Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (27)

27.

Час по-късно седя в едно такси пред сградата, в която живее Пол Гилър.

— Това точен адрес? — пита шофьорът подозрително и ме оглежда в огледалото за задно виждане.

Зная, че всъщност има предвид друго: ако това е точният адрес, защо не слизам от таксито му? Платила съм вече и дъждът в момента временно е спрял. Сега е идеалното време да притичам.

Не планирах да идвам тук. Първоначалният ми план бе да си ида право вкъщи. И все пак, когато седемдесет и няколко годишният шофьор спря таксито си пред мен, адресът, който му дадох не бе моят, а на Пол Гилър.

Задвижвана съм от чист адреналин и го зная.

Само дето…

Чувствам, че контролирам нещата в по-голяма степен, отколкото от седмици.

Не съм луда.

Да бе, да.

Кажи го на Колин Лесър.

И на Дейвид Тротър.

И на Джейсън Харкнес.

Кажи го на детектив Кастильо и на полицай Дюби.

Кажи го на съдията, помислям си и едва не се разсмивам.

Показва се светкавица, последвана след секунди от оглушителен гръм. Предстои още един голям порой. Най-благоразумно би било да изоставя всички смахнати схеми, които мозъкът ми забърква, и да се отправя към къщи. Но, разбира се, понеже не съм луда, правя точно обратното — излизам от таксито и се затичвам към входа на високата стъклена сграда. Бутам вратата навътре и се отправям директно към списъка с живущите.

Управителят е записан най-отдолу, натискам неговия звънец и чакам.

— Да? — обажда се дълбок мъжки глас само след секунди. — Мога ли да ви помогна?

Неволно отстъпвам крачка назад.

— Интересувам се от свободните апартаменти.

— Идвам веднага.

Оглеждам оскъдно обзаведеното фоайе, питайки се този минимализъм въпрос на дизайн ли е или по необходимост. Налице са знаци, че икономиката може би почва да се подобрява, поне според специалистите, които се перчеха по телевизията. Евентуално тогава пазарът на недвижими имоти щял да се раздвижи и хората щели да почнат да купуват отново. Нямало вече да се налага апартаментите да се отдават под наем месец за месец, само и само да не са на загуба. Фоайетата отново ще се напълнят с мебелировка.

Виждам един мъж в идеално изгладени дънки и яркосиня риза за голф да се приближава от другата страна на стъклената врата. Той е нисък, на средна възраст, изглежда добре. Гъста прошарена коса, отлична стойка, изваяна фигура. Отваря вратата и ме поканва да вляза, протяга ръка за поздрав. Ръкостискането му е силно, почти осакатяващо, кокалчетата ми се притискат едно в друго, докато онзи не отