Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (16)

16.

Телефонът звъни точно преди седем часа на следващата сутрин.

Звукът ме събужда грубо, макар че не помня нито да съм си лягала, нито да съм заспивала. Явно по някое време съм направила и двете. Имам смътни спомени за акули, плуващи заплашително под краката ми, за мъже без лица, протягащи към мен ръце в ръкавици, за бездейни жени, наблюдаващи ме от далечни балкони. Главата ми бучи, в устата си усещам вкуса на вино, неприятно напомняне за всичкия алкохол, който погълнах снощи.

— Ало? — прошепвам, притиснала телефона до ухото си. Пак го повтарям, въпреки сигнала заето. — Ало? — Казвам за трети път. — Кой е?

Пускам телефона и се пльосвам обратно на възглавницата. Задрямвам за още около час, когато остър звън отново ме връща в съзнание, сякаш някой ме разтърсва по рамото. Този път се сещам да погледна дисплея. Скрит номер.

— Хийт? — казвам, а главата ми пулсира в тъпия ритъм на махмурлука. — Хийт, ти ли си? — Няма отговор и тъкмо се каня да затворя, да приема и това обаждане, както предишното, като продължение на кошмарите ми, когато чувам в слушалката дишане.

Накрая идва и гласът, нисък и задръстен, като гуми, затънали в прахта на черен път.

— Кажи, че ме обичаш — изръмжава в ухото ми.

Изпищявам и изпускам телефона, който отскача от пода по посока на банята, накрая спира в мраморния й под.

— Не — проплаквам и падам на колене до леглото. — Не, не, не, не.

Почти незабавно телефонът отново почва да звъни. Веднъж… два пъти… три пъти… четири. Всеки звън раздира гърдите ми като кама. Ако не спре, ще умра.

Той спира. Едва тогава почвам да дишам, но само повърхностно. С треперещи ръце достигам до апарата, търкулнат на пода, като насекомо, обърнато по гръб. Поглеждам дисплея, очаквам да видя познатото „непознат номер“. Вместо това обаче виждам „Карлито от Трета“ и някакъв номер. Кой или какво е Карлито? Какво значи това? Бързо натискам номера му. Отсреща вдигат незабавно.

— Ало — казвам, преди някой да е успял да се обади.

Кажи, че ме обичаш, дрезгаво изговаря похотливият глас.

— Не! — изпускам телефона и избухвам в сълзи.

Само след секунди телефонът отново почва да звъни. „Карлито от Трета“, безстрастно се изписва на дисплея. Аз отново не вдигам, изчаквам го да прозвъни четири пъти и да се прехвърли на гласовата поща. „Имате две нови съобщения“, информира ме автоматичният глас. „За да прослушате съобщенията си, натиснете едно.“ Правя каквото ми се казва. „Първо ново съобщение.“

„Здравейте. Аз съм Джони К. от «Карлито авторемонт» — информират ме. — Обаждам се само да ви кажа, че приключихме с работата по поршето ви и можете да си го вземете когато ви е удобно.“ Оставя номер, на който да го потърся.

— О, боже. — Отново се заливам в порой от сълзи. Какво означава това?

Кажи, че ме обичаш.

„Второ ново съобщение“, продължава автоматът, докато се мъча да отлича фантазията от реалността.

„Здравейте. Аз съм Жасмин от «Карлито авторемонт» — казва женски глас. — Вие ли се обадихте току-що? Струва ми се, че връзката прекъсна.“ — И оставя същият номер за връзка.

Обаждам им се. Пак вдигат още при първото звънене. Но този път аз давам възможност на човека отсреща да говори.

— Карлито от Трета. На телефона е Жасмин. С кого да ви свържа?

— Мога ли да говоря с Джони? — питам.

— Джони К. или Джони Р.?

— Какво?

— Джони Р. или Джони К.? — повтаря тя в обратен ред.

— Не съм сигурна. Почакайте. — Приповтарям си другото съобщение: Аз съм Джони К. от „Карлито авторемонт“. — Джони К. — изговарям по-силно, отколкото съм имала намерение. Представям си горката жена как отмества телефона от ухото си, за да не я проглуша.

— Вие ли звъннахте преди няколко минути? — пита тя.

— Мисля, че връзката прекъсна — лъжа аз.

— На мен ми се счу, че някой изкрещя „Не!“ или нещо такова. Беше доста странно.

— Така ли? Наистина е странно.

— Задръжте така, ще ви свържа с Джони.

Следва кратка пауза, изпълнена със салса мелодия.

— На телефона е Джони Крофт.

Същият глас като на гласовата ми поща. Изобщо не прилича на другия глас.

