Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (30)

30.

Плача, докато обличам един пуловер над пижамата си и хуквам навън от стаята. Нахлузвам някакви джапанки, втурвам се по коридора и изхвърчам от вратата. Асансьорът пристига почти веднага, щом натискам копчето и, слава богу, вътре няма никой. Трябваше да се обадя на Джийн, да му кажа, че племенницата му е в беда и да го накарам да се свърже с полицията. Ченгетата може и да не вярват на мен, но със сигурност не биха спорили с помощник окръжния прокурор. Не че Джийн ми има повече доверие, отколкото най-добрите полицаи в Маями де.

Асансьорът спира на втория етаж, аз чакам, затаила дъх, докато един мъж приближава, после рязко спира. Той е на около четирийсет, с влажен шлем от бяла коса и синя хавлиена кърпа, увита около солидния му врат. Облечен е в екип за фитнес, пот се стича от челото и по страните на пълното му лице.

— Бихте ли задържали асансьора за секунда? — прозвучава по-скоро като заповед, отколкото като молба. Поглежда през дясното си рамо. — Дона, къде си? Хайде, асансьорът е тук. Хората, чакат. — Вдига показалец и отстъпва крачка назад.

— Ужасно бързам.

Не ми обръща внимание.

— Дона, какво по дяволите, правиш още там?

Хвърлям се напред и натискам многократно бутона, докато вратите не почват да се затварят.

— Съжалявам — измърморвам. Ядосаното изражение на мъжа е последното нещо, което виждам, щом асансьорът отново се понася надолу. — Давай, давай! — подканям, изгаряща от нетърпение да изляза от асансьора и да ида в апартамента на Пол Гилър.

Трябваше да се обадя на Шон и да го умолявам да се обади вместо мен на полицията. Разбира се, той най-вероятно щеше да намери какви ли не оправдания да не го направи. Шон е добър в оправданията.

Най-малкото, трябваше да се обадя на Клер, хрумва ми, когато вратите се отварят във фоайето. И какво да й кажа? Че заради мен единственото й дете се намира в сериозна, може би смъртна опасност? Не мога да направя това. Не съм готова да ме намрази все още. Не и докато не направя всичко по силите си да се опитам да спася дъщеря й.

Но как бих могла да го постигна? Какво мога да направя?

Отговорът е прост: всичко, което е нужно. Всичко, което Пол Гилър поиска.

Изтичвам покрай рецепцията и едва не се препъвам с джапанките си.

— Госпожице Карпентър — провиква се Фин, — наред ли е всичко?

— Обади се на полицията — викам назад към него. Паниката ми нараства още повече. Едва го виждам, толкова съм заслепена от сълзи. — Кажи им, че в момента се извършва нахлуване с взлом на Второ югоизточно авеню 600. Апартамент 2706. — Думите ми обаче са заглушени и от дъжда, и от шумното тракане откъм близкия строеж, така че дори не съм сигурна дали ме е чул.

Стигам до сградата на Пол Гилър и едва не се свличам пред входната врата. Превита на две се мъча да си поема въздух. Изглежда, че никой не ме забелязва. Няколкото пешеходци, които виждам, са заети да избягат от дъжда. Никой не ми обръща внимание и когато облягам гръб на стената, в очакване някой да излезе, та да се промъкна вътре, както Джейд бе направила по-рано. Чудя се дали да не се обадя в офиса на Адам Рот, но бързо се отказвам. Няма начин Адам Рот да ме пусне вътре. А ако ме види и извика полицията, те насила ще ме отведат оттук, без дори да си дадат труда да проверят историята ми, на която без съмнение ще погледнат като на халюцинациите на една луда.

Най-накрая отвътре се появяват две жени с подобни чадъри на цветя и се отправят към вратата. Майка и дъщеря, ако се съди по еднаквите кисели изражения на лицата им.

— Зная, че не го харесваш, майко — говори по-младата през стиснати зъби, докато бутат вратата навън, — но това си е моят живот.

— Който явно си решила напълно да прецакаш — сопва се майка й, докато аз се промъквам покрай тях с наведена глава. Веднъж попаднала в асансьора, натискам копчето за двайсет и седмия етаж и затварям очи от благодарност, щом вратите се затварят бързо и кабината започва да се изкачва.

