Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (2)

2.

Ето какво си спомням: топлият нощен въздух; тъмнината, мека и съблазнителна като кашмирен шал; нежния бриз, който флиртуващо гали върховете на благоуханните храсти, в които се крия, и чиито коралови цветчета вече са се затворили в тъмното. Едва долавям слабия им аромат, докато се взирам през бинокъла към прозореца на Сара Макалистър на третия етаж. Коленете ме болят от дългото клечане, пръстите на краката ми са изтръпнали. Наближава полунощ, тук съм от часове и раздразнението започва да стяга съзнанието ми като гладна боа. Мисля си, че ако не видя скоро нещо — каквото и да е — ще тегля чертата за тази нощ.

И точно тогава го чувам — изпращяване на съчка навярно, но не съм сигурна, която известява, че зад мен има някой. Обръщам се да видя, но вече е твърде късно. Една ръка в ръкавица бързо ми запушва устата и задушава писъците ми. Вкусът в устата ми е на кожа — стара, мръсна, грапава. А после тези ръце сякаш са навсякъде — по раменете ми, в косата, изтръгват бинокъла от пръстите ми, юмруци се забиват в стомаха и по главата ми. Околният свят се замъглява и земята се изплъзва изпод краката ми. Една калъфка за възглавница грубо е нахлузена върху лицето ми. Не мога да дишам, паникьосвам се. Запази самообладание, заповядвам си. Мъча се да не позволя да ме завладее нарастващият ужас. Запомняй всичко, което става.

Само че, всичко става прекалено бързо. Дори преди бялата памучна калъфка да скрие от очите ми тъмнината на нощта, аз не виждам нищо, освен една неясна фигура. Мъж, определено, но дали е млад или стар, дебел или слаб, черен, кафяв или бял, нямам никаква представа. Дали не ме е причакал онзи, когото аз чаках? Дали не е забелязал как се крия в храстите и просто се е възползвал от предоставената му възможност?

Това е добра новина, окуражавам се сама. Ако е Роланд Питърсън, той ще иска само да ме уплаши, не да ме убива. Убийството би му навлякло нови неприятности, а той вече си има предостатъчно. Може да ми тегли един бой, да ми изкара ангелите от страх, но после ще изчезне. Колкото по-скоро спра да се съпротивлявам, толкова по-бързо ще ме остави на мира.

Само че не ме оставя на мира. Преобръща ме, разкъсва ми дрехите, къса копчетата на черната ми риза и избутва сутиена ми над гърдите.

— Не! — крещя, щом разбирам какво се случва. Нов юмрук се забива в челюстта ми и напълва устата ми с кръв. — Спри. Моля те. Не прави това. — Молбите ми обаче са заглушени и ако изобщо са чути, те не оказват никакъв ефект, нито спират, нито дори забавят свирепата му ярост. Миг по-късно вече изхлузва дънките и слиповете ми надолу по бедрата. Ритам яростно във въздуха, единият ми ботуш сякаш го улучва в гърдите, но не съм сигурна. Може и само така да ми се е искало.

Какво става? Къде са всички? Но вече зная отговора. Няма никой. Живущите в този квартал, в голямата си част, са над шейсетгодишни. Никой не излиза навън след десет часа, да не говорим към полунощ. Дори и най-съвестните собственици на кучета не ги разхождат по това време.

Усещам цялата тежест на ръката му върху врата и раменете си, докато ме приковава като пеперуда до една стена, а с другата си ръка тършува из панталоните си. Гади ми се от звука на свалящ се цип, последван от разопаковане на нещо. Слага си презерватив, осъзнавам разсеяно, когато ме пронизва внезапен удар в стомаха. Едва дишам, камо ли да се мъча да избягам. Онзи набързо ми разчеква краката и прониква в мен. Чувствам внезапния студ на лубриканта от презерватива, докато той ме разкъсва отвътре, ръцете му се пресягат зад гърба ми и ме сграбчват за задника. Иска ми се тялото ми да изтръпне, но продължавам да усещам всеки кошмарен тласък. Сякаш след цяла вечност, той свършва. Когато стига до кулминацията, ме захапва по дясната гърда и изкрещява. След секунди устните му се приближават до ухото ми, дъхът му прониква през тъканта на калъфката. Мирише на вода за уста, ментова и свежа.

