Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (14)

14.

Току-що е минало полунощ и е започнал да ръми лек дъждец, когато в апартамента отсреща се светва. Незабавно вдигам бинокъла и виждам Нарцис да влиза в спалнята си. Не е сам. С него има някаква жена, но съм почти сигурна, че не е същата, с която беше снощи. Тази изглежда по-висока и по-слаба, въпреки че и тя е с дълга тъмна коса като предишната. Струва ми се, че се смее, но не е съвсем ясно.

Нагласям лещите, за да видя по-добре. Обаче те не се подчиняват и образът остава замъглен. Може да е заради дъжда. А може би съм твърде уморена. По-рано издърпах в спалнята мекия стол от бюрото в кабинета и подремнах на него няколко часа, преминавайки ту в света на сънищата, ту в реалността, неспособна да ги отлича един от друг, но чувствайки се еднакво неудобно и в двата.

Мъглата около мен внезапно се вдига. Дъждът изчезва. Всичко става кристално ясно, толкова ясно, че се озовавам точно зад слабата жена с дългата тъмна коса, на която Нарцис предлага питие. Различавам дори маслините, изрисувани по чашата, и двете заедно се пресягаме към нея. Усещам студената повърхност по пръстите си.

Нарцис и жената вдигат чашите до устните си и аз чувствам как изпитият от тях алкохол прогаря гърлото ми. Той прошепва нещо в ухото й; тя се усмихва и промълвя нещо в отговор. Въпреки че сме толкова близко, не чувам гласовете им. Слушаме, но не чуваме, мисля си. Независимо колко сме близо един до друг, някак не успяваме да осъществим контакт.

Жената отново се разсмива и аз се чудя какво толкова смешно каза Нарцис. Струва ми се прекалено погълнат от самия себе си, за да има кой знае какво чувство за хумор, но може и да греша. Младата жена изглежда напълно завладяна от думите му. Тя е по-млада от снощното му завоевание, макар и не толкова хубава. Чука чашата си в неговата в импровизиран тост. За какво? За живота, за здравето и богатството, за хората, които живеят в стъклени кули?

Наблюдавам как Нарцис отнася празната й чаша, слага я на масата до прозореца, после се връща и я взема в обятията си. Виждам го да я целува, а ръцете му се движат по гърба й, повтаряйки буквално снощните му действия. Мъж, който обича рутината. Установявам, че съм също толкова безсилна да отклоня поглед, колкото бях и снощи. Виждам как дърпа ципа на късата й червена рокля. Виждам как роклята пада на пода. Шокиращо, но отдолу тя е гола. Ахвам, когато той се пресяга и я стисва за задника.

Главата му се стрелва нагоре, сякаш ме е чул, и се засмива, сякаш знае, че гледам. Знае ли? Възможно ли е?

Това е нелепо. Няма начин да знае, че съм тук, няма начин да ме види как стоя в тъмната спалня. Но самодоволната му усмивка ми се присмива. Зная, че си там, крещят очите му. Зная, че наблюдаваш. Пускам бинокъла в скута си. Няма начин да ме види.

Стига с тези глупости. Стига съм се крила в тъмното, шпионирайки съседите, независимо колко лекомислено се показват. Прекалено съм изморена, за да мисля ясно, прекалено гладна, за да действам както трябва. Време е да си взема нещо за ядене и да лягам.

Но не правя нищо подобно, разбира се.

Виждам, че и Нарцис вече е гол и наблюдавам повторение на снощното шоу: голите гърди и корем на жената, притиснати до широкия прозорец, усилващият се дъжд, опипващите ръце на мъжа, гладните им усти. Виждам как тя затваря очи, но неговите остават отворени и предизвикателно вперени в мен, докато на тласъци прониква в нея изотзад. И точно като снощи, аз съм толкова хипнотизирана, колкото и отвратена.

Не след дълго той я повежда към леглото. Сменил ли е поне чаршафите?, питам се, а в това време той я просва, покатерва се отгоре й, вдига краката й към тавана и отново прониква, а всеки тласък се забива като кама в слабините ми.

Почти два часът е, когато светлината в спалнята му най-сетне угасва. Бавно се надигам от стола, потънала в пот. Отново вземам душ, за последен път проверявам апартамента и се покатервам на леглото, безкрайно уморена, отчаяно жадуваща за сън, който никога не идва.

* * *

Същата сцена се повтаря отново следващата нощ в осем часа. И на по-следващата. Наблюдавам как Нарцис се приготвя да излезе. Всеки път изпълнява буквално същия подготвителен ритуал, избира между две вратовръзки, поставя едната, после другата пред ризата си, накрая хвърля нежеланата на леглото. В някои нощи хвърлянето е точно и вратовръзката стига до предназначението си. Друг път копринената лента се извива във въздуха и пада на пода, за да бъде стъпкана по-късно.

Наблюдавам как си реше косата и подскача полугол из стаята, спирайки от време на време, само за да се порадва на отражението си в огледалото, накрая нанася и последните щрихи по себе си, преди да загаси и да напусне апартамента. Виждам го как се прибира към полунощ с различна жена, макар всичките да имат някои общи характеристики: сравнително високи и слаби, с тъмни коси, спускащи се по гърбовете им като водопад.

Всичките смътно приличат на мен.

А може и само да си въобразявам, че приличат. Всъщност, може да си въобразявам цялото нещо. Възможно е. Вали от дни. Много светкавици и гръмотевици. Не съм спала. А може би е вярно обратното. Може през цялото време да съм спала. И нищо от това да не е реално. Може всичко да е сън.

Телефонът звъни, аз подскачам и поглеждам часовника. Седем часът, събота вечер. Кой би ми звънял? Клер е нощна смяна в болницата; Джейд прекарва уикенда в плажната вила на една съученичка на остров Фишър; Шон е на круиз из Карибите; Хийт се скри от лицето на земята; от полицията не са звънели от дни.

На дисплея се изписва, че от другата страна е приятелката ми Сали. Тя вече ми звъня няколко пъти, но аз нито отговарях, нито й връщах обажданията. Зная, че има добри намерения, но нямам сили за благото й дърдорене. Онова, което ни свързва, е работата и не зная дали приятелството ни ще издържи на дългото ми отсъствие. И все пак, може да ми звъни, за да ми каже, че бебето се е родило по-рано, или че не дай боже, нещо се е объркало. Или пък че в морето се е случила трагедия, корабът на Шон е бил ударен от гръм, разбил се е и е потънал. Може и още някой в офиса да е бил пребит и изнасилен…

— Здравей — вдигам телефона, преди тези „може би“ да са ме завладели напълно.

— Най-сетне — казва с доловимо облекчение тя. — Трудно е да се свърже човек с теб. Кога ще си купиш нов мобилен телефон? Тогава ще можем поне да си пишем съобщения.

— Скоро — обещавам. — Струпаха се доста неща.

— Така ли? — пита обнадеждено. — Има ли нещо ново…?

— Не — отговарям. — Нищо.

— О. — Разочарованието й също е осезаемо. — Но ти се чувстваш по-добре — повече констатира, отколкото пита тя. — Звучиш по-добре.

— Чувствам се по-добре — казвам и дори тя да разбира, че лъжа, не се издава. — Ти как си? — питам аз. Ако не мога да съм честна, мога поне да съм учтива. — Бебето…?

— Още се мъти. И рита.

— Добре.

— Съжалявам, че не успях да се отбия тази седмица. В работата беше лудница. — И без подкана се впуска да разказва за развода на високопоставена двойка, с който фирмата била натоварена напоследък.

Вниманието ми е отклонено от току-що светнатите лампи в отсрещния апартамент. Виждам Нарцис да пресича стаята, гол до кръста и с разкопчани панталони. Грабвам бинокъла и изпълзявам до прозореца, а гласът на Сали продължава да звучи и ухото ми.

