам. — Разсмя се като видя ужасената ми физиономия. — Шегувам се. Само на готините. Шегичка — бърза да добави отново, навивайки дълги кичури руса коса между пръстите си, които после пуска да паднат на раменете й. — Просто им обясних ситуацията, казах под какъв стрес си напоследък и така нататък, и че си бързала да се видиш с терапевта си, когато се е случило това, и че полицията трябва да се свърже с детектив Маркс — нали така се казваше? — ако се нуждае от допълнителни разяснения. Струва ми се, че частта с „допълнителните разяснения“ сложи край на дебата.

Усмихвам се за пореден път.

— Да си научила още нещо от „Дог, ловецът на глави“?

— Съдебна телевизия. Както и да е, ченгетата казаха, че може по-късно да имат въпроси към теб.

— Сигурна съм, че ще имат. — Опитвам се да не мисля какви биха били въпросите им.

Тя си допива, после мята кутията в кошчето под мивката.

— Е, как беше? Терапията, имам предвид.

— Доста добре.

— И за какво си говорихте?

Поклащам глава.

— За всичко.

— Само за час? Трябва да сте говорили доста бързо.

— Насрочих още часове. Всяка сряда в един часа в обозримото бъдеще.

— Майка ми ще остане много доволна. Елизабет Гордън доста й е помогнала, когато бях в изправителния дом.

— Как беше там? — питам доволна, че темата се измести.

— Както можеш да си представиш.

— Не мога да си го представя — признавам честно. — Ти ми кажи.

— Не може ли да погледаме телевизия? — Тя вече се отправя към коридора. — Трябва да почне „Да се омъжиш за милионер“.

— Какво е това?

— О, боже. Никога ли не си гледала „Да се омъжиш за милионер“? Пати Стрейнджър е най-великата.

— Коя е Пати… — Обаче Джейд вече е изчезнала в спалнята и нямам друг избор, освен да я последвам. Влизам и виждам хубава тъмнокоса жена, със забележително деколте, да изпълва телевизионния екран. Тя обучава група сексапилни млади жени в изкуството как се прелъстяват милионери.

— Никакъв секс без моногамия — заявява Пати, докато се просвам на леглото си, а умората ме затиска като тежко одеяло.

— О, по дяволите. Това съм го гледала. — Джейд се обляга на възглавницата до мен. — Тези двамата приключват със секс на първата среща, което е голямото „не“ за Пати. Според нея, трябва да изградиш здрава връзка, преди да спиш с човека, иначе не е безопасно и няма да проработи. Ти съгласна ли си с това?

— Има смисъл донякъде. — Питам се дали някога ще се почувствам в безопасност с мъжете. Питам се също дали изобщо някога съм се чувствала така.

— Мислиш ли, че отново ще правиш секс някой път? — пита Джейд.

Потискам импулса да повърна.

— Какво?

— Извинявай. Предполагам, че това попада в графата „не е моя работа“. Майка ми казва, че задавам прекалено много въпроси и понякога съм направо груба…

— Не мисля, че си груба, просто…

— Несхватлива?

— Да кажем, любопитна. Знаеш ли какво — продължавам, за учудване и на двете ни. — Ако ти отговориш на въпроса ми, аз ще отговоря на твоя.

— А какъв беше твоят?

— Как беше в изправителния дом?

— Ако трябва да съм напълно честна, не беше чак толкова зле. Всички бяха доста мили. Искаха да помогнат. Нещо като твоята терапевтка, предполагам. — Тя свива рамене. — Но все пак си зад решетките. Не можеш да си гледаш програмите, нито да излезеш, ако ти се иска. И мразех да трябва да си оправям леглото по определен начин и да деля стая с купчина психопатки. Но не е като да са ме изнасилвали с дръжката на метлата или нещо такова.

Усещам как лицето ми тутакси губи цвят.

— О, мамка му. Съжалявам. Не исках…

— Зная.

— Изобщо не помислих.

— Всичко е наред.

— Не е наред. Майка ми е права. Трябва да мисля, преди да говоря. Наистина съжалявам, Бейли.

Поемам си дълбоко дъх.

— Колко време прекара там?

— По-малко от месец. Чичо Джийн задейства някакви връзки и ме измъкна бързо. Той отрича, естествено. Прави се на кораво копеле… — Тя почва да прехвърля програмите. Пред очите ми един след друг се сменят образи, със смяната на каналите. — Е, твой ред е. Мислиш ли, че отново ще правиш секс?