— Кажи, че ме обичаш — изръмжава. Облечената му в ръкавица ръка ме стисва за врата. — Кажи, че ме обичаш.

Отварям уста, чувам думата „копеле“ да се отронва от устните ми. И тогава хватката му се стяга. Ноздрите ми пламват, притиснати до твърдата памучна материя, ахвам ужасено, мъча се да поема въздух, но преглъщам кръв. Тук ще си умра, минава ми през ума, не зная колко време ще остана в съзнание. Представям си майка ми и баща ми и за пръв път се радвам, че не са живи и няма да им се наложи да понесат това. Палецът му натиска още по-силно трахеята ми. Миниатюрни кръвоносни съдове експлодират като фойерверки зад очите ми. И тогава, най-сетне, слава богу, околната тъмнина се плъзва под клепачите ми и вече не виждам нищо.

* * *

Когато идвам на себе си, мъжът го няма.

Калъфката на главата ми е изчезнала и нощният въздух ближе лицето ми като котка. Известно време лежа неподвижно, неспособна да помръдна. Мъча се да събера мислите си, които сякаш са пръснати сред изпочупените клонки на хибискуса около лицето ми, в устата си имам вкус на прясна кръв, между краката си усещам болезнено пулсиране, гърдите ми са насинени и болят. От кръста надолу съм гола, и въпреки че едва отварям подпухналите си очи, мога да видя струйките кръв, лъкатушещи по вътрешността на бедрата ми. Бавно смъквам сутиена си на мястото му, притварям блузата си и опипвам смачкания храсталак за дънките си. Слиповете ми ги няма, както и брезентовата ми чанта, а с нея и пистолетът с разрешителното, портмонето, мобилният телефон, камерата, личната ми карта, служебната, ключовете за колата и апартамента, но пък намирам бинокъла си.

— Помощ — чувам някой да вика и едва разпознавам собствения си глас. — Някой да ми помогне, моля ви. — С мъка нахлузвам дънките си, опитвам се да стана, но краката ми са като мокри спагети и се сриват под мен, така че почвам да лазя към улицата, където се сещам, че паркирах колата си.

Като по чудо сребристото порше е все още там. Сигурно бие твърде много на очи, за да го откраднат. Определено не е най-удобната кола за моята професия, но то принадлежеше на майка ми и не съм склонна да се разделя с него. Сега се вкопчвам за дръжката на вратата му, сякаш е животоспасяваща и се мъча да се изправя. Сложната алармена система на колата тутакси изригва в какофония от звънтене, бибипкане и пищене. Сгромолясвам се на пътя с подпрян на колата гръб и проснати напред крака. Поглеждам към апартамента, който наблюдавах и зървам някакъв мъж да се появява на прозореца. Вдигам инстинктивно бинокъла. Но той е твърде тежък, а аз твърде слаба. Така че пада с трясък на бетона.

Следващото нещо, което си спомням, е, че се събуждам в линейка.

— Ще се оправите — чувам да казва парамедикът.

— Ще се оправите — като ехо повтаря друг глас.

Грешат.

* * *

Това беше преди две седмици. Вече съм си вкъщи. Но определено не съм се оправила. Не спя, не и без силно приспивателно, и не ям. Ако опитам да хапна, повръщам. Загубила съм най-малко пет килограма, което не мога да си позволя, понеже поначало тежах с пет килограма по-малко от необходимото. И не нарочно. Не съм от жените, които вярват в диети и внимават какво ядат, а и мразя спорта. Вече съм на двайсет и девет години и винаги съм била естествено слаба. В гимназията ми се подиграваха и ми викаха Скини Мини^[1]. Последна от момичетата в класа почнах да нося сутиен, макар че щом веднъж гърдите ми набъбнаха, те станаха изненадващо, даже подозрително големи и налети. „Импланти очевидно“ — чух миналия месец една от адвокатките в „Холдън, Канингъм и Кравиц“ да шепне на другите, докато минавах по коридора. Поне си мисля, че беше миналия месец, не съм сигурна. Губя представа за времето. Поредното нещо в списъка ми с изгубени неща. Веднага след „увереност“. И точно преди „нормалност“.