След секунди вече стоя пред апартамент 2706, готова на всичко — всичко, което Пол Гилър пожелае — само и само да измъкна племенницата си безопасно оттук. Ако вече не е прекалено късно. Посягам към бравата и от устните ми се отронва тих стон, когато вратата се отваря от самото ми докосване.

Какво означава това? Че апартаментът е празен? Че Пол Гилър е изчезнал заедно с племенницата ми? Или по-лошо? Означава ли, че единственото нещо, което ще намеря в апартамента на Пол, е мъртвото тяло на Джейд?

— Заповядай, Бейли — чува се глас отвътре. — Очаквахме те.

Потискайки писъка в гърдите си, бутам вратата и пристъпвам прага.

— Затвори вратата.

Ритвам вратата с крак и тя се затваря. Сърцето ми бие толкова силно, че съм сигурна, че целият блок го чува. Стаята е празна, с изключение на двата пластмасови шезлонга, които Джейд спомена по-рано.

— Сега вдигни ръце нагоре — продължава Пол и аз разбирам, че е точно зад мен. Представям си пистолета в ръцете му, същият, с който застреля Елена. — Знаеш, че ще трябва да те претърся — казва и усещам как ръката му несигурно ме опипва.

— Недей…

— Моля те да замълчиш — произнася с преувеличена любезност и бавно придвижва ръката си към кръста ми, после по-надолу, мести я от бедро на бедро, пъха я между тях.

Боря се с неудържимото желание да повърна.

— Моля те…

— Ш-т. — Ръката му продължава да опипва вътрешността на глезените ми и спира, щом стига до пръстите на краката ми. — Обичам такива джапанки — казва и се изправя.

Кажи, че ме обичаш.

— О, боже.

— О, боже, какво, Бейли?

— Не си ти — прошепвам и не вярвам, че тези думи излязоха от моята уста. Пол Гилър не е мъжът, който ме изнасили. Гласът му го потвърди — толкова различен и като тембър, и като интонация.

Но ако Пол Гилър не е изнасилвачът ми, тогава кой, по дяволите, е той?

Обръщам се към него.

— Бавно — предупреждава ме и отстъпва крачка назад.

Залива ме вълна на успокоение. Това не е някакъв непознат без лице, който ме напада в мрака на нощта, а човек, който независимо че размахва пистолет, изглежда по-уплашен от мен, отколкото съм аз от него. Поглъщам с поглед всеки детайл от банално хубавото лице на Пол Гилър. За разлика от снимките във Фейсбук профила му, на живо той е доста обикновен, по-скоро дубльор, отколкото звезда. Излъчването му е изненадващо незначително.

— Къде е Джейд?

— Племенницата ти е в спалнята.

— Искам да я видя.

Той посочва с пистолета към стаята.

— След теб.

Джейд седи на леглото и тихичко плаче.

— Бейли — възкликва, когато приближавам.

— Добре ли си? — Сядам до нея и я прегръщам.

— Да.

— Той нарани ли те?

— Не. Само каза да не мърдам, иначе ще те застреля.

— Не се страхувай — прошепвам в косата й. — Ще те измъкна оттук. — Отново се обръщам към Пол Гилър. — Кой си ти? Защо правиш това? — питам все по-ядосано, в мъчителен опит да подредя толкова различните парченца от пъзела, в който животът ми се превърна напоследък. Те обаче се носят някъде над главата ми, далеч от моя досег. — Зная, че не си мъжът, който ме изнасили, тогава защо…

— Изнасили? — Пол изглежда искрено изумен. — За какво, по дяволите, говориш?

— Трябва да има някаква причина да правиш това — казвам, а мозъкът ми се мъчи да улови шепа невидими парченца от пъзела и да ги подреди. Какъв мотив би могъл да има той? Зная, че мотивите по принцип са или лични, или финансови, но никога преди не съм срещала този мъж, така че не биха могли да бъдат лични. Освен ако не познава Хийт. Освен ако това няма нещо общо с хазартните дългове на брат ми. Възможно ли е между Хийт и Пол да има някаква връзка?

— Не познавам никакъв Хийт Карпентър — заявява Пол, когато изказвам на глас мисълта си.

Споменавам Травис и получавам подобен отговор, както и същия развеселен поглед, който ми подсказва, че съм на грешен път.

Умът ми препуска, отхвърля версия след версия. Ако мотивът на Пол не е личен, тогава може да бъде само финансов. Но какво би могъл да спечели от участието си в тази странна игра? Той е актьор, напомням си, стига някой да го наеме. От което следва въпросът: кой го е наел?

— Някой ти плаща — заявявам.

Едва доловимото потрепване на веждите му ми казва, че съм права.

— Не разбирам — обажда се Джейд.

Обяснявам ситуацията колкото на себе си, толкова и на племенницата ми, а парченцата на пъзела почват да се нареждат с по-голяма лекота.

— Той е актьор. Просто си запомня репликите, следва указанията, показва се, когато трябва, изпълнява си ролята и си прибира чековете. Нуждаел си се от пари, за да платиш болничните сметки след неотдавнашното си боледуване от пневмония, нали? — питам Пол направо.

Той остава безмълвен.

— Някой ти плаща? — пита и Джейд. — Да направиш какво по-точно?

Пол Гилър се засмива.

— Питай Бейли. Явно тя всичко е проумяла.

— Да наеме този апартамент. Да прави секс с един куп красавици пред прозореца — отговарям и още парченца от пъзела намират своите места. — Да се престори, че пребива приятелката си, да имитира малко груб секс, да се прави на разгневен и невинен, когато полицията идва. Същото става и по-късно, когато уж я застрелва с пистолета играчка в ръцете си.

— Пистолетът му не е истински? — Джейд скача ядосано на крака.

— Сувенир от едно телевизионно предаване, в което веднъж участвах — признава Пол, свива извинително рамене и хвърля играчката си на леглото.

— Мамка му — измърморва Джейд, вдига го и претегля колко е лек в ръката си. — Всичко това е било роля? Ами кръвта, която Бейли видя?

— Също филмов трик. Обаче чистенето на прозореца е огромна гадост, да ви кажа. Особено в тъмното.

— Приятелката ти Елена също е въвлечена в това — казвам, защото пъзелът вече е почти нареден.

Пол се усмихва сконфузено.

— На никого не са му излишни още малко пари.

— Колко пари? Кой стои зад това?

Кой би си дал труда и би поел риска да измисли и осъществи толкова сложна схема, само и само да се възползва от наранената ми психика, да разклати още повече вътрешното ми равновесие след изнасилването, да ме накара да се съмнявам в собствения си здрав разум?

Кой печели, ако аз си мисля, че губя разсъдък?

Кой е големият печеливш?

— Той се обади на някого — казва Джейд и в този момент се чува щракване от отварянето на външната врата. Двете стрелваме погледи натам. — Преди ти да дойдеш…

— Доста се забави — провиква се към вратата Пол, а Джейд се сгушва в мен. — В спалнята сме.

И тогава става болезнено ясно как той е могъл да подреди във времето нощните си представления, откъде е знаел кога точно ще гледам. Зная кой му плаща. И зная защо.

— Какво, по дяволите, става тук, което е толкова важно, мамка му, че трябваше да изляза от работа? — пита гневно от вратата последното късче от пъзела.

Клер.

Сърцето ми потъва.

— Мамо? — прошепва Джейд.

В един миг всичко изкристализира: Клер най-вероятно е започнала да съчинява тази схема от мига, в който е влязла в апартамента ми. Възползвала се е от крайната ми уязвимост, имитирала е загриженост за моето състояние, докато всъщност умело си е играела с неврозата ми, преструвала се е на щедра и себеотрицателна, и в същото време е подяждала моето усещане за собствената ми личност. Само за една седмица е задвижила всичко: написала е сценария, наела е актьорския състав, избрала е сцената.

Хийт е бил прав през цялото време. Сестра ми никога не се е интересувала от състоянието ми. Интересувала се е само от парите ми.

Припомням си, че именно Клер бе тази, която „случайно“ се натъкна на Пол Гилър, докато безцелно разглеждаше наоколо с бинокъла; Клер направи извода, че той обезпокоително прилича на мъжа, който ме изнасили; Клер имаше грижата аз да съм будна за всяко от неговите съкрушаващи изпълнения с онези объркващи телефонни обаждания посред нощ; Клер е планирала точно кога да влиза и излиза от стаята, като тайно е давала знаци на Пол кога да започва; Клер се е преструвала, че е на моя страна и същевременно коварно ме е дискредитирала пред полицията; Клер, нахлузила маската на моя приятелка, вярна поддръжница и любяща защитничка, всъщност не е била нито едно от тези неща.