Честно казано, мисълта за секс ме ужасява. Представата, че мъж, който и да е мъж, дори Шон, ще ме докосва по интимен начин, предизвиква спазми от отвращение по цялото ми тяло.

— Надявам се един ден отново да изпитам удоволствие от секса — отговарям, но дори и на мен думите ми звучат кухо и неубедително.

— Може ли да те питам още нещо?

— Може ли да е лесно? — Това е по-лошо от терапията, мисля си.

— Сексът харесваше ли ти, преди да те изнасилят? — Джейд се привежда напред и се взира в мен настоятелно, временно забравила за телевизора.

— Да.

— Получаваше ли оргазми?

Ще ми се да й кажа, че това наистина не е нейна работа, но не го правя. Вместо това, отговарям на въпроса й.

— Понякога.

Тя въздъхва.

— Никога не съм получавала оргазъм.

— Ти си на шестнайсет — напомням й.

— Четох, че някои жени никога не получават оргазъм. Може да съм една от тях.

— Някак не ми се вярва.

Тя се киска.

— Е, чия ще бъде вината, ако не получа? На момчето, или моя?

— Не зная дали е въпрос на вина — започвам, подбирайки внимателно думите си. — По-скоро е до това кое ти харесва и кое не и да си в състояние да изразиш…

— Имала ли си много любовници? — прекъсва ме, очевидно отговорът ми е твърде дълъг и подробен, за да задържи интереса й.

Преброявам набързо.

— Шест брои ли се за много?

— Майтапиш ли се? За необвързана жена на твоята възраст това е нищо.

— Ами ти?

В продължение на няколко дълги секунди тя остава мълчалива.

— Обещаваш ли да не казваш на майка ми?

Кимам, вече съжалявайки, че изобщо попитах.

— Само един — отговаря толкова тихо, че едва я чувам.

— Само един?

— Зная. Майка ми си мисли, че са били — колко, двайсет? — Тя се изправя в леглото. — Обеща, че няма да й казваш.

— Няма. Но честно казано, мисля, че ще се почувства доволна.

— И кой казва, че искам да се чувства доволна?

Разсмивам се.

— Мислиш, че се шегувам? — Джейд добива обиден вид.

— Не, съвсем не. Просто исках да кажа… Тя се притеснява за теб. Това е всичко.

— Тя се притеснява за всичко.

— Така ли?

— Учудваш ли се?

— Предполагам — признавам си. Клер винаги ми изглежда толкова овладяна.

— Притеснява се най-вече за пари — добавя Джейд.

Усещам пристъп на вина. Заради мен Клер се притеснява за пари. Не е редно аз да имам толкова много, а тя толкова малко.

— Разкажи ми за това момче — подхващам, за да пропъдя мисълта. — Онзи ли е, с когото те е заварила майка ти?

— М-не. Беше едно момче от класа ми по английски миналата година, обаче семейството му се премести в Аризона през юли и това беше краят. Не че е голяма загуба. Искам да кажа, че цялата работа си беше напълно забравима, макар да казват, че първата любов никога не се забравя.

— Хората казват много неща. Повечето не са верни. — Замълчавам, мислейки си за Шон. — Според мен, последната любов е тази, която се брои.

Тя като че ли сериозно премисля тази сентенция, сбръчкала чело от усилието.

— Сега влюбена ли си? — пита накрая.

Влюбена ли съм? Така си мислех преди.

— Не зная.

Телефонът звъни и аз подскачам.

— Искаш ли аз да вдигна? — Джейд протяга ръка към масичката. Кимвам. Тя поглежда дисплея. — Някой май се е почувствал гузен — отбелязва, вдига телефона и ми го подава. — Шефът ти — изговаря мълком с устни.

Мисля, че Бейли чука шефа си, чувам Клер да казва.

Поемам телефона и плътно го притискам до ухото си, сякаш да попреча на думите да се изплъзнат.

— Здравей — прошепвам, а сърцето ми вече се блъска в гърдите. Не мога да се отърва от мисълта, че Шон някак си е чул всичко, което си говорихме с Джейд. Правя й знак да излезе от стаята, но тя упорито се прави, че не разбира намека. Вместо това се привежда напред, подпира лакти на кръстосаните си колене и се вторачва в мен.

— Как си? — пита Шон.

— Добре.

— Мислех да се отбия по-късно, ако си сама.

— Ще се радвам.

— Към пет?

— Звучи добре.

— Ще се видим тогава. — Затваря, без да каже довиждане. Шон никога не е бил от хората, които говорят завоалирано в съда или където и да било. Неговата философия винаги е била: Карай направо. Кажи си мнението. После се махай, по дяволите.