Изгубих и външността си. Преди бях хубава. Големи синьо-зелени очи, изпъкнали скули, правилна захапка, от която устните ми изглеждат по-пълни, отколкото са, дълга и гъста кестенява коса. Сега очите ми са потънали в синини и замъглени от безспирни сълзи; страните ми са издрани и хлътнали, устните ми са сцепени, дори разкъсани на местата, където ги хапя — навик от детството, който сега се възвърна. Косата ми, някога източник на голяма гордост и радост, виси безжизнено край лицето, суха от прекомерното миене, каквато е и кожата ми, ожулена от търкане под душа. Даже и след три, понякога четири къпания на ден, не се чувствам чиста. Сякаш със седмици съм се въргаляла в калта и мръсотията е проникнала толкова дълбоко в порите ми, че се е просмукала в кръвта ми. Аз съм заразна. Отровна. Опасна за всички, които ме видят. Нищо чудно, че едва се разпознавам, като се погледна в огледалото. Превърнах се в една от онези прегърбени жалки жени, застанали до уличните кьошета, протегнали треперещи и просещи милостиня ръце, заради които пресичате улицата, само и само да ги избегнете. Една от онези жени, които тайно обвиняваме за собственото им злощастие.

Тази жена ми стана съквартирантка и постоянна компаньонка. Следва ме от стая в стая, като духът на Марли^[2], влачи се по бежовия мраморен под на просторния ми тристаен апартамент. Двете с нея живеем на двайсет и третия етаж в ултрамодерна стъклена сграда в квартал Брикел — място, което често наричат „Южняшкия Уолстрийт“. Освен че е финансовият център на Маями, кварталът е пълен с изискани търговски центрове и луксозни хотели, да не говорим за повече от десет хиляди апартамента в шикозни комплекси с пищни гледки към града и океана. Прозорците в хола, високи до тавана, гледат към красивата река Маями, а тези в спалнята са обърнати към други стъклени небостъргачи. За жалост, много от апартаментите са празни, понеже бизнесът с недвижими имоти във Флорида бе ударен особено зле от кризата. Въпреки това, една нова висока сграда се строи точно отсреща на улицата. Навсякъде има кранове. Те са новият национален символ, би се засмяла майка ми. Със сигурност вече си имаме достатъчно високи стъклени сгради. Но пък коя съм аз, че да се оплаквам? В крайна сметка и аз съм от хората в стъклени домове…

Нанесох се тук миналата година. Баща ми купи този апартамент за мен, макар да твърдеше, че ще е щастлив, ако си остана у дома завинаги. Но се съгласи, че навярно е време да се отделя. Бяха минали две години от смъртта на майка ми. Аз работех. Имах си приятел. Целият ми живот бе пред мен.

Разбира се, онова беше тогава.

А това е сега.

Сега нямам нищо. Работата ми ме чака; приятелят ми си отиде; баща ми почина от внезапен инфаркт преди четири месеца и ме остави сирак. Поне си мисля, че минаха четири месеца от смъртта му. Както казах, загубила съм представа за времето. Така става, като си стоиш в апартамента по цял ден, подскачаш всеки път, щом телефонът звънне и ставаш от леглото, само за да идеш до банята или тоалетната, посещават те единствено полицаи и онзи едничък роднина, който не те съди за наследството на баща ти.

Благодаря на Господа за брат ми Хийт, макар да не ми е от голяма помощ. В болницата, когато ме видя за пръв път след нападението, той припадна, направо се подкоси като мъртъв и едва не си разби главата в ръба на носилката. Беше чак смешно. Лекарите и сестрите се втурнаха към него и временно ме забравиха. „Толкова е красив“, чух да шепне една от сестрите. Не мога да я виня, че временно се отплесна по хубавата му външност. Брат ми, по-голям от мен само с единайсет месеца, засега е най-красивото от всички деца на баща ми. Тъмната му коса неизменно пада в очите с неестествено дълбок зелен цвят, а миглите, които ги обграждат, са неприлично дълги и момичешки. Жените постоянно се влюбват в Хийт. Мъжете също. А на Хийт винаги му е било трудно да казва не. На когото и да е. За каквото и да е.