Припомням си колко се разстрои тя, когато й казах, че съм почнала сама да разследвам Пол Гилър, че съм го проверила в Интернет, че съм ходила до апартамента му, че съм проследила него и приятелката му, че съм говорила с Елена. Тя ме умоляваше, накара ме да обещая никога повече да не правя нещо толкова безразсъдно, дори опасно. Спомням си колко бях трогната от нейната загриженост.

Само дето не е била загрижена за мен.

Дали наистина Клер си е мислила, че като ме накара да вярвам, че полудявам, като се направи на незаменима за моето нормално съществование, аз доброволно ще й предоставя контрола над имуществото си? Дали пък не се е надявала, че предвид крехкото ми емоционално състояние, щатът в крайна сметка ще реши, че съм неспособна сама да се справям с делата си, и че най-добре за моите интереси би било да предостави на любящата ми сестра попечителство над мен?

Не зная, а и ако заема една известна реплика от любимите стари филми на майка ми, не ми пука.

Но в интерес на истината, част от мен би желала Клер да бе успяла със схемата си. Тази моя част предпочита да съм луда, вместо да бъда толкова тотално, абсолютно предадена. Взирам се в моята полусестра през мъгла от сълзи.

Цветът се отдръпва от лицето на Клер, когато ни вижда да седим на леглото. Ясно е, че каквото и да е очаквала, когато Пол й се е обадил, то не е било това.

— О, боже.

— Мамо? — повтаря отново Джейд. — Какво става?

— Какво правят те тук? — пита тя Пол. Толкова е бледа, сякаш всеки миг ще припадне.

— Твоето хлапе нахлу тук — обяснява Пол. — Разчовъркала проклетата ключалка. Точно като по телевизията.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — крещи Клер към дъщеря си.

— Аз ли какво правя тук? Ти какво правиш тук? — възразява Джейд. — Би ли била така добра да ми обясниш какво става, ега ти?

Очаквам Клер да каже „Джейд, внимавай с езика“. Но тя не го прави. Всъщност, никой нищо не казва в продължение на няколко мъчителни секунди.

— Не мога да повярвам, че това се случва — изплюва накрая Клер. — О, боже. Толкова съжалявам.

— За какво съжаляваш? — пита я Джейд.

— Моля те, да ме разбереш, миличка. Направих го заради теб, за да имаш всички онези неща, които ми липсваха на мен.

— Какво точно си направила, мамо? Кажи ми.

— Какво мога да кажа? — Сега тя плаче, дишането й е накъсано. — Искаш признание като онези, дето ги гледаш в едно от тъпите ти телевизионни предавания ли?

— Признание за какво? — вече и Джейд плаче.

— Бейли? — обръща се към мен, сякаш бих могла да кажа нещо, което да смекчи стореното от нея, да оправи нещата.

— Значи всичко е било заради парите — заключавам. Макар вече да зная, че това е истината, нещо в мен има нужда да го чуе изречено. — Знаела си, че Хийт никога няма да се съгласи на споразумение, че проклетото дело може с години да се влачи по съдилищата, че съществува голяма вероятност да не спечелите…

— Моля те, опитай се да разбереш, Бейли. Ти винаги си имала всичко. Хубост, пари, имение, баща, който те обожава. А аз? Какво получих изобщо? Един проклет имитатор на Елвис! Ето какво получих.

— Да не би да ме молиш да ти съчувствам?

Тя яростно клати глава.

— Само се опитвам да обясня…

— Джийн и останалите, и те ли…

— Дали участват? Няма начин. Не, само аз съм виновна. — Клер потрива чело. — Моля те, разбери. Това никога не е било лично, Бейли. Трябва да ми повярваш. Ти наистина си много мило момиче. По-мило, отколкото си представях.

— Къде го намери този? — Джейд хвърля отвратен поглед към Пол Гилър.

— Той й е бил пациент — отговарям вместо Клер.

— Мило момиче и добър детектив — в гласа на Клер изненадващо се долавя нотка на гордост. — Просто така и не си дадох сметка колко добър.

— Но откъде си намерила пари да задвижиш всичко това? Трябвало е да наемеш апартамента, да платиш авансово първия и последния наем…

— Обадих се на Джийн, казах му, че съм затънала в дългове и че ако не си платя кредитните карти, ще трябва да обявя банкрут. Знаех си, че гордостта му няма да допусне това.