— Кое звучи добре? — пита Джейд, след като оставям телефона да падне на леглото.

Поклащам глава. Едно е да говоря за Шон със сестра ми или с терапевтката ми. Но тегля чертата, ако трябва да го разисквам с шестнайсетгодишно момиче.

— Ще дойде тук, така ли?

— Джейд…

— Сега ли? Сега ли идва тук? Искаш ли да си тръгна?

— Не идва сега.

— Но все пак ще дойде тук.

— Към пет — признавам, понеже разбирам, че да отричам, е загубена кауза.

— Искаш ли да остана? Майтапя се — бърза да добави. — Отдавна ще съм си отишла. Обещавам. И само за сведение — добавя, — каквото и да ми кажеш, си остава между нас. Също като с терапевтката ти.

Засмивам се.

— Ти би била много добър терапевт.

— Мислиш ли?

— Абсолютно.

— Ами частен детектив, като теб?

— Мисля, че ще си страхотна, каквото и да решиш да правиш.

— Благодаря.

— И само за твое сведение, каквото и да ти хрумне да ми кажеш, си остава строго поверително също.

Тя отпуска кръстосаните си крака, обляга се назад върху възглавницата и отново се фокусира върху телевизора и „Да се омъжиш за милионер“. Единият епизод едва е свършил и почва друг.

— Харесвам те — казва Джейд, без да ме погледне.

— Аз също те харесвам.

* * *

Наближава шест часа, когато Шон чука на вратата. Джейд си тръгна преди почти два часа. Изкъпах се и се преоблякох в чифт бели памучни дънки и свободен сив пуловер. Дори положих усилие да си оформя косата и да положа малко грим. Резултатът, макар и не тотален успех, не беше и пълен провал. Поне не изглеждам, сякаш всеки миг ще се гътна мъртва на земята.

— Извинявай, че закъснях — произнася той в мига, в който отварям вратата.

В следващия миг съм в обятията му. Прегръща ме много нежно, сякаш се бои, че ако притисне гърба ми по-силно, ще го счупи. Устните му докосват косата ми, но не се задържат. Усещам дъха му по кожата на врата си. Вдигам лице към неговото и той ме целува нежно, макар и кратко, и безстрастно, сякаш е наясно, че друг мъж дебне наоколо и чака удобен момент да връхлети.

— Как си? — пита ме.

— Вече по-добре, като си тук. — Хващам го за ръката и го отвеждам във всекидневната.

— Не мога да остана дълго.

— Така си и помислих. — Зная, че обича да си бъде вкъщи навреме, за да сложи дъщерите си да спят.

— Надявах се да се освободя по-рано, но знаеш как е. Все нещо изскача в последния момент.

Седим един до друг на дивана, докосваме пръстите си, но само едва-едва.

— Имаш ли много работа? — питам, макар да зная отговора. Той винаги има много работа.

— Обичайното. Нищо, с което да не мога да се справя.

— Да се надяваме, че скоро ще мога да се върна в офиса и ще ти помагам. — Полагам всички усилия да звуча по-убедително, отколкото се чувствам.

— Не бързай. Няма нищо спешно. — Вдига ръка да ме погали по страната. Тутакси усещам как челюстта ми се схваща и мускулите при ребрата ми се стягат. — Извинявай — казва той и прибира ръката си в скута.

— Не е заради теб — уверявам го.

— Зная.

— Просто иска време.

— Зная — повтаря отново.

Вземам ръката му в своята, връщам я до лицето си, притискам я до страната си, накрая целувам отворената му длан. Възможно ли е Елизабет Гордън да е права за него? Възможно ли е тази афера да е опит да разбера по-добре майка си?

— За какво си мислеше току-що? — пита той.

— За нищо.

— Напротив. Видях доста неща да минават през очите ти.

Засмивам се, за да прикрия неудобството си, че съм толкова лесно разкриваема.

— Не зная. Струва ми се, че просто много се радвам да те видя.

— Как си… наистина? — настоятелно пита той.

Лесният отговор би бил да му кажа, че се чувствам по-добре. Но истината е, че се чувствам по същия начин като вчера и онзи ден. Облекчението, което изпитах от разговора с Елизабет Гордън, беше само временно.

— По-добре — излъгвам.

— Е, определено изглеждаш по-добре.

— Заради грима.

— Не, повече от това. Виждам частица от старите искри.

Виждаме, каквото искаме да видим, мисля си.

