Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (7)

7.

Започвам да наблюдавам мъжа едва ли не случайно.

Клер го вижда първа. Тя е застанала до прозореца на спалнята ми, облечена в тъмносиви панталони и неподходяща бяла фланела, която подчертава нагънатата плът около кръста й, тънката й, дълга до брадичката, руса коса се нуждае от добър фризьор. Взира се през бинокъла ми към осветените апартаменти на една от отсрещните сгради, погледът й ритмично се поклаща във въздуха като ястреб — нагоре-надолу, напред-назад, от една страна на друга, сякаш, носен от вятъра, си търси безопасно място за кацане.

— Боже мой, само да видиш това — казва повече на себе си, отколкото на Джейд или мен.

Двете с племенницата ми лежим на моето легло и гледаме телевизия, също както обичахме да правим с майка ми. Джейд е със свободно падаща перленорозова тениска и черен клин, а стилните й боти, с тънки дванайсетсантиметрови токчета, са поставени на пода до нея. Тя дъвче дъвка, играе си разсеяно с косата си и се смее. Току-що сме видели как някакъв мъж бе посечен наполовина от мощната си косачка, а една жена се удави в яма с катран, съответно номера 547 и 212 от безкрайната поредица случаи в „1000 начина да умреш“. Ако изобщо някога стигнат до заветната бройка, подозирам, че вече ще са подготвили нов сезон, озаглавен например: „Още 1000 начина да умреш“.

Поглеждам натам, накъдето гледа Клер. Удивлявам се как може все още да има хора на света, които се чувстват в достатъчна безопасност, че да не си дърпат завесите, когато слънцето залезе и светнат лампите. Не знаят ли, че някой вероятно наблюдава?

— Какво виждаш? — питам и сякаш чувам ехото от думите на майка ми.

Джейд вече е станала от леглото, отишла е до прозореца и изтръгва бинокъла от ръцете на своята майка.

— Мамка му! — възкликва тя.

— Джейд, що за език? — предупреждава Клер, но не особено убедително.

— Трябва да видиш това. — Джейд ми маха с ръка да ида при нея.

Поклащам глава.

— Ти ми кажи какво е.

— Някакъв пич в апартамента си… я да видя… три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно — преброява Джейд, после направо избухва в смях. — О, това е безценно. Трябва да го видиш, Бейли. Въобразява си, че е най-страхотният задник на света.

— Джейд, внимавай с езика.

— Обикаля из спалнята си полугол…

— По дънки е — поправя я Клер.

— Но без риза, което го прави полугол — раздразнено възразява Джейд. Въпреки плътно долепения до очите й бинокъл, виждам как превърта очи. — Действително има доста готини плочки.

— Голяма работа — казва Клер.

— Върти се пред огледалото, позира и си издува мускулите. Побъркващо е. Трепач. И току-що си бръкна в гащите да си намести патката.

— Джейд, езика.

— Какво, да не предпочиташ хуя?

— О, за бога.

— Добре, добре. Разбрах. Пениса. Намества си пениса. Бейли, идвай тук, преди да си изпуснала всичко.

— Съжалявам — промърморвам, потискайки пристъпа на гадене. — Мисля, че това е последното нещо, което искам да видя.

— Честна дума, Джейд — майка й грабва бинокъла от ръцете й и го връща на нощното шкафче до леглото ми, — понякога направо ти се чудя.

— Без да искам… Не мислех, че…

— Там ти е проблемът — сопва се Клер. — Не мислиш.

— Извинявай, Бейли — казва Джейд.

— Няма нищо.

— Мисля, че трябва да си ходим — заявява Клер. — Става късно.

— Още не е станало дори девет часът.

— Утре си на училище.

— Е, и?

Няма и седмица от първото им неочаквано посещение. Неизменните им караници ми действат отпускащо и си давам сметка колко много съм започнала да се радвам на компанията им. За разлика от Джийн, чието първо посещение се оказа и последно, Клер се отбива тук всеки ден оттогава, идва след свършване на смяната й в болницата да ме види как съм и чак тогава се прибира вкъщи. Понякога приготвя вечеря и води Джейд. Друг път просто седим заедно и гледаме телевизия. От време на време Клер ми разказва как е минал денят й, каза ми за разправията си с един от лекарите, за благодарния поглед, който получила от човек с инсулт, неспособен да говори. Тя не пита как е минал моят ден, знае, че няма съществена разлика с предишните.

На вратата се чука, после се звъни.

— Кой е? — пита Джейд, местейки очи от майка си към мен, сякаш поне едната би трябвало да знае отговора.

— Портиерът не трябва ли да ти се обажда, преди да пусне някого горе? — Клер вече се е запътила към коридора.

— Сигурно е Хийт — казвам им. — Всички долу го познават.

— Кой е Хийт? — пита Джейд.

— Брат ми.

Виждам как клонките на усуканото ни фамилно дърво се нареждат в главата й.

— О, да — отбелязва. — Другият богоизбран.

— Джейд, за бога. С парцал ли трябва да ти запуша устата? — Физиономията на Клер изразява раздразнение и неудобство. Тя затваря очи, страните й заприличват на ярка циклама. — Съжалявам, Бейли. Това беше преди…

— Няма нищо — уверявам я. — Разбирам.

— Той къде беше цяла седмица? — настоява Джейд.

Свивам рамене. Хийт винаги е проявявал склонност да се появява и да изчезва, понякога за цели дни, най-вече в гъстия и завладяващ дим от марихуана. Никога не се е справял особено добре с кризите, а изнасилването ми го разтърси почти колкото и мен. Зная, че и той се бори със същите мъчителни чувства на вина и безпомощност, със същата безсилна ярост.

В интерес на истината, стори ми се, че изпита облекчение, като му казах за Клер и Джейд при последния ни телефонен разговор. Техните посещения смъкнаха голяма част от товара на раменете му. Повече не му се налага да играе ролята на смелия по-голям брат, роля, за която той никога не е бил особено подготвен. Хийт прилича малко на онези огромни букети с цветя, които получих непосредствено след изнасилването, и които повехнаха и загинаха от липсата на вода и грижи. Той също изисква постоянни грижи, а аз напоследък нямам сили да му ги осигурявам.

Ставам от леглото и тръгвам след Клер и Джейд към входната врата. Джейд на няколко пъти се пробва да отключи с острие новата ми ключалка, но слава богу, не успя.

— Здравей, Хийт — чувам Клер да посреща брат ми в антрето и долавям непогрешимия мирис на трева, полепнал по него като втора кожа. Излъчва се от порите му, през черното кожено яке и прилепналите дънки. Клер сбръчква нос, също усетила сладникавия аромат, но казва само: — Радвам се да те видя отново. Мина доста време.

Хийт отмята кичурите на бретона от деликатното си красиво лице, тъмнозелените му очи се взират безизразно в по-голямата му полусестра, сякаш се мъчи да си спомни коя е.

— Ти си напушен — заявява Джейд кискайки се, докато се приближава.

— А ти си Джейд^[1] — отговаря Хийт и се разлива в широка усмивка. — Толкова много съм слушал за теб.

— Наистина ли? А аз за теб не съм чула нищо, поне не от Бейли.

Хийт се разсмива.

— Права си — обръща се към мен. — Тя е невероятна.

Изхлузва коженото си яке и го оставя да падне на пода. Клер тутакси отива да го вдигне. Морскосинята му риза е закопчана неправилно и лявата страна виси повече от дясната, но той като че ли не забелязва. Очевидно е надрусан, повече дори отколкото беше след смъртта на мама.

— Добре ли си? — прошепвам едва чуто.

— Свеж като краставичка — заявява на висок глас той. — А ти? Виждам, че вече не си по пижама. Предполагам, това означава, че сестрите на милосърдието се грижат добре за теб. Добра работа, дами.

— Хайде да поседнем. — Клер посочва към хола.

Хийт обаче вече се е запътил към спалнята ми.

— Мисля, че е по-добре да полегна — казва той, когато аз и Джейд тръгваме след него.

— А аз мисля, че малко кафе е може би добра идея — предлага Клер и се връща в кухнята.

— Велика идея. — Хийт влиза в спалнята и се заковава на място до леглото с очи, вперени в телевизора. — Какво, по дяволите, е това? — Млада жена с къса блузка и миниатюрна пола слиза от хеликоптер, но пристъпва твърде близо до все още въртящите се перки. — Егати — прошепва Хийт, когато мощна струя кръв се разплисква по целия екран.