В болницата ме изследваха подробно, после обявиха, че съм извадила късмет. Странен подбор на думи, мисля си, и изглежда мисълта се е изписала на физиономията ми, понеже побързаха да се изяснят: под „късмет“ имали предвид, че нападателят ми е използвал презерватив и не е оставил сперма в мен. Следователно, не се налага да взимам от онези ужасни анти СПИН лекарства, нито от другите, срещу нежелана бременност. Той ми спестил това. Колко внимателен изнасилвач. Лошото е, че не е оставил и следа от себе си. Никаква ДНК, която да се провери в криминалните бази данни. Освен ако не дам на полицията нещо повече, за което да се хванат, освен ако не си спомня нещо, каквото и да е…

— Мислете — внимателно ме подканяше униформеният служител още в нощта на нападението. — Можете ли да си спомните нещо за мъжа, каквото и да е?

Поклатих глава и усетих как мозъкът ми дрънчи. Болеше, но още по-болезнено бе да се опитвам да говоря.

— Може ли да повторим нещата само още един път, госпожице Карпентър? — попита друг глас, този път женски. — Понякога, колкото повече повтаряме, толкова повече успяваме да си спомним. Нещо, за което дори не си даваме сметка, че е важно…

Разбира се, помислих си тогава. Важно. Каквото и да е.

— Казвате се Бейли Карпентър и живеете на Североизточно първо авеню, номер 1228. Така ли е?

— Точно така.

— Това е в центъра. Намерена сте в северната част на Маями.

— Да. Както ви казах, наблюдавах един апартамент там. Детектив съм в „Холдън, Канингъм и Кравиц“.

— Това юридическа кантора ли е?

— Да. Търсех мъж на име Роланд Питърсън, избягал оттук преди около година. Ние представляваме бившата му жена и до нас беше стигнала информация, че господин Питърсън наскоро се е промъкнал обратно в града, навярно да посети старото си гадже.

— Значи наблюдавахте апартамента на гаджето?

— Да.

— Мислите ли, че Роланд Питърсън е мъжът, който ви нападна?

— Не зная. Ще го арестувате ли?

— Със сигурност ще го проверим.

Подозирах, че дори и Роланд Питърсън да бе мъжът, който ме изнасили, той навярно отдавна вече бе напуснал Флорида.

— Можете ли да опишете мъжа, който ви нападна?

Отново поклатих глава и усетих как мозъкът ми се плъзга към лявото ухо.

— Починете си няколко минути — настоя жената полицай. Забелязах, че е цивилна, което вероятно означаваше, че е детектив. Детектив Маркс, струва ми се, я беше назовал другият полицай. — Зная, че не е лесно, но пробвайте отново да се поставите в онези храсти.

Наистина ли детектив Маркс е толкова наивна, мисля си сега. Не разбира ли, че ще бъда в онези храсти до края на живота си?

Помня, че я намирах за твърде дребна, твърде незначителна, за да е полицайка, светлосивите й очи бяха прекалено меки, прекалено загрижени.

— Просто всичко стана толкова бързо. Зная какво клише е това. Зная, че трябваше да внимавам повече, да си давам сметка за заобикалящото…

— Вината не е ваша — прекъсна ме тя.

— Но аз съм тренирала джудо и таекуондо — възразих. — Не е като да не зная как да се защитавам.

— Всеки би могъл да бъде хванат неочаквано. Абсолютно нищо ли не чухте?

— Не зная — казах, като едновременно се мъчех да си припомня и да не си спомням. — Почувствах нещо. Леко раздвижване на въздуха. Не, чакайте. Всъщност чух нещо, може би стъпки, а може и счупване на клонка. Понечих да се обърна и тогава… — В протегнатата ръка на полицайката се появи книжна кърпичка. Сграбчих я и я разкъсах на парченца, преди още да е стигнала до очите ми. — Той почна да ме удря. Блъскаше ме в стомаха и лицето. Не можех да си поема дъх. Нахлупи на главата ми калъфка от възглавница. Не виждах нищо. Не можех да дишам. Бях толкова уплашена.