— Аз съм Бейли Карпентър. Мисля, че сте ми се обадили за колата ми.

— Точно така. Сребристото порше.

— Именно.

— Да, извинете, че звъня толкова рано. Исках да ви хвана, преди да тръгнете за работа.

— В седем часа сутринта?

— Седем? Не. Само преди около десет минути.

Преди десет минути, повтарям мълком.

— Казахте, че колата ми е готова?

— Да. Имаше доста дълбока резка на капака, единият фар беше повреден и няколко по-малки драскотини от страната на шофьора, но оправихме всичко. Сметката възлиза на четири хиляди и седемстотин долара и двайсет и шест цента.

Кажи, че ме обичаш.

— Какво?

— Съжалявам. Зная, че е много — извинява се Джони Крофт.

Какво става?

— Но какво да се прави? — продължава той. — Това е порше, нали така? Скъпа кола, скъпа поправка.

— Какво казахте току-що?

Кажи, че ме обичаш.

— Какво казах ли? — повтаря той. — Скъпа кола, скъпа поправка? — произнася въпросително, сякаш сам не е убеден. — Извинявайте. Не се подигравам. Разбира се, че са много пари…

— Не ми ли казахте…? — Млъквам. Той очевидно не е казал нищо подобно. Движим се в две различни реалности. В моята реалност аз съм луда за връзване. — Значи колата ми е готова и мога да я взема?

— По всяко време, когато ви е удобно. — Дава ми адреса, ъгъла на Трета улица и Северозападно първо авеню, близо до апартамента ми. Казвам му, че ще се отбия по някое време тази сутрин. Той ми отговаря, че ще ме очаква, за да ми покаже какво точно е било направено и добавя, че според него ще остана доволна.

Кажи, че ме обичаш.

Затварям. Но думите дълбаят дупка в мозъка ми. Кажи, че ме обичаш. Кажи, че ме обичаш. Кажи, че ме обичаш. Преследват ме и под душа. Кажи, че ме обичаш. Кажи, че ме обичаш.

— Вече официално си напълно откачена — признавам пред себе си на излизане от душа. Връзвам влажната си коса на опашка и се обличам — торбести бели дънки и размъкната черна фланелка. След което вдигам щорите и се взирам към апартамента на Пол Гилър. И без бинокъла мога да видя как Пол и жена му се движат из спалнята си. И двамата са облечени — той в ежедневни риза и дънки, тя в някаква униформа, подобна на тази, която носи моят зъболекар. Разминават се покрай леглото, без да се докосват.

Телефонът иззвънява и аз подскачам.

— Ало?

— Аз съм, Клер. Събудих ли те?

— Не. Станах вече. — Не й казвам, че съм будна от седем часа, откакто първият телефонен звън грубо ме изтръгна от съня, защото вече не съм сигурна в нищо такова. Напомням си, че аз и Клер снощи изпихме почти две бутилки вино, алкохолът е все още в кръвта ми и несъмнено ме кара да чувам несъществуващи неща. Нямаше никакви телефонни обаждания от мъжа, който ме изнасили, никакви гласове, които ми заповядват да кажа каквото и да било. Единственото обаждане беше от „Карлито авторемонт“. Всичко останало е продукт на моя параноичен, пропит от алкохол мозък. — Колата ми е готова — съобщавам на Клер. — Тъкмо се канех да ида дотам и да я взема.

— Моля те, кажи ми, че не възнамеряваш да я караш до вкъщи. — Не дочаква отговора ми. — Идвам веднага.

— Не, Клер. Това е почивният ти ден. Трябва да си почиваш и да не се товариш…

— Недей да спориш — скастря ме тя. — Винаги съм искала да покарам порше.

Затваря, а аз се връщам до прозореца. Не може да не си забелязала, че мъжът, когото наблюдаваш, отговаря на общото описание на онзи, който те изнасили, бе казала Клер. Възможно ли е това?

Кой точно е Пол Гилър, впрочем?

След секунди вече съм в другата стая, приведена над бюрото и отварям компютъра. От седмици дори не съм поглеждала към него. Ръцете ми увисват треперещи над клавиатурата. Ето коя си ти, напомням си. Това е, което работиш. И ако в скоро време не направиш нещо, нещо конкретно, никога няма да си върнеш здравия разум.

Пускам в Гугъл името „Пол Гилър“.

