Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (24)

24.

Двайсет минути по-късно Клер е пред вратата ми. Тя е по сиво долнище на анцуг, измачкана сива тениска и светлозелени плажни обувки. На лицето й няма грим, косата й е събрана в отпусната опашка в основата на врата.

— Какво става? — пита, без да спира, насочва се право към спалнята и вдига бинокъла от пода, където го изпуснах по-рано.

— Полицаите още ли не са се появили?

— Не.

— Нищо не виждам — казва, докато мести бинокъла насам-натам към сградата на Пол. — Всички лампи са изгасени.

— Какво? Не — преди минута беше светнато.

Клер ми подава бинокъла да проверя лично.

Поклащам глава. Пол трябва да е изгасил, когато излязох от стаята, за да отворя.

— Нали се обади на полицията? — пита Клер.

— Казах им, че жена е била нападната в апартамента си. Дадох им адреса и номера на апартамента.

— Те какво казаха?

— Не им дадох възможност да кажат каквото и да било. Само им съобщих, че една жена е била нападната и затворих.

— Не им ли каза името си?

Отново поклащам глава, опитвайки да се отърся от чувството за вина. Зная, че полицаите не бързат особено след анонимен сигнал. Трябваше да им съобщя името си.

Клер размишлява над това за момент.

— Добре. Добре. Нека почакаме, да видим какво ще стане. Ти как си? Чувстваш ли се малко по-добре?

— Не зная.

Тя се пресяга и ме прегръща.

— Толкова съжалявам, Бейли. Трябваше да бъда тук.

— Не. Аз ти казах да не идваш.

— Не трябваше да те послушам. Знаех си, че нещо не е наред. — Слага ръка на челото ми. — Малко си топла. Имаш ли термометър?

— Нямам треска.

— Не зная. Зачервена си.

— Няма нищо. — Нов прилив на вина ме кара да сведа поглед. — Така става понякога, когато се напуша.

— Какво?

— Пуших трева — прошепвам.

— Какво? — повтаря тя.

— Хийт беше тук — добавям, сякаш това обяснява всичко.

— Пушила си?

Свивам рамене. Какво мога да кажа?

— Съжалявам.

— Не ми дължиш никакви извинения, Бейли. Ти си голямо момиче. Просто…

— Какво?

— Сигурна ли си, че си видяла това? — пита, пряма, както винаги.

— Мислиш, че съм си го въобразила ли?

— Не. Разбира се, че не си мисля това. Но, ако си пушила…

— Мислиш, че може да съм имала халюцинации ли?

— Възможно е, нали така? При нас, в спешното, идват всякакви хора, които си въобразяват какво ли не, след като са запалили само един уж безобиден джойнт. Това, което ти е дал Хийт, може да е било подсилено с нещо повече…

— Но оттогава минаха часове.

— Ако е имало ЛСД, ще остане в кръвта ти с дни. Знаеш това. Има ли вероятност да си сънувала?

Има ли? Сигурна съм само в едно: за пръв път виждам съмнение в очите на Клер. И мразя това.

— Не зная. Бях заспала. Телефонът звънна…

— Телефонът е звъннал? — повтаря след мен. — Кой беше?

— Не зная. Даваше свободно. Може и изобщо да не е звънял. Може да съм сънувала…

— Къде е Хийт сега? — Клер поглежда към коридора, сякаш той може да се крие в сенките.

— Беше си тръгнал, когато се събудих.

— Значи, не е бил тук, когато си видяла… — Гласът й замира. Въпросът остава недоизречен.

— Не. Не беше тук. Не е видял нищо. — А аз?, питам се, като зная, че и Клер си мисли същото. — Той не може да потвърди.

Страните на Клер се зачервяват, сякаш съм я ударила.

— Не че не ти вярвам. Просто…

— Съмняваш се — довършвам изречението вместо нея.

Отваря уста да каже нещо, но се отронва само въздишка.

Телефонът звъни и двете подскачаме от неочаквания звук.

— Добре. Това определено не е сън — казва Клер и го вдига. — Ало? — Раменете й се стягат, после се отпускат. — Добре. Благодаря. Да. Можете да ги пратите горе. — Затваря. Хващам се, че съм затаила дъх. — Беше Стенли, от рецепцията. Полицаите са тук.

— Тук ли? Какво означава това?

— Предполагам, че скоро ще разберем.