— Преди да ви удари, успяхте ли да забележите нещо? Форма? Ръст?

Опитах се да си представя мъжа. Наистина. Но видях само тъмнината на нощта, изместена от задушаващата белота на калъфката.

— Успяхте ли да видите как беше облечен?

Още едно поклащане на глава.

— Май беше в черно. И дънки. Носеше дънки. — Отново чух звука от ципа му и ми се прииска да изпищя, за да го заглуша.

— Много добре, Бейли. Всъщност си видяла нещо. Спомняш си.

Почувствах се нелепо горда от себе си и си дадох сметка колко силно исках тази жена, с меките сиви очи, да остане доволна от мен.

— Би ли могла да определиш цвета на мъжа — черен, бял или латино?

— Бял — отговорих. — А може и латино. Струва ми се, че имаше кафява коса.

— Какво друго?

— Имаше големи ръце. Носеше кожени ръкавици. — Отново усетих вкуса на мръсната кожа и преглътнах порива си да повърна.

— Можеш ли да прецениш колко беше висок?

— Стори ми се среден на ръст.

— Дали ти се е видял дебел, слаб, мускулест…

— Среден — повторих. Колко по-малко информация можех да дам? Бях обучавана да забелязвам и най-дребния детайл. Но всичкото ми обучение се изпари още с първия удар. — Беше много силен.

— Ти обаче си се борила с него.

— Да. Но той не спираше да ме удря и аз така и не успях да го огледам. Изобщо не можах да видя лицето му. Всичко беше една голяма мъгла. А после нахлузи тази калъфка на главата ми…

— Забеляза ли обувките му?

— Не. Да! — поправих се тутакси, щом в съзнанието ми проблесна емблемата на „Найки“ върху маратонките му. — Носеше черни маратонки „Найки“.

— Можеш ли да кажеш кой номер?

— Не, по дяволите. Безполезна съм. Напълно безполезна. Нищичко не зная.

— Напротив, знаеш — възрази полицайката. — Спомняш си маратонките.

— Половината население на Маями притежава такива маратонки.

— Той каза ли нещо?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Нищо не каза.

И тогава отново почувствах устните му до ухото си, гласът му, проникващ през калъфката със същата болезнена сила, с която проникваше в мен. Кажи, че ме обичаш.

Цялото ми тяло почна да се тресе. Как можах да забравя това? Как можа умът ми да зачеркне нещо толкова очевидно, ужасно важно?

— Казал ти е да му кажеш, че го обичаш? — повтори детектив Маркс, неспособна да прикрие своята изненада или отвращение.

— Да. Повтори го два пъти.

— А ти?

— Какво аз?

— Каза ли му, че го обичаш?

— Не. Нарекох го копеле.

— Браво — похвали ме тя и аз отново изпитах гордост. — Добре, Бейли. Това е много важно. Можеш ли да определиш как звучеше? — Тя вече обясняваше, преди да формулирам отговора си. — Дали е американец? Имаше ли акцент? Гласът му дълбок ли беше, или тънък? Фъфлеше ли? Стори ли ти се глас на старец или младеж?

— Млад — отговорих. — Във всеки случай, не стар. Но не и тийнейджър — уточних, мъчейки се да си припомня как звучат тийнейджърите. — Той шепнеше, всъщност по-скоро ръмжеше. Не долових нито акцент, нито фъфлене.

— Добре. Това е много добре, Бейли. Справяш се отлично. Мислиш ли, че би могла да го разпознаеш, ако чуеш този глас отново?

О, боже — помислих, обзета от паника. Моля те, нека никога повече да не чувам този глас.

— Не зная. Може би. Както казах, той шепнеше. — Нова паник атака. Нов наплив от сълзи. Нова салфетка. — Моля ви. Просто искам да си ида у дома.