Екранът тутакси се изпълва с повече от десет публикации. Веднага игнорирам няколко от тях. Две са за фотограф, който живее в Тексас, друга е за някой си Пол Гилър, на сто и шест години, най-възрастният жител на Охайо. Но следващите пет са за Пол Гилър, живущ точно тук, в Маями. Има и поредица негови красиви портретни снимки, които силно напомнят мъжа от отсрещната сграда. Актьор, според профила му във Филмовата интернет база данни. Повече вижте в IMDbPro^[1], е указано в публикацията. Контакти; Връзка с агента; Добавяне/Премахване на снимки. Питам се дали Хийт го познава.

След няколко минути узнавам второто му име (Тимъти), датата му на раждане (12 март 1983), мястото на раждане (Бъфало, Ню Йорк), че е син на високоуважаван симфоничен диригент, вече покойник (Андрю Гилър), и че си има собствен уебсайт (www.paulgiller.com). Отварям го моментално.

Съдържа кратка биография, списък с номера за контакт с агенти, които записвам до един, както и резюме на творческата му история (незначителни роли в няколко тукашни филма и една второстепенна, но постоянна роля в телевизионен сериал, спрян понастоящем, заснет в Лос Анджелис преди няколко години).

Кратката му биография ме информира, че е висок метър и осемдесет и шест, осемдесет и шест килограма. Опитът ме е научил автоматично да намалявам с пет сантиметра и да добавям пет килограма, но в случая с Пол Гилър описанието изглежда точно. Според написаното, прекарал е също така известно време в Нашвил, където е издал албум, не е наличен в iTunes^[2] (мога да прослушам пробен образец, ако избера тази опция, което обаче не правя). Изброени са и няколко реклами с негово участие, предимно местни.

През ума ми отново минава смущаващата мисъл, че двамата с Хийт може да се познават. Възможно ли е да са свързани по някакъв начин?

— Не ставай смешна — изричам на глас, внезапно ядосана, макар да не съм сигурна защо. Излизам от сайта на Пол Гилър и влизам във Фейсбук.

Понеже не съм одобрена „приятелка“ на Пол, имам само ограничен достъп до профила му. Всъщност позволено ми е да видя предимно още снимки на човека. На някои той е сериозен, на други усмихнат, на някои е в профил, на други гол до кръста. Няма снимки, на които да е с друг човек, мъж или жена, никакви снимки на жената, с която го видях снощи и тази сутрин, нито пък на жените с които го наблюдавах през седмицата. Никъде не се споменава за съпруга.

От няколкото пожелания за бързо оздравяване, публикувани на онази част от стената му, до която имам достъп, съдя, че неотдавна Пол Гилър е прекарал няколко дни в болница с вирусна бронхопневмония. Ако е лежал в болница в нощта на нападението ми, това очевидно ще го елиминира като заподозрян.

Излизам от Фейсбук и кликвам на телефона на агента му.

— Свързахте се с офиса на „Рийд, Джонсън и съдружници“, представляващи най-изявените таланти, които Маями може да предложи — съобщава запис на женски глас. — Сега офисът е затворен. Ако искате да оставите съобщение за Селма Рийд, натиснете едно. Ако искате да оставите съобщение за Марк Джонсън, натиснете две. Ако искате да…

— Не искам — казвам аз, затварям телефона и се връщам в спалнята. Какво си мислех? Разбира се, че офисът ще е затворен. Още няма и осем и половина сутринта.

Отивам до прозореца, пътьом взимам бинокъла. Пол и жената все още са в спалнята си, продължават демонстративно да не си обръщат внимание, внимават да не се докоснат, докато се мотаят в тясното помещение. Жената бърка в чантата си, вади червило и го нанася, без да се гледа в огледалото, после решително се отправя навън от стаята, а Пол я следва плътно.

Къде отиват?

Дрехите й, както и часът, подсказват, че тя отива на работа. Облеклото на Пол не ми говори нищо. Накъде ли се е запътил толкова рано сутринта?

Без да помисля втори път, преди дори да разбера какво правя, аз вече тичам по коридора, грабвам чантата си и излизам от апартамента. Ако се спра и помисля дори за минута, сигурно ще прекратя тази лудост и ще се върна към безопасното си място в леглото.

Само че, аз бездруго вече полудявам.

Асансьорът пристига само след секунди и тъкмо се каня да вляза, когато виждам в десния ъгъл някакъв мъж. Висок и солиден, с посивяваща коса и твърде тесен нос за раздалечените му очи. Коленете ми омекват от облекчение. Не е мъжът, който ме изнасили.

Макар че, мога ли да съм сигурна наистина?

— В моята посока ли сте? — усмихва се той.