Двамата униформени полицаи разпознават миризмата на марихуана, веднага щом отварям вратата, душат във въздуха като кучета. Единият многозначително кимва към другия и влизат във фоайето. Аз тутакси разпознавам по-младия — срещали сме се във връзка с няколко случая, по които съм работила, макар за нищо на света да не мога да си спомня името му.

— Бейли — поздравява ме той.

— Сам — чувам се да отговарям. Името му, изплувало от нищото, се появява на устните ми точно навреме.

— Чух какво се е случило — казва той. — Много съжалявам.

Отнема ми няколко секунди да осъзная, че говори за изнасилването ми.

— Това е партньорът ми — продължава Сам. — Патрик Луелън.

— Здравейте — казваме едновременно двете със сестра ми.

Патрик Луелън е с десетина сантиметра по-висок и поне с десет години по-възрастен от партньора си, чиято фамилия, спомням си сега, е Търнбул. Той е толкова бял, колкото Сам е черен, косата му е тънка и червена, а на Сам — тъмна и къдрава. И двамата са хубави, по онзи груб и безцеремонен начин, присъщ на полицаите, а униформите само засилват ефекта.

— Вие сте…? — обръща се Сам към Клер.

Клер се представя като моя сестра, без „полу“, за което съм й безкрайно благодарна.

— Какво можем да направим за вас, полицаи?

— Мисля, че знаете защо сме тук — заявява Патрик Луелън.

Сам се покашля.

— Може би не е зле да поседнем…

— Разбира се. — Клер ги въвежда в хола и посочва диваните.

Аз вървя след тях. Непогрешимата миризма на марихуана се засилва с всяка стъпка. Трепвам, когато полицай Луелън сяда на почти същото място, на което Хийт се бе излегнал и пушеше отнесено, само преди няколко часа. Сам се настанява до партньора си, а двете с Клер присядаме на отсрещния диван.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — обажда се Клер, сякаш е съвършено нормално двама полицаи да седят в хола ти по това време на нощта и около главите на всички да витае мирис на марихуана, като токсичен облак, толкова силен, че и сега може да предизвика главозамайване. — Вода, сок?

— Нищо, благодаря — казва Луелън и партньорът му кимва. — Искате ли да ни кажете какво точно се случи тази нощ? Обадили сте се в полицията да докладвате за нападение над жена — пояснява, когато се поколебавам.

— Да.

— Не сте си оставили името.

— Да.

— Имате ли нещо против да попитам защо?

— Не мислех, че е важно.

— Ти добре знаеш това — казва Сам и аз чувствам ясно укора му. — Какво точно се случи? — пита отново, с бележник и химикалка в ръка.

Описвам какво съм видяла да се случва в апартамента на Пол Гилър. Внимавам да не вдигам поглед от пода, за да не видя израженията по лицата на полицаите.

— Разбирам, че това не е първият път, когато докладвате за поведението на Пол Гилър в полицията. — Луелън разгръща своя бележник, сякаш да се увери във фактите.

— Пол Гилър ли ви каза това?

— Вярно ли е?

— Да — признавам аз.

— Това какво общо има? — нетърпеливо пита Клер. — Със сигурност по-важни са събитията, на които Бейли е станала свидетел тази нощ.

— Които са какви по-точно? — отново пита Сам.

— Че една жена е била пребита и…

— Вие тук ли бяхте? — прекъсва я Сам.

— Не. Аз…

— Значи вие всъщност нищо не сте видели?

— Не, но…

— В такъв случай, имате ли нещо против да оставите сестра ви да говори? — прозвучава повече като заповед, отколкото като молба.

Клер се обляга назад и закрива носа си с опакото на дланта, когато движението й поражда нов прилив на мирис на марихуана.

— Видях Пол Гилър да пребива и изнасилва приятелката си — заявявам на полицаите.

— Сигурна ли сте?

Поглеждам към Клер. Сигурна ли съм?

— Откъде знаете, че жената, която сте видели, е неговата приятелка? — пита Сам.

Решавам, че е по-добре да не им разказвам за това си разследване, понеже е ясно, че ще ме помислят за маниакална преследвачка.

— Просто допуснах…

Вниманието на Сам внезапно е привлечено от нещо на пода. Навежда се и бърка под масичката за кафе. Когато се изправя, държи в ръка една от разпилените, подозрителни, свити на ръка цигари на Хийт.

Клер превърта очи, аз затварям моите и виждам отново как джойнтовете се изсипаха от обувките му и как той взе да лази като смахнат и да си ги събира. Явно е пропуснал една.

— Виж, зная, че напоследък ти е много тежко и разбирам нуждата ти да избягаш поне за малко, наистина — казва Сам, — но ако си била напушена, когато си се обадила…

— Не бях напушена.

— Твърдиш, че не си пушила малко трева…

— Повече от малко, съдейки по миризмата — прекъсва го Патрик Луелън.

— Добре де, може и малко да съм пушила по-рано. Но не и когато видях Пол Гилър. Не ми вярвате — констатирам, неспособна повече да пренебрегвам физиономиите им.

— Не е важно ние какво вярваме — възразява Сам. — Важното е какво е станало.

— Което е нищо, очевидно — заявява Луелън.

— Ходихме до апартамента на Пол Гилър и ги разпитахме и двамата с приятелката му — продължава Сам. — В спалнята няма абсолютно никакви признаци за нещо нередно, а двамата яростно отричат да е имало каквото и да било насилие.

— Е, много ясно, че тя ще отрича — спуска се да ме защитава Клер. — При положение че той стои до нея…

— Нямаше нито една синина по нея.

Напълно онемявам. Представям си синините, които покриваха по-голямата част от тялото ми веднага след нападението и които едва наскоро бяха почнали да изчезват.

— Вижте — подхваща Луелън, — не можем да направим почти нищо, щом и двете страни настояват, че не е имало насилие. Искате ли един съвет от мен? Престанете да шпионирате съседите си.

— Не ги шпионирам.

— Така ли? А как бихте го нарекли? Да гледате съседите си с бинокъл, технически погледнато може и да не е престъпление, но хвърлянето на фалшиви обвинения определено е.

— Моля ви, кажете ми, че не обвинявате жертвата — казва Клер.

— В тази ситуация сестра ви не е жертва — напомня й той. — Поне не тази нощ.

— Трябва да погледнеш на това от наша гледна точка — прекъсва го Сам. — Преди месец ти си пострадала от тежко насилие. Разбрах, че оттогава насам си отправила редица недоказани обвинения не само срещу този Пол Гилър, но и срещу още няколко мъже, в това число Дейвид Тротър и Джейсън Харкнес.

Ахвам. Значи вече знаят за Джейсън Харкнес.

— Пише го в досието ти — отговаря на незададения ми въпрос Сам.

— Кой е Джейсън Харкнес? — пита Клер.

— Преди една седмица също така си предизвикала дребен пътен инцидент — продължава Сам, след справка с бележника си. — А тази нощ си направила анонимно обаждане до полицията, за да докладваш за насилие, каквото, както предполагаемият нападател, така и евентуалната жертва, се кълнат, че никога не е имало. И не стига това, но и откриваме доказателства за наличие на марихуана в апартамента ти…

— Което, не е нужно да ви напомням, е незаконно в щата Флорида — добавя Луелън.

Завива ми се свят. Какво се опитват да ми кажат?

— Ще ме арестувате ли?

— Не. Ще подминем това…

— А Пол Гилър? И него ли ще подминете? — пита Клер.

— За късмет на сестра ви, господин Гилър отказа да повдига обвинения — осведомява я Луелън.

— Обвинения ли? За какво? — изумявам се аз.

— Тормоз, като за начало.

— Тормоз ли? Това е смешно.

— Така ли? Според мен, Пол Гилър има добри причини да се чувства повече от раздразнен. Той смята, че водите нещо като вендета срещу него.

Клер скача на крака. Явно, чутото е било предостатъчно за нея.

— Съжалявам, че отнехме от времето ви, господа.

— Може би не е зле да потърсиш някаква помощ — прошепва ми Сам на излизане.

— Благодаря ви — казва им Клер и затваря след тях, преди да им даде възможност за още някой съвет на прощаване. — Кой, по дяволите, е Джейсън Харкнес? — обръща се към мен веднага, след като са си заминали.

Отправям се към спалнята.

— Наистина съм уморена, Клер. Може ли да го оставим за друг път?

Но тя вече е до мен.

— Не, не можем да го оставим за друг път. Кой, по дяволите, е Джейсън Харкнес? — пита отново. — Какво не ми казваш?