— Както и да е, всичко това е строго поверително, естествено — говори тя, — но познай с кого спи съпругът? Бейли? Хайде де, Бейли. Познай.

За какво говори?

— Какво?

— Не ме ли чу?

— Фирмата е взела този голям развод…

— Не просто голям. Огромен. Аврора и Попи Гомез! Ние представляваме Аврора, слава богу. Оказва се, че Попи й изневерява от години. Можеш ли да си представиш? Най-секси жената на планетата, да не говорим, че е продала… колко? Три милиарда плочи? А той е такъв грозен малък гном и въпреки това я мами. Не разбирам. Какво им има на тези мъже? Е, ще опиташ ли да познаеш?

— Какво?

— С кого е спял в имението си в Саут Бийч, докато тя е била заета с турнета в цял свят, за да поддържа онзи стил на живот, с който той е свикнал?

— Нямам представа.

— О, това просто е толкова добро. Готова ли си?

— Готова съм — отговарям послушно.

— С малката госпожица Бисквитка, „пазя го за след брака“ — самата Даяна Бишоп!

— Шегуваш се. — Звуча, сякаш съм дълбоко шокирана, но истината е, че нямам представа нито коя е Даяна Бишоп, нито какво пази за след брака. Името ми е бегло познато, навярно някой, когото съм познавала в предишния си живот, мисля си, докато наблюдавам как Нарцис се приближава до прозореца и се взира в бурята навън, а ръката му изчезва в предницата на панталоните.

— Можеш ли да си представиш? Лайната здравата ще се разпръснат от вентилатора още през следващите няколко дни. Ние се стараем да потулим нещата, обаче вече ни звънят от „Ентъртейнмънт тунайт“ и „Инсайд идишън“. Да не говорим, че „Нешънъл инкуайърър“ направо са си устроили лагер в приемната. „Източници твърдят това, източници твърдят онова“, знаеш как става. Не можеш да вярваш на никого. А трябва да изкопаем колкото се може повече мръсотия за Попи, колкото се може по-бързо. Мръсотия, която да можем да ползваме в съда, искам да кажа. И тук, разбира се, идваш ти. Оказва се, че предбрачният договор на Аврора — който не е правен от нашата кантора, кога ли ще се научат какво да правят? — не е толкова железен, колкото си е мислила. И така, някаква идея кога ще можеш да се върнеш на работа?

— Какво?

— Наистина ни е нужна помощта ти в тази работа.

— Не мога.

— Молбата идва лично от Фил Канингъм.

— Не съм готова, Сали.

— Не мислиш ли, че може да е по-добре за теб? Да се метнеш отново на седлото и така нататък.

— Не мога — повтарям аз. — Не още. Съжалявам.

— Ами, хайде направи услуга и на двете ни и помисли още малко, става ли? Може да ти помогне да не мислиш все за… знаеш, това нещо.

Нещо. Колко странна дума да опишеш онова, през което минавам.

— Но всъщност, това не е единствената причина, поради която се обаждам.

Затаявам дъх, уплашена какви ли още страхотии ме чакат. Забелязвам, че Нарцис вече открито мастурбира, ръката му яростно се мята в гащите, главата му се клати насам-натам, ченето му е отпуснато, устата отворена.

— Ще дойдеш на погачата, нали?

— Какво?

— Така си и знаех. Май напълно си забравила?

За какво говори пък сега Сали?

— Погачата за бебе, която Алиша подготвя за мен. Утре вечер в седем. У тях. Ти потвърди още преди седмици. Преди… — прекъсва се тя. Няма нужда да продължава. И двете знаем какво следва след „преди“.

— Не мога.

— Ето пак. Разбира се, че можеш. За теб ще е добре да излезеш.

Изглежда Сали е станала голям експерт по това какво е добре за мен. Прехапвам език, за да не изразя тази мисъл на глас.