— Сигурна съм, че чекът, който ти дадох, е покрил текущите разходи. Дори и след като взех обратно част от него — казвам аз. — Макар това донякъде да работеше в твоя полза, нали? Знаела си, че никога няма да заподозра, че преследваш парите ми, щом толкова усърдно отказваше да го вземеш.

Клер с мъка се удържа да ме гледа в очите, но нейните са така препълнени със сълзи, че се съмнявам дали изобщо вижда нещо.

— А да ме пратиш на терапевт, беше гениално хрумване. Само щеше да улесни опитите ти да ме изкараш невменяема, ако се стигнеше дотам.

— Никога не бих постъпила така с теб, Бейли. Никога.

— Сигурно е изисквало доста усилия — продължавам аз — да се опитваш да влезеш в главата ми, да предвиждаш следващите ми стъпки, което не е никак лесно. Аз постъпвах толкова смахнато.

Клер се озърта безпомощно, първо към Джейд, която я гледа с шок и презрение едновременно, после към мен.

— Но никога не си предположила, че ще се случи това — казвам й аз.

— Онова, което никога не предположих, е, че толкова ще се привържа към теб. Такава ирония, като се замислиш. Ти си ми повече от сестра, Бейли. Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала. Може би единствената истинска приятелка в живота ми.

— Уау — възкликва Пол Гилър. — Не ми се ще да съм ти враг тогава.

— Не мога да ти опиша колко много пъти исках да дръпна шалтера, колко пъти исках да се откажа…

— Но не го направи.

— Не. — Клер избърсва сълзите си. — Не го направих. Не можах. Бях отишла твърде далече.

— Е, какво ще правим сега? — пита Пол.

— Да, майко — казва Джейд със зачервени от гняв страни. — Какво ще стане сега?

— Сега ли? — Клер повдига ръце във вечния жест за поражение. — Предполагам, че ще си вземем нещата и ще си отидем вкъщи. Аз ще прекарам остатъка от живота си в опити да компенсирам…

— Да компенсираш? — повтаря Пол. — За какво говориш, по дяволите?

— Говоря за това, че всичко свърши, финал, край. Ще направим равносметка на загубите си и приключваме. Всъщност, не сме нарушили никакъв закон. Освен, може би Джейд, като е нахлула в апартамента ти.

— Ами лъжите пред полицаите? — не спира Пол. — Ами възпрепятстването на полицейско разследване?

Клер избърсва и последните си сълзи.

— Какво разследване? Ти никога не си бил заподозрян за изнасилването на Бейли. За какво да те арестуват? За подвеждане? Повярвай ми, не си струва времето им.

— Ами за насилствено задържане и заплаха за нанасяне на телесна повреда? — Пол поглежда към пистолета на леглото.

— С воден пистолет? — Клер клати глава. — И какво щеше да направиш с него, да ги напръскаш до смърт ли? — Тя въздъхва. Когато отново проговаря, гласът й е лишен както от енергия, така и от емоция. — Буква по буква ли да ти го кажа? Реално не е извършено никакво престъпление, нито убийство, нито измама. Просто една сложна закачка, която отиде твърде далеч. Бейли няма да повдигне обвинения. Едно, че никой няма да повярва на думите й, и друго — че, каквото и да изпитва към мен, тя не би желала да създава проблеми на Джейд. А колкото и да се перчи, Джейд не иска да се връща в изправителния дом. Нито пък иска майка й да свърши в затвора. Права ли съм? — пита и без да дочака отговор, се обръща към Пол. — Така че всичко, което ти трябва да направиш, е да си идеш вкъщи и да забравиш, че това изобщо се е случвало някога. То свърши.

— Ами остатъкът от парите, които ми дължиш? — пита Пол.

— В случай че още не си разбрал, повече няма да има никакви пари.

— Баламосваш ме, нали?

— Не, определено не те баламосвам.

— Господи, мамо — казва Джейд, щом почва да проумява чудовищността на всичко чуто. — Какво си направила?

— Направих го за нас, за теб — повтаря отново Клер.

— По дяволите! — сопва се Джейд. — Направила си го за себе си! Да не си посмяла да се самозалъгваш, че е било заради някой друг.