След кратко колебание детективският ми инстинкт ме подтиква да вляза. Това е моята професия. Това съм аз. И единственият начин да си възвърна контрола над живота, е като го сграбча. Ако полицията няма власт да разследва Пол Гилър, аз имам. Ако правилата не им позволяват да го следят, без така нареченото основание, аз не страдам от подобни ограничения.

Мога да го следя, когато си пожелая. Никой не може да ме спре.

Асансьорът спира на двайсетия етаж и вътре влизат мъж и жена на средна възраст. Усмихват се. Няма от какво да се боя. Почвам да се оправям, да поемам контрол. Това си мисля, когато асансьорът спира отново на четиринайсетия етаж.

Вратите се отварят и вътре влиза Дейвид Тротър.

Изпищявам и отстъпвам назад, а всички се обръщат към мен. Ще ми се да изчезна, но е твърде късно. Дейвид Тротър вече ме е видял. Взира се право в мен.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — пита троснато. Вратите се затварят зад гърба му. — Направил ли съм ти някога нещо?

— Моля, оставете ме на мира.

— Да те оставя на мира? Майка ми получи удар, за бога! Тя е в болница в Палм Бийч, наложи се да карам по целия път дотам, не съм спал от дни и накрая се връщам вкъщи, за да намеря полицията, която ме чака на прага…

— Съжалявам. Всичко беше недоразумение…

— Да бе, как не.

— Моля ви…

— По-кротко — обажда се мъжът със сивеещата коса.

— Опитвах се да ти помогна!

— Стана грешка.

— Успокойте се, господине — казва жената. — Плашите я.

— Аз ли я плаша? Кучката ме обвини в изнасилване!

— О, господи. — Когато асансьорът спира на партера и вратите се отварят към слънчевото фоайе, имам чувството, че потъвам в земята.

— Просто стой далеч от мен, по дяволите — предупреждава ме Дейвид Тротър с показалец, насочен към мен като пистолет. После се обръща и излиза.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — пита мъжът със сивата коса и протяга ръка.

Клатя глава и пристъпвам несигурно. После се втурвам покрай него и излизам от асансьора. Профучавам покрай рецепцията, откъдето дочувам глас:

— Какво беше това?

— Госпожице Карпентър — провиква се друг, но аз не спирам. След няколко минути вече съм до сградата на Пол Гилър.

Не съм съвсем сигурна какво смятам да правя, но определено ще направя нещо.

* * *

Сградата, в която Пол Гилър живее — и пред чиито врати от орнаментно ковано желязо и стъкло стоя сега — е с няколко етажа по-висока от моята и не толкова модерна на външен вид. Или може би е просто по-строга. Фоайето е само бяло и бяло — бели мраморни стени и под, един бял диван, изкуствени бели цветя, извисяващи се към високия таван от една дълга бяла порцеланова ваза в ъгъла. Оскъдна мебелировка за толкова обширно пространство, което може би е показателно за цялата сграда, останала и досега само наполовина населена, откакто е построена. Първоначално бе замислена като луксозен комплекс, подобно на моята, и строителството й бе в ход, когато икономиката се срина. Собствениците се разбягаха като пилци. Цените паднаха стремително. Клиентите намаляха и накрая съвсем изчезнаха.

Строителната компания промени тактиката, реши да отдаде под наем незакупените жилища, но съдейки по огромните надписи, провесени по фасадата — „Луксозни апартаменти под наем месец за месец“, „Без дългосрочни договори“ — успехът й е минимален. Забелязвам, че няма рецепция, а списъкът с живущите просто е провесен във фоайето. Отварям вратата — по-лека и евтина, отколкото изглежда — отивам до списъка и намирам името и номера на апартамента на Пол Гилър. Забелязвам също, че има домоуправител, но когато натискам неговия звънец, намисляйки си ред въпроси, които да му задам, отсреща не отговарят.

И тогава ги виждам.

Вървят един до друг през фоайето, и макар да не се докосват, имат вид на близки. Определено по-близки, отколкото преди малко в апартамента си. Той се привежда към нея, тя се усмихва на нещо забавно, което й казва. Може би в асансьора й се е извинил за снощното си грубо поведение, изрекъл е думите, които е имала нужда да чуе. Кой знае? Виждаме, каквото искаме да видим. Чуваме, каквото искаме да чуем.

Но невинаги, напомням си.

Кажи, че ме обичаш.

Обръщам се. Някакъв мъж ме блъсва леко, рамото му се отърква в моето, докато търчи навън, сякаш съм невидима.

Вече нямам никакво усещане за себе си, разбирам в този момент, и се паникьосвам при вида на отражението си в близкия прозорец, изчезващо от внезапния приток на светлина. Вече не зная кое е реално и кое въображаемо. Не зная вече коя съм.