„Да бъдеш обезглавен от хеликоптер — с ентусиазъм обявява коментаторът. — Номер 59 от «1000 начина да умреш».“

— Какво, по дяволите, гледаш?

Джейд му обяснява идеята на предаването, а Хийт се просва напреки на леглото и напъхва всички налични възглавници под главата си.

— Яко — произнася той и затваря очи.

Наблюдавам как Джейд изучава успокоеното му лице.

— Брат ти наистина изглежда много добре — отбелязва тя.

Очите на Хийт моментално се отварят отново. Подпира се на лакът, видимо поласкан, макар да съм сигурна, че отдавна вече трябва да е свикнал с подобни спонтанни комплименти.

— О, благодаря ти, Джейд. Много мило от твоя страна.

— Гледал ли си предаването „Тийн мама“? — пита го тя.

— Не бих казал.

Джейд му излага накратко съдържанието.

— Вече не го излъчват, но се говори, че ще го върнат, и ако стане така, искам да вляза в него — обяснява тя. — Тогава може да попадна на корицата на „Ю Ес уийкли“ и да стана известна.

— Изглежда обаче, че ще трябва първо да забременееш — казва Хийт.

— Зная. Именно на това място от сценария влизаш ти.

— Влизам ли? Как така влизам?

— Ти си перфектният татко на бебето.

— Моля? — Хийт поглежда към мен. — Тя майтапи ли се?

— Не мисля. — Едва потискам желанието си да се разсмея.

— Първо ме изслушай. — Джейд се пльосва на едната страна на леглото. — Наясно си, че продуцентите не вземат всяка тийнейджърка в Америка, нали? Затова човек трябва да е много изобретателен.

— Аз изобщо не съм изобретателен — прозаично отбелязва Хийт.

Джейд не му обръща внимание.

— Трябва ти някаква измама…

— Измамник ли ме наричаш?

Джейд кима ентусиазирано с глава.

— Аз съм ти чичо.

— Точно там е работата, затова именно идеята е неустоима.

— Намираш кръвосмешението за неустоимо?

— Ти си ми само получичо, пък и аз почти не те познавам.

— По тези причини нормалният човек би се възпрял.

— Не мисля, че някой от нас двамата е нормален, а ти?

Хийт се усмихва и виждам, че и той като мен почва да харесва Джейд.

— Тук може и да си права.

Клер влиза в стаята с чаша кафе в едната ръка, а в другата с каничка сметана и няколко пакетчета захар. Хийт поема чашата с кафе, сипва си набързо сметана с четири захарчета и оставя кафето на нощното шкафче, без да отпие от него.

— Мисля, че трябва да си вървим. — Клер вдига ботите на дъщеря си от пода и ги пуска в скута й.

— Кажи, че поне ще си помислиш за предложението ми — казва Джейд на Хийт и си нахлузва ботите.

— Няма.

— Какво предложение? — пита Клер. — Няма значение. Не искам да знам. Радвам се, че се видяхме, Хийт.

— За мен винаги е удоволствие — незабавно връща любезността той.

— Чакай! — Джейд грабва бинокъла от нощното шкафче и се забързва към прозореца. — Само още веднъж да погледна.

— Каква перверзия й хрумна пък сега? — пита Хийт.

— Сам виж. — Джейд му подава бинокъла. — Третият етаж от горе надолу, четвъртият прозорец от ляво надясно.

— Не, благодаря. Малко ми напомня на „Прозорец към двора“^[2].

— Хайде де — дразни го Джейд. — Знаеш, че ти се иска.

Думите й ме изстрелват в миналото. На дванайсет години съм, облечена в училищната си униформа, каня се да се кача на автобуса за центъра, когато усещам мъжка ръка на дупето си. „Не се прави на толкова шокирано, момиченце. Знаеш, че ти хареса.“

Коленете ми се разтреперват. Хващам се за нощното шкафче, за да не залитна и едва не събарям кафето на брат ми.

— О, боже.

Клер вече е до мен и ме придържа.

— Какво има?

Клатя глава, боя се, че ако ме пусне, ще се срина на пода.

— Нищо.

— Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

— Добре съм. Наистина. — Нужни са ми всичките ми сили и решителност, за да остана на крака.