Отпускам се на леглото ми и неохотно й разказвам всичко случило се, след като напуснах кабинета на Елизабет Гордън следобед. Виждам как изражението й се сменя от любопитство в лека тревога и абсолютно изумление, както и очаквах да стане.

— Не разбирам…

— Просто исках да направя нещо… да поема контрол над живота си… вместо само да седя, толкова дяволски пасивна и уплашена през цялото време.

— Не говоря за това — поправя ме тя. — Да правиш нещо, да поемаш контрол, това го разбирам. Онова, което не ми го побира умът, е защо не ми каза. Какво има, Бейли? Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам.

— Тогава защо не ми каза какво си запланувала?

— Защото нямах план. Нещата просто… някак се случиха.

Минават няколко секунди, преди тя отново да заговори.

— Има ли нещо друго, което някак се е случило, и за което трябва да зная?

Поклащам глава, решила да не споделям нищо за Колин Лесър. Има граници на онова, което очакваш едно рационално човешко същество да разбере, симпатията също не е безгранична.

Клер отива до прозореца и се втренчва в апартамента на Пол Гилър.

— Значи смяташ, че този Джейсън Харкнес може да е мъжът, който те изнасили?

Свивам рамене. Вече сама не зная какво мисля.

— А Пол Гилър? — пита тя. — Какво мислиш за него?

— Не зная. — Отпускам се назад, просната напряко на леглото, с ръка, отпусната върху очите. — Мислиш, че съм луда, нали?

— Не. Не мисля, че си луда. Е — добавя с неохота, — може би само мъничко. — Гласът й е мек, дори мил. Чувам тихото бръмчене на спускащите се щори, вдигам ръка от очите си и обръщам глава към нея. Тя се съблича.

— Какво правиш?

— Оправям се да лягам. — От джоба на анцуга си измъква една четка за зъби. — Виждаш ли? Дойдох подготвена.

— Какво? Не. Не можеш да останеш тук.

— Наистина ли си мислиш, че имаш сили да ме изриташ оттук?

— Ами Джейд?

— Спеше като бебе, когато тръгвах. Оставих й бележка, ще оставя и съобщение на телефона.

— Не. Не мога да те моля да направиш това.

— Че ти не ме молиш. Аз го решавам. Сега млъквай и се оправяй за спане. На работа съм чак следобед. — И тя се отправя към банята.

— Клер…

— Няма защо — казва, преди да успея да формулирам думите, с които да й благодаря. — Сега гледай да поспиш.

* * *

Намирам се сред кошмар, в който някакъв човек тича по крайбрежния път и ме гони, стиснал в ръцете си голям месарски нож. От другата страна на улицата, пред малка черква, виждам Хийт да си разменя джойнт с Пол Гилър. Моят нападател ме настига, сграбчва ме за косата и опъва главата ми назад, а ножът му с лекота прерязва гърлото ми. Падам на тротоара, животът ми изтича, заедно с кръвта, върху бетона, а небето и всичко около мен се изпълва със смях, църковните камбани бият оглушително.

Зная, че е телефонът, преди дори да съм се събудила напълно, неговото звънене се е вплело в съня ми. Надигам се и поглеждам към Клер. Тя спи до мен, необезпокоявана нито от лоши сънища, нито от ненавременното звънене на телефона. Възможно ли е да не го чува? Звъни ли изобщо? Да не би още да сънувам?

— Клер — повиквам я и докосвам леко рамото й. — Клер…

Тя се размърдва и се преобръща по гръб.

— Хмм?

— Телефонът…

Извива главата си към мен и отваря очи.

— Какво? — Изправя се до седнало положение. — Какво става?

— Чуваш ли телефона?

Погледът й се стрелва към нощното шкафче.

— Някой е звънял?

Осъзнавам, че звънът вече е спрял.

— Кошмар ли сънува?

— Предполагам — казвам, защото така ми се струва по-лесно.

Тя ме обгръща с ръце.

— Заспивай отново, миличка — казва, придръпва ме надолу и полага глава до моята на възглавницата, с ръка, преметната закрилнически през бедрото ми. — Изтощена си — казва и отново се унася. — Имаш нужда от сън.

Чувствам топлия й дъх в основата на врата си, докато Клер се предава на съня, който обаче зная, че няма да споходи мен през остатъка от нощта. Вместо това, лежа до нея и се боя да затворя очи, в очакване телефонът да зазвъни отново.

* * *

Той звънва малко след осем часа сутринта.

Не звъни наистина, казвам си.

— Няма ли да го вдигнеш? — пита Клер, разтривайки очи и се изправя в леглото.

— Ти чуваш ли го?

— Разбира се, че го чувам.

Пресягам се за слушалката.

— Ало?

— Джейд е — осведомяват ме отсреща, без излишни прелюдии. — Майка ми там ли е още?

— Точно до мен. — Подавам телефона на сестра ми и се отправям към банята. Решавам да пропусна обичайното си сутрешно претърсване на помещенията. Не искам да тревожа Клер повече от абсолютно необходимото.

Когато се връщам след около двайсет минути в спалнята, изтъркана и измита, загърната в огромния си хавлиен халат, Клер е вече преоблечена и ме чака с чаша горещо, току-що сварено кафе.

— Всичко наред ли е с Джейд? — питам аз.

— Добре е. Искаше само да знае колко късно ще се прибера тази нощ. Което означава, че вероятно си е наумила нещо вредно. Тийнейджъри — какво да ти кажа?

Чувствам се гузна, че съм откъснала Клер от дъщеря й.

— Не ме гледай така — заявява тя. — Това няма нищо общо с теб. Как е кафето? Достатъчно ли е силно?

Клер стана толкова умела в разчитането на мислите ми.

— Идеално е — уверявам я, преди дори да съм отпила.

— Е, какви са плановете за днес? — пита и в този момент телефонът отново почва да звъни. — Искаш ли аз да вдигна? — Поглежда дисплея. — Непознат номер — съобщава и вдига, преди да е иззвънял втори път. — Ало? — Кратка пауза. — Не, сестра й е. За кого да предам? — Клер ми подава телефона. — Някой си доктор Лесър — прошепва с повдигнати вежди.

Чувствам как цветът се отдръпва от лицето ми. Нужна е цялата ми воля, за да разтегля насила устните си в усмивка, всичката ми сила, за да разменя кафето в ръката си с телефона от нейната. Защо се обажда? Какво иска? Как се е сдобил с номера ми?

— Ало?

— Хей, здрасти. Помниш ли ме?

— Разбира се.

— Съжалявам, че звъня толкова рано, но исках да те хвана, преди да си излязла.

Защо се обажда? Как е узнал номера ми?

— Виж. Ще карам направо — продължава той. — Намирам те… за интересна, най-слабо казано, и се обаждам, понеже се надявах да успея да те убедя да вечеряш с мен. Намерих те чрез Гугъл, в случай че се чудиш как…

Още един, който може да чете мислите ми, казвам си, осъзнавайки, че Клер ме наблюдава любопитно.

— Не мога.

— Не можеш, или просто не ме намираш за толкова интересен, колкото аз теб?

— Много благодаря за обаждането — казвам. — Ще си запиша нов час веднага, щом съм наясно с програмата си. — И затварям, преди да е успял да каже и дума. — Зъболекарят ми — лъжа. — Оказва се, че съм пропуснала последния си час.

— И той ти се обажда лично?

— А трябваше да е спокойна сутрин — отбелязвам, щом телефонът в ръката ми почва отново да звъни.

— Не и тук — казва Клер.

Вдигам слушалката до ухото си, а в ума ми се въртят куп смущаващи мисли. Защо излъгах Клер? Каква беше истинската причина Колин да ми се обади? Възможно ли е да е точно такъв, за какъвто се представя — мъж, който ме намира за „интересна“ и иска да ме изведе на вечеря?

— Ало? — Едва не изкрещявам в слушалката, в опит да прогоня тези мисли.

Слушам познатия глас от другия край на линията и сърцето ми се качва в гърлото, въздухът застива в дробовете ми.

Кажи, че ме обичаш.

— О, боже. — Затварям телефона и го оставям да падне на пода.

— Какво има? — пита Клер. — Кой беше, Бейли?

— Детектив Кастильо — отговарям, когато най-сетне намирам гласа си.

— Какво каза той? Кажи ми.

— Оказва се, че още една жена е била изнасилена на около десет пресечки от мястото, където бях нападната. Арестували са някакъв мъж и искат да отида в управлението да видя дали ще мога да го идентифицирам.

— Кога?

— Колкото се може по-скоро.

Клер оставя чашата ми с кафе на нощното шкафче.

— Да вървим.