Само че, зная. Аз съм частен детектив. И правя онова, което умея най-добре: наблюдавам.

Свеждам глава, когато Пол Гилър и жена му, ако това е тя, минават покрай мен, толкова близко, че мога почти да ги докосна, и излизат от сградата. Наблюдавам как отиват до края на тротоара и изчакват светофара, за да пресекат.

Същият импулс, който ме доведе тук, ме подтиква да ги проследя.

Все още не са ме забелязали и гледам да спазвам безопасна дистанция зад тях. На следващия ъгъл спират, целуват се набързо и продължават по своите си пътища. Поколебавам се, не съм сигурна след кого да тръгна. Обаче лесно вземам решение, когато Пол спира едно минаващо такси, качва се и изчезва в забързания утринен трафик. Госпожа Пол, както реших да я наричам в мислите си, продължава пеша.

Забързвам, за да не изостана от нея.

Кварталът е чудновата смесица от старо и ново, от високи стъклени небостъргачи и едноетажни бутикови магазини, от изискани ресторанти и паянтови сергии за пресен сок, от разнородни етноси и местни хора, всички съществуващи редом един до друг, преплетени и неделими, макар и невинаги съвместими. И макар английският да се смята за официалният език на тази финансова общност, човек чува предимно испански.

Тази сутрин обаче аз не чувам нищо. Виждам само една жена в бледосиня униформа, която върви отривисто надолу по улицата, а ритмично движещите се ръце отмерват крачките й.

Намирам се само на няколко метра зад нея, когато тя ненадейно спира и се обръща. Подготвям се за сблъсъка. „Следите ли ме?“

Обаче тя не прави нищо подобно. Вместо това, отива до една витрина и се заглежда в обувки с неонов цвят. Чакам, затаила дъх. В продължение на няколко минути тя с копнеж се взира в чифт пурпурночервени дамски обувки със скандално високи токчета, после се отдалечава. Приклякам на един крак, преструвам се, че си връзвам обувката, въпреки че, ако госпожа Пол си бе направила труда да се вгледа, щеше да види, че съм по джапанки, които нямат връзки. Изправям се несигурно на крака, чак когато госпожа Пол продължава по пътя си.

Един младеж ме блъсва с такава скорост, че едва не ме преобръща. Промърморва през рамо „’звинете“ и не спира, дори когато се завъртам, размахала ръце, с устремено към тротоара тяло. За щастие нечии други ръце се пресягат и ме хващат, преди да падна. Едната ръка докосва гърдата ми. Цапардосвам я и отхвръквам назад, сякаш съм простреляна.

— Спокойно — казва мъж на средна възраст и вдига ръце, като че ли някой е опрял пистолет в гърба му. Поклаща глава и се отдалечава, мърморейки.

— Добре ли сте? — загрижено ме пита някаква жена.

— Да — отговарям и когато си тръгва, добавям: — Благодаря.

Дори и да ме е чула, не го показва. Изгубвам я в тълпата.

Изгубила съм и госпожа Пол. Завъртам се, оглеждам се във всички посоки, но никъде не я виждам.

Чувствам колкото разочарование, толкова и облекчение. Какво изобщо се опитвах да постигна, като я следя?

Така е по-добре, казвам си и решавам вместо това да поговоря с домоуправителя на Пол Гилър и да изкопча от него всяка възможна информация.

И тогава, разбира се, тя се появява.

Щом се обръщам назад, улавям отражението си във витрината на един фризьорски салон, който тъкмо отваря. А ето я и нея, зад рецепцията, застанала до друга млада жена с дълга къдрава тъмна коса и огромни халки на ушите. Двете се смеят. Бутам вратата и към главата ми се насочва студената струя на климатика. Жените продължават разговора си, без да ми обръщат внимание, въпреки че отивам към тях.

— Е, кой е записан пръв при мен? — Госпожа Пол пита жената с гигантските халки и тя поглежда към компютъра си.

— Лорета де Соуза, след половин час.

Раменете на госпожа Пол видимо увисват.

— Мамка му. Ама че начин да почнеш седмицата. Тая никога не е доволна от цвета, който сама избира. Никога няма търпение да седи спокойно и да чака да й изсъхнат ноктите. Размазва ги и иска да ги правя наново. Мамка му.

Значи, не е зъболекарка, в крайна сметка. Козметичка.

— Извинете — осмелявам се.

Два чифта озадачени очи се насочват към мен.

— Мога ли да ви помогна? — пита жената с огромните обици.

Поглеждам право към госпожа Пол.

— Бих искала да си направя маникюр.