— Сигурна ли си?

Кимвам.

— Добре — казва тя, но виждам, че далеч не е убедена. Най-накрая пуска ръката ми. — Ще ти се махаме от главата. Да те оставим малко насаме с брат ти. Кажи лека нощ, Джейд.

— Лека нощ, Джейд — казва Джейд.

Хийт се разсмива.

— Тя винаги ли е такава? — пита, след като те си тръгват.

— В голяма степен.

— Нищо чудно, че толкова я харесваш.

Действително я харесвам. Харесвам и двете — Джейд и Клер.

— Много жалко, че дебнат само парите ти — отбелязва Хийт.

Изключвам телевизора и се качвам на леглото до него като избутвам краката му настрани, за да направя място за моите.

— Наистина ли мислиш, че са тук заради това?

— А ти не мислиш ли?

— Не зная. Предполагам, че ми се ще да мисля…

— Ще ти се да мислиш… какво? Че са тук, защото те намират за неустоима, по израза на най-страхотната ми племенница?

Частният детектив в мен казва, че той навярно е прав. Давам си сметка обаче, че всъщност ми е все едно защо Клер и дъщеря й идват при мен.

— Толкова ли е трудно да ме обича човек? — питам се и с изненада констатирам, че съм задала въпроса на глас.

— Какво? Не, разбира се, че не. Не ставай глупава. Аз те обичам, нали? Мама и татко те обичаха. И господ е свидетел, че Травис все още е луд по теб.

— Не ми се говори за Травис.

— Наистина ли? Защото ти си всичко, за което той иска да говори. Ако само вдигнеш телефона и му се обадиш, гарантирам, че ще пристигне тук след точно две секунди.

— Не искам да идва тук.

— Хайде де, Бейли. Подхвърли на нещастника поне някакво кокалче. Побърква ме с непрестанните си стонове и жалейки.

— А мен ме побъркваш ти — сопвам се аз и ставам от леглото. Вземам бинокъла от нощното шкафче и отивам до прозореца, повече за да се разсея, а не че ми е интересно какво ще видя. Откривам апартамента, който Клер и Джейд гледаха, три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно. Лампите още светят, но стаята изглежда празна.

— Той иска само да се извини, да постъпи правилно — не спира Хийт.

— Твърде късно е.

— А какво всъщност се случи с вас двамата? Той не ми казва, ти не ми казваш.

Не му отговарям. Да се каже, че нещата с Травис не завършиха добре, би било колосално подценяване.

— Е, ти с какво се занимава цяла седмица? — питам, без да се обръщам. — Освен с пушене на щедри количества трева.

— Работих върху сценария си — казва той и аз въздъхвам. Хийт работи върху сценария си от години. — И ходих на прослушване за реклама на котешка храна „Уискас“. Ще се излъчва в национален мащаб.

— Наеха ли те?

— Кой знае? Накараха ме да се въргалям по пода и да се правя на абсолютен задник с някаква котка. Чудно ли е при това положение, че взимам наркотици?

Усмихвам се, против волята си.

— Кога ще разбереш?

— Другата седмица навярно. Няма значение. Не ми пука, така или иначе — казва той и в гласа му долавям безразличие. Хийт твърди, че отдавна е свикнал с отхвърлянето, но аз не съм сигурна дали човек някога може да свикне с това.

Точно тогава виждам мъжа.

Отначало се явява като петно в лещите на бинокъла, нещо размазано, което бързо придобива форма. Изглежда около трийсетинагодишен, сравнително хубав, с приятни черти и безупречна стойка. Тъмна коса, среден ръст, слабо телосложение. Слава богу, спестена ми е гладката на неговите „доста готини плочки“, тъй като сега е с риза и се колебае дали да си сложи вратовръзка. Застанал пред голямото огледало, той прикрепя с ръка две вратовръзки към гърдите си. Вероятно ще ходи на среща.

Спомням си за неотдавнашната покана на Оуен Уийвър за вечеря и се чудя дали щях да му се обадя. Напомням си, че ходенето по срещи е едно от нещата, от които се въздържат жените, забъркали се с женени мъже.

Дори жените, които не са били изнасилени.