— Искам да кажа, не можеш просто да си стоиш свита в апартамента ден и нощ. Не е здравословно. А това е радостно събитие, повод за празнуване. Ще имам бебе и ти каза, че ще дойдеш…

— Преди — напомням й, докато гледам как яростните усилия на Нарцис стигат до задоволителен край.

— Всички от офиса ще дойдат, а Алиша е подготвила изцяло розова тема, понеже бебето ще е момиче. Решихме да я наречем Ейвъри. Казах ли ти? Както и да е, Алиша ще сервира розови сандвичи и розова торта… и може да не помниш, но тя дори помоли всички подаръци да са розови. Не че се налага да ми купуваш нещо. Присъствието ти ще е достатъчен подарък. — Смее се нервно.

Кимам, главата ми се върти. Виждам как Нарцис вади салфетка и си бърше ръцете.

— Е, ще опиташ ли да дойдеш?

— Не мога. Съжалявам, Сали. Просто не мога.

Мълчание. За миг се чудя дали не е затворила и тъкмо се каня да сторя същото, когато тя проговаря.

— Добре. — Още една секунда мълчание. — Разбирам. Наистина. Разбирам.

— Благодаря ти.

— Ще ни липсваш.

— И вие ще ми липсвате — казвам и се сещам за последното посещение на Шон.

— И докато сме на тема бебета, какво мислиш за Шон Холдън? — пита бодро, сякаш моите мисли са я подтикнали.

Настръхвам, в този момент Нарцис обръща глава в моята посока, в далечината проблясва светкавица.

— За какво говориш?

— Никой ли не ти е казал? Жената на Шон е бременна! — възкликва Сали и цялото ми тяло застива. — Предполага се, че още никой не знае, разбира се. Но тя явно е изпяла новината на секретарката му. Така и не запомних името на това момиче…

— Джилиан — отговарям с чужд глас.

— Точно така. Джилиан. Не зная защо никога не запомних това име. Както и да е, тя заклела Джилиан да си мълчи, но приказката някак тръгна, особено след като заминаха на круиза до Карибите. Първата отпуска, която той взема от години. Можеш ли да си представиш? Хубаво е да се знае, че все още го правят на техните години. Бейли? Бейли, там ли си?

— Трябва да вървя. — Затварям, преди да е успяла да изговори още някоя ужасна дума. Стоя пред прозореца, очите ми зад малките твърди кръгчета на бинокъла са затворени. Значи това е дошъл да ми каже Шон. Това е била тайната в очите му.

Нова светкавица превръща нощта в ден. Виждам Нарцис пред неговия прозорец, пред очите му — бинокъл, насочен право към моя апартамент. Изпищявам, в забавен каданс се прегъвам на две в кръста, сякаш някой ме е ритнал в корема. Цялото ми тяло гори.

Само след секунди вдигам поглед, но Нарцис вече го няма и апартаментът му е потънал в мрак. Оставам да се чудя бил ли е там изобщо.

* * *

— Разбира се, че е бил там — казва Клер. — Нали си го видяла?

Неделя е, към шест часът вечерта. Днес и утре Клер не е на работа. Дойде, за да вечеряме заедно в неделя. Джейд ще се върне от остров Фишър едва по-късно.

— Не зная — казвам откровено. — Валеше и бях уморена и разстроена. Може и да съм си го въобразила.

— Нищо не си си въобразила — настоява Клер. И добавя: — От какво си била разстроена?

Почвам да крача напред-назад пред прозореца на спалнята. Дъждът най-накрая спря. В стаята ми е светнато, щорите са спуснати. Не съм сигурна дали някога отново ще ги вдигна.

— Просто научих нещо…

— От полицията ли?

Разказвам й за обаждането на Сали, за бременната жена на Шон. Очаквам укора й: Така става, като се захващаш с женен мъж. Вместо това обаче тя казва:

— Съжалявам, Бейли. Трябва да ти е било много тежко.