— Само още няколко въпроса.

— Не. Никакви въпроси. Казах ви всичко.

Това, което й казах, бе, че мъжът, който ме изнасили, бе най-вероятно бял, среден на ръст и тегло, между двайсет и четирийсетгодишен, с кафява коса и слабост към черни маратонки „Найки“. С други думи, нищо не й казах.

— Добре — съгласи се тя. Долових неохота в гласа й. — Може ли да се отбием в апартамента ти утре?

— За какво?

— В случай че си спомниш още нещо. Понякога добрият сън…

— Мислите, че ще заспя?

— Мисля, че лекарите ще ти предпишат нещо, което да ти помогне.

— Мислите, че има нещо, което да ми помогне?

— Зная, че точно сега не го вярваш — отговори тя и нежно положи длан върху моята. Костваше ми усилия да не се отдръпна. — Но накрая ще го превъзмогнеш. Светът ти отново ще стане нормален.

Удивих се на нейната убеденост, както и на наивността й. Кога изобщо светът ми е бил нормален?

Кратка семейна история. Баща ми, Юджийн Карпентър, се е женил три пъти и е създал седем деца: момиче и момче от първия си брак, три момчета от втория и Хийт и мен от третия. Той беше успешен предприемач и инвеститор, натрупал голямо състояние на стоковата борса, редовно купувал евтино и продавал скъпо и привлякъл вниманието на щатските власти, заради подозрително добрия си късмет. Но въпреки всичките си усилия, те никога не доказаха нищо, което поне малко да се доближава до нарушение или злоупотреба. Това породи чувство на неописуема гордост у баща ми и също толкова силно раздразнение у най-големия му син, кръстен на него, сега помощник главен прокурор, по чиято инициатива започна първото разследване. Баща ми съответно прекъсна всякакъв контакт с едноименника си, а по-късно и напълно го изтри от завещанието си, което впоследствие породи и делото относно наследството, завещано най-вече на мен и Хийт. Останалите ни полуроднини се присъединиха към иска, претендирайки за някакъв дял.

Не бих казала, че ги обвинявам. Баща ми, в най-добрия случай, е бил гаден съпруг на техните майки и безразличен родител на всички тях. Нещо повече, той имаше извратено, дори жестоко чувство за хумор. На тримата си сина от втората съпруга е дал имената Томас, Ричард и Харисън (Том, Дик и Хари)^[3] и не спирал да се кълне, че това е станало несъзнателно, поне докато се родил Хари. Но едно нещо е било безспорно: той непрестанно насъсквал братята един срещу друг и в крайна сметка, ако не беше делото срещу нас, съмнявам се, че тези тримата щяха някога да си проговорят.

Удивително е, но това не бе бащата, който аз и Хийт познавахме. Нашето детство беше идилично, а баща ни — толкова любящ и внимателен, колкото изобщо можеше да си пожелае едно дете. Мисля, че това се дължеше на майка ми. Беше по-млада от баща ми с осемнайсет години и той често заявяваше, че тя е първата жена, която наистина е обичал, жената, която го е накарала да се почувства мъж. Предполагам, че понеже е обичал нея, обичаше и нас. Бащата, който помня, беше щедър и любящ, имаше топло сърце и бе неизменен покровител. Когато майка ми почина преди три години от рак на яйчниците на трагично младата възраст от петдесет и пет години, той не можеше да си намери място от мъка. И не ни напусна, не потърси спасение в предишното си аз, никога не се превърна в онзи, когото полуроднините ми познаваха.

Винаги беше тук, ако ми потрябва.

А после изведнъж вече го нямаше.

Мъжът, когото смятах за недосегаем, умря от масивен инфаркт на седемдесет и шест години.

Това се случи преди четири месеца.

След смъртта му аз скъсах с гаджето си Травис и се въвлякох в нещо, което повечето хора биха нарекли лоша идея — афера с женен мъж. Не че едното има нещо общо с другото. Връзката ми с Травис не вървеше от известно време. Не бях на себе си от неочакваната загуба на баща ми, подновиха се паник атаките, които ме връхлетяха след смъртта на майка ми, в такива случаи не можех да си помръдна краката, не можех да поема достатъчно въздух, за да дишам. Помъчих се да скрия тези атаки от всички, и в голяма степен успях, но имаше един мъж, когото не бе толкова лесно да излъжеш.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита той. — Какво наистина става?