— Днес следобед бях при терапевт. Елизабет Гордън.

Той поклаща глава при споменаването на името.

— Не съм я чувал. Добра ли е?

— Надявам се.

— Мисля, че е добра идея да я посещаваш — казва след известна пауза. — Може да ти помогне.

— Надявам се — казвам отново. Чакам да попита за какво сме си говорили, да ме подкача, като Джейд, но той не го прави. Не се ли чуди дали не сме говорили за него? И за това не пита.

— Някакви интересни нови случаи? — питам след неколкосекундна пауза.

— Всъщност, не. Нищо ново под слънцето — подчертава, сякаш да ме увери, че не пропускам нищо особено.

— Някакви сочни клюки в офиса?

Поколебава се.

— Не и такива, за които да се сетя.

— Какво? — питам го.

— Какво? — повтаря той.

— Ти се сети за нещо — сякаш повтаряхме разговора си отпреди малко, но с разменени роли. — Доста неща минаха през очите ти.

— Просто се мъчех да се изфукам с нещо пикантно. Но предполагам, че за тези неща ще трябва да говориш със Сали.

Обръща поглед към прозореца и се взира безизразно в хоризонта.

Затаявам дъх. Преди никога не сме имали проблем да разговаряме един с друг. Думите винаги са текли леко помежду ни. Но в интерес на истината никога не сме и имали нужда от много думи.

— Тази сутрин се натъкнах на брат ти — казва накрая той.

— Хийт ли? — Не съм го чувала днес. Не зная как е минало новото прослушване, избрали ли са го за рекламата на „Уискас“. Надявам се да са го избрали. Хийт има нужда да му се случи нещо хубаво.

— Джийн — поправя ме Шон.

Намръщвам се. Бях забравила за Джийн. Свикнала съм да си мисля, че имам само един брат.

— Пита как се справяш, дали съм говорил с теб след знаменателната ни среща тук.

— И ти какво му каза?

— Че възстановяването ти може и да стане по-скоро, ако той оттегли иска си срещу теб.

Разсмивам се, въпреки нежеланието си.

— А той какво отговори на това?

— Че е готов да обсъжда въпроса, когато решиш, че си готова.

— Чудесно. Вече се чувствам по-добре. — Сещам се за Клер, за паричните й притеснения. — Мислиш ли, че трябва да се съглася на споразумение?

— Мисля, че това зависи изцяло от теб и Хийт.

— Баща ми щеше да получи удар. Знаеш това. Ти беше неговият адвокат.

Шон клати глава.

— Баща ти беше упорит човек, Бейли. И колкото и да го уважавах, той невинаги беше прав.

— Значи, смяташ, че трябва да отида на споразумение? — повтарям.

— Не смятам, че трябва да вземаш решение, докато не се почувстваш по-силна. Не забравяй, че колкото и да са парите, здравето ти е най-важно. В някакъв момент може да се окаже по-добре да пренебрегнеш загубите, да се помириш със семейството си и да продължиш с живота си. — Протяга се и ме потупва по коляното. — Трябва да вървя.

— Сега ли? Но ти току-що дойде.

Поглежда си часовника, докато става на крака.

— Става късно. Момичетата…

— … обичат татко да си е вкъщи, за да им каже лека нощ.

Той върви към антрето. Протягам се, сграбчвам ръката му, но пръстите му се изплъзват от моите и хващат бравата.

— Чуй. Трябва да ти кажа нещо. Заминавам за седмица.

— Какво? Кога?

— Заминаваме в събота. Някакъв семеен круиз, Кейти го резервира преди месеци. С „Карибиан“. Повярвай ми, не беше моя идея.

Хапя силно долната си устна да не изпусна нещо, за което ще съжалявам.

— Ще ми липсваш. — Какво друго бих могла да кажа?

— И ти на мен.

Навежда се, целува ме. Целувката е мека и нежна, по-дълга от тази, която получих при пристигането му. Не мога да не се запитам дали няма още нещо, което не ми казва. Жадувам да го сграбча, да го притисна до себе си, да му попреча да си тръгне. Протягам ръце към врата му. Но той вече се отдалечава от мен и ръцете ми само неловко се плъзгат по раменете му, докато прекрачва прага.

— Грижи се добре за себе си, докато се върна — казва ми. А после вече го няма.

Втурвам се по коридора към стаята си, грабвам бинокъла и се взирам към улицата в търсене на колата му. Но навън е тъмно и всяка кола изглежда точно като останалите. Гледам как една след друга изчезват в нощта и отнасят своите тайни със себе си.