— Чувствам се такава идиотка.

— Той е идиотът. Трябваше да ми се обадиш.

— Няма да те безпокоя всеки път, когато съм разстроена, особено като си на работа. Навярно съм си измислила цялото нещо.

— Само защото си била разстроена, не значи, че си халюцинирала — заявява Клер. — Каза, че си наблюдавала Нарцис, който е мастурбирал пред прозореца.

Потръпвам от спомена.

— Затворих очи, а когато отново ги отворих, той се взираше право в мен.

— През бинокъл.

— Да.

— Виж, ако тук не е било светнато, той не би могъл да види нищо — казва тя онова, което и аз си повтарям непрекъснато от снощи насам. В спалнята ми беше тъмно като в рог. Дори и при светкавицата, пак няма начин да ме е видял.

— Толкова се изплаших.

— Ами, нищо чудно. Дяволски зловещо е. И аз щях да си изкарам ума. — Поглежда към спуснатите щори на прозореца. — На тоя свят има колкото си искаш луди, това е сигурно.

— Внимавай. И аз съм една от тях.

— Ти не си луда, Бейли. Ти преминаваш през изключително травмиращо изпитание. Не спиш. Имаш кошмари, откъслечни спомени. Съвсем естествено е да…

— … виждам несъществуващи неща?

Тя свива рамене и за миг виждам прилика с Джейд.

— И за секунда не вярвам в това. Мисля, че трябва да се обадим в полицията.

— Какво? Защо?

— Да им разкажеш какво се е случило.

— И какво точно да им кажа? Че съм някакъв смахнат воайор, който може да е видял, а може и да не е видял съседа си да мастурбира насаме в собствената си спалня…

— Не е съвсем насаме, когато го прави пред прозореца и всички лампи са светнати — възразява Клер.

— Но аз съм тази, която го шпионира с бинокъл! Защо искаш да се обадя в полицията? Какво не ми казваш?

Клер се поколебава.

— Какво?

— Може да е нищо.

— Какво? — настоявам.

— Не искам да те тревожа…

— За бога, просто изплюй камъчето.

Тя си поема дълбоко дъх и неохотно изговаря думите.

— Не може да не си забелязала, че мъжът, когото наблюдаваш, отговаря на общото описание на онзи, който те изнасили.

Отново си поема дълбоко въздух и чака реакцията ми.

Разбира се, че не съм пропуснала да забележа. Но го отписах като твърде голямо съвпадение, поредния страничен ефект от нарастващата ми параноя.

— Наистина ли мислиш, че може да е той?

— Казвам само, че пасва на общото описание. Освен това е ексхибиционист и перверзник, и живее точно отсреща. Може да те е забелязал, да е харесал онова, което е видял и да е почнал да те следи. — Млъква за малко, вглежда се в лицето ми да разбере дали приемам думите й. — Не зная за теб, но колкото повече мисля за това, толкова по-малко налудничаво ми звучи и толкова повече се притеснявам. Ще се обадя в полицията.

* * *

Само след около четирийсет минути детектив Кастильо пристига пред вратата заедно с още един униформен полицай, когото представя като полицай Дюби — „пише се Дюб, чете се Дюби“, пояснява той. Детектив Маркс се омъжила в петък и била на меден месец. Изпитвам леко чувство на предателство, не толкова защото ме е изоставила, а понеже не ми съобщи добрите си новини. Чудя се дали не е усетила, че щастието й не би ми се отразило добре.

Обръщам внимание, че полицай Дюби е висок, слаб, с червеникаворуса коса и тънък, криволичещ белег през носа. Има вид почти на тийнейджър. Въвеждам двамата мъже в хола. Клер и аз сядаме на единия диван, хванати за ръце; полицаите се настаняват в двата края на другия, с лица към нас. Клер обяснява ситуацията и детектив Кастильо, небрежен, както винаги, в риза от „Брукс Брадърс“ на зелено-бели карета и кафяви панталони, си води бележки.

— Добре, да видим дали правилно съм разбрал: мислите, че съседът, когото сте видяла снощи да мастурбира, може да е същият, който ви нападна?

— Точно така — отговаря му Клер.

— Гледала сте през бинокъл — обръща се към мен Кастильо, но спира рязко. — Имате ли нещо против да попитам защо?

— Това е просто нещо, което обичам да правя — обяснявам неубедително.

— Често ли?

— По силата на навика. Беше част от работата ми. — Част от онова, което бях.

— Но сега не работите.

— Не.

— Пропускате важното, детектив — обажда се Клер.

— А то е…?

— Че този мъж не само умишлено се е разхождал гол пред прозореца и се е забавлявал с най-различни жени, пак гол и изцяло на показ — казва Клер, — но освен това е шпионирал Бейли. Тя го е видяла да се взира в нея снощи.

— През бинокъл — напомня детектив Кастильо. — Получило се е малко съвпадение, не мислите ли?

— Изобщо не мисля така. Кой знае от колко време я шпионира? Той знае, че Бейли е частен детектив — нападнал я е, докато е извършвала наблюдение — и му се е сторило забавно сега той да наблюдава нея, да си довърши работата. Единственото съвпадение, ако настоявате да го наричате така, е, че Бейли случайно също е започнала да го гледа.

Двамата полицаи си разменят погледи.

— Трябва да признаете, че е малко преувеличено.

— Казах ти, че не трябва да се обаждаме.

— Ще го арестувате ли? — пита Клер.

— На какви основания? Че зяпа съседите си през бинокъл? Тогава и вас ще трябва да арестувам — обръща се към мен.

— Няма ли поне да го извикате на разпит? — не отстъпва Клер.

— Не може просто да се викат хора на разпит, без основателна причина. Вие работите в юридическа кантора — казва ми той. — Знаете, че е така. — Кастильо прокарва длан през косата си, видимо подразнен. — Добре. Хайде да хвърлим едно око.

Клер тутакси скача на крака и се отправя към спалнята. Детективът и полицаят я следват, аз се влача накрая.

— Вкъщи си е — триумфално обявява Клер. — Светнато е. — Грабва бинокъла ми от леглото и го подава на детектива. — Три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно.

— Във вашата спалня беше ли светнато снощи, докато го гледахте? — пита полицай Дюби.

— Не — отговаряме едновременно с Клер.

— Тъмно беше — добавям ненужно.

— Значи няма начин да ви е видял — отбелязва Кастильо. — Съмнявам се дори дали е могъл да различи един апартамент от друг, особено в дъжда. — Въздъхва и подава бинокъла обратно на Клер. — Добре. Ще идем да поговорим с него.

— Можете ли да направите това, без да му казвате, че сме го гледали?

Долавям страха в гласа на Клер и не мога да не изпитам вина.

— Предлагам да оставите полицейската работа на нас — прозвучава повече като заповед, отколкото като молба.

Телефонът звънва и аз подскачам.

— Няма ли да вдигнете? — пита полицай Дюби след второто звънене.

Отивам до телефона, вдигам слушалката до ухото си.

— Ало, госпожице Карпентър? — произнася гласът и ме пронизва познат ужас. — Аз съм Фин, от рецепцията.

Какви ли лоши новини се кани да ми сервира?

— Да?

— Мога ли да говоря с този полицай?

За миг се зачудвам как би могъл Фин да знае, че полицаите са тук. После се сещам, че тъкмо той се обади да съобщи за пристигането им. Подавам телефона на детектив Кастильо.

— Кастильо — казва той, вместо „ало“. Минават няколко секунди, после: — Кога беше това? Добре, да, благодаря. Кой номер беше апартаментът, отново? Добре, да. Благодаря. — Връща ми телефона. — Изглежда, че нашето момче, Дейвид Тротър, се е появило. Боя се, че мъжът отсреща ще трябва да почака.