— Ти не разбираш…

— О, чудесно разбирам. Разбирам, че си лъжкиня и измамница, и аз не желая никога повече да говоря с теб.

— Джейд… — Погледът на Клер се мести от дъщеря й към мен, раменете й рухват, нови сълзи бликват в очите й. — Бейли, моля те…

Дълго и неотклонно се взирам в най-голямото дете на баща ми и си припомням всички неща, които тя направи за мен през изтеклите седмици: безбройните ястия, които наготви, многобройните часове, които прекарахме заедно, милиардите прояви на любезност, сърцераздирателните признания, които си разменихме.

— Нямаш представа колко съжалявам — казва тя. — Зная, че извърших нещо ужасно. Мога само да се надявам, че един ден ще си в състояние да ми простиш.

Замислям се дали да не я прегърна и да й кажа, че разбирам и въпреки всичко й прощавам. Както винаги правя с Хийт.

Но Хийт е просто слаб, не алчен. И при всичките му прегрешения, никога не ме е предавал.

Затова не я прегръщам и не й казвам, че разбирам.

Вместо това я зашлевявам. Силно и през лицето.

Защото определено не й прощавам. И никога няма да го направя.

* * *

В отговор на обаждането на Фин, полицията идва скоро. Мислейки, че са попаднали на кражба, извършваща се в момента, те замъкват всички ни в управлението, но слава богу, се въздържат от арести, докато ситуацията не се изясни напълно.

Детектив Кастильо и полицай Дюби се появяват почти веднага, както и детектив Маркс, току-що завърнала се от своя меден месец. Подозирам, че ще ни трябва адвокат, затова се обаждам на Шон. Уведомяват ме, че той е на важна среща и не бива да го безпокоят. Асистентката му обещава да изпрати един от младшите съдружници веднага.

Двете с Джейд се редуваме да обясняваме на полицаите сутрешните събития. Разказите ни звучат невероятно, дори на нас самите.

— Вие луди ли сте? — пита детектив Кастильо щом приключваме, и вдига нагоре ръце.

Същото изказване прави и брат ми Джийн, който пристига в полицейското управление малко по-късно.

— Да не сте си изгубили шибаните умове? — повтаря непрекъснато, след като изслушва версиите на всички ни.

Аз се оказвам много неща: импулсивна, дръзка, дори безразсъдна. Но не и луда.

— Сигурна ли си, че Пол Гилър не е мъжът, който те изнасили? — пита детектив Маркс, когато оставаме насаме за няколко минути.

— Сигурна съм.

— Много лошо. Добре би било всичко да се навърже.

— Как мина меденият месец? — питам я аз.

Тя се усмихва срамежливо.

— Страхотно. Наистина извадих късмет.

Наоколо все още са останали някои добри мъже, напомням си. Не всички са лоши.

И не всички жени са добри.

Чак към два часа следобед, понеже така и не се взе окончателно решение какви обвинения да се повдигнат, ако изобщо се повдигнат някакви, най-накрая ни е дадено разрешение да се приберем вкъщи.

— Не отивам никъде с нея — заявява Джейд и поглежда към майка си, която се извръща настрани, за да не срещне погледа на дъщеря си.

— Джейд, за бога — раздразнено въздъхва Джийн.

— Аз съм на шестнайсет и няма да се прибера вкъщи с нея. И ти не можеш да ме накараш.

— Искаш ли да прекараш нощта в изправителния дом? — пита я той. — Защото със сигурност няма да дойдеш с мен у дома.

— Много си прав, ега ти. Няма да дойда с теб.

— Внимавай какъв език използваш, млада госпожице. Все още мога да ги накарам да те обвинят в нахлуване…

— Тя може да остане с мен — произнасям тихо. А после по-високо, вече прегърнала идеята: — Тя остава с мен.

Джийн свива рамене и поклаща глава.

— Както желаеш. — Отива при Клер и я хваща за лакътя. — Какво, по дяволите, ти става? Къде ти е бил умът? — Грубо я извежда от стаята. — Знаеш ли какво можеше да причини това на делото ни?

Едва не се разсмивам. И сигурно щях, стига да не бях толкова изтощена.

— Благодаря ти. — Джейд се е приближила до мен. — Донякъде разчитах, че ще ме поканиш.

Този път наистина се засмивам.

Джейд плъзга ръка в моята и двете заедно излизаме от стаята, а после и от управлението.