Виждам как след неколкоминутно колебание мъжът се отказва от двете вратовръзки и ги мята на леглото. Едната не стига дотам и се плъзва на пода. Мъжът изчезва във вградения гардероб, показва се след няколко секунди със спортно сако в ръце, облича го, внимателно го намества и изопва, като през цялото време изучава отражението си в огледалото, видимо възхитен от видяното. Как би могла някоя жена да се конкурира със собствения му образ? — питам се аз. Свалям бинокъла и се обръщам към Хийт.

— Трябва да видиш този приятел. — Но очите на Хийт са затворени, а равномерното му дишане ми подсказва, че е заспал.

Прилягам на леглото до него и се замислям дали да не включа телевизора отново и да гледам как още хора умират по най-различни потресаващи начини. Вместо това обаче се улавям, че наблюдавам как брат ми спи. Почти по същия начин наблюдавах майка ми, когато беше болна, внимателно отбелязвах всяко нейно дихание, отброявах интервала между него и следващото, сдържах собственото си дишане, когато нейното ставаше затруднено, шепнех й с обич в ухото докато спи, с надеждата думите ми да проникнат в упоените й от морфина сънища и да са достатъчни, за да задържат смъртта на разстояние поне още година, още месец, още ден.

Те, разбира се, не се оказаха достатъчни. Пред лицето на смъртта думите никога не са достатъчни. Нито любовта. Без значение какво ви казват хората.

Не съм сигурна кога точно осъзнах, че в стаята има още някой. Долавям шум от ходене на пръсти по килима, поскърцване на пода при всяка предпазлива стъпка, раздвижване на въздуха над главата ми, като от дръпване на завеси. Някой се качва върху мен, коленете му трошат ребрата ми, а на лицето ми е притисната възглавница. Боря се, но съм безсилна под неговата тежест. Една ръка ме стисва за гърлото и ми отрязва притока на въздух. Пищя, но звукът, който издавам, е по-скоро гъргорене. Смъртно гъргорене. Събрала последните си сили, забивам нокти в ръката на нападателя.

— Какво, по дяволите!

Отварям очи и отмествам една възглавница, за да видя брат ми Хийт да се надига в леглото до мен, протегнал наранената си ръка.

— Какво, по дяволите, правиш?

— О, боже мой. Съжалявам. Сънувах кошмар. — Поглеждам часовника. Минава полунощ.

Хийт си навива ръкава нагоре, макар че е твърде тъмно, за да може да види нещо.

— Мисля, че ми потече кръв.

— Много съжалявам.

Той въздъхва.

— Няма нищо. Ще оживея. Кошмар, а? Трябва ли да питам за какво се отнасяше?

Клатя глава, дишането ми постепенно се нормализира.

— Да ти донеса ли чаша вода или нещо друго?

— Не, добре съм — казвам аз, понеже зная, че той има нужда да чуе това. Изтривам струйка пот от челото си, неочаквано усещам тялото си студено и лепкаво.

— Нуждаеш се от сън, Бейли.

— Зная. Толкова съм уморена.

— Ш-т. Просто затвори очи. Не се бой. Аз съм тук, до теб.

— Благодаря ти. Това означава много за мен.

Но още докато изричам думите, осъзнавам, че Хийт се е унесъл отново. Лежа до него няколко дълги минути, после внимателно се измъквам изпод ръцете му и ставам от леглото. Вземам ножиците от най-горното чекмедже на нощното шкафче и започвам редовната си обиколка из апартамента, после влизам в банята, събличам се и пускам горещата вода. Къпя се в тъмното. Петнайсет минути по-късно пристъпвам в изпълненото с пара помещение с мокра коса и зачервено до болка тяло. Мия си зъбите и нахлузвам изпрана, благодарение на Клер, пижама. Увивам косата си с хавлия.

Връщам се в спалнята, оставям ножиците в най-горното чекмедже, взимам бинокъла и отивам до прозореца. Отнема ми само няколко секунди да намеря точния апартамент — три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно. В спалнята още е светнато и обитателят й се движи из нея. Той се приближава до прозореца с разкопчана и провиснала риза, вторачва се към улицата долу и разсеяно прокарва ръка през косата си. После се обръща в моята посока, сякаш знае, че съм там. Виждам как се пресяга към тюркоазената лампа с плисиран бял абажур на високата масичка пред него. Стаята потъва в мрак.