А аз така и направих, отначало неохотно, после все по-настойчиво, сякаш веднъж отворен, този кран вече не можеше да бъде спрян. И той бързо се превърна в най-близкият ми съюзник, изповедник, а накрая, навярно неизбежно, и в мой любовник.

От самото начало знаех, че никога не би напуснал жена си. Тя бе майка на децата му, а той не можеше да си представи да е татко на непълно работно време, независимо колко нещастен е бракът му. Беше ми споделил, че рядко се карат с жена му, но само защото водят съвършено отделен живот и макар редовно да ги виждат заедно на публични събития, щом се приберат у дома, тутакси се отправят в противоположни посоки. Не били правили любов от години.

Вярвам ли на това? Толкова ли съм наивна? Не зная. Зная само, че когато съм с него, аз съм там, където — и тази, която — искам да бъда. Точно толкова е просто. И сложно, и объркано, и ужасно.

Като си помисля сега как сме правили любов, колко леко пръстите му са обхождали тялото ми, как меко езикът му ме е галил, колко изкусно ме е докарвал до оргазъм, ми се струва невъзможно един акт, изпълнен с толкова нежност и любов, при други обстоятелства да се превърне в акт на ярост и омраза; нещо, породило толкова голямо удоволствие, да причини такава силна болка. Чудя се дали бих могла отново някога да изпитам радост от докосването на мъж, или всеки път, когато някой прониква в тялото ми, ще чувствам как изнасилвачът ме разкъсва. Дали ще се сгърчвам от ужас и отвращение, ако мъжки устни доближат гърдите ми. Чудя се, дали някога отново ще мога да се наслаждавам на секса, или това е поредното нещо, което ми е отнето.

Когато ме закараха от болницата вкъщи, след всички изследвания и полицейски разпити, брат ми беше толкова травмиран, че изпуши поне четири джойнта поред, докато се успокои.

— Трябва да се обадим на Травис — не спираше да мърмори, докато не потъна в дълбок сън. Въпреки че с Травис вече не сме двойка, той все още е приятел на Хийт. Те си бяха приятели и преди да се хванем с него. Всъщност, тъкмо Хийт ни запозна. Все още не може да разбере защо сме се разделили, а и аз не му казвам. И без това е достатъчно разстроен.

Така че, сега стоя пред прозореца в спалнята на апартамента, от който не излизам, разсеяно се вглеждам в отсрещните стъклени небостъргачи, безплътното ми отражение се взира обратно в мен, а пръстите ми стискат вездесъщия бинокъл, превърнал се вече буквално в продължение на ръката ми. От едната му страна има дълбока резка, от падането на земята след нападението ми, пръстите ми автоматично я напипват, сякаш търсят коричката на упорита рана. Вдигам бинокъла към очите си и чувам гласа на майка ми: Кажи ми какво виждаш. Фокусирам се върху близкия строеж, гледам как един работник спори с друг, мушка го с пръст в гърдите, а трети се намесва.

Бавно измествам фокуса, двата кръга на бинокъла последователно се сливат и разделят, докато го насочвам от един етаж към друг, и през цялото време пренастройвам лещите. Накрая се спирам на сградата точно отсреща, плъзгам поглед по прозорците, нахлувам в живота на нищо неподозиращите хора, наблюдавам ежедневните им действия, нарушавам личното им пространство, притеглям ги близко до себе си и същевременно ги държа на разстояние.

Телефонът до леглото ми иззвънява, аз подскачам, но не правя опит да го вдигна. Не искам да говоря с никого. Уморих се да уверявам хората, че ще се оправя и че с всеки следващ ден става все по-леко.

Не е така и няма да бъде.

Притискам по-плътно бинокъла до лицето си и гледам как космосът в далечината се разтваря. Намирам се точно толкова близко до външния свят, колкото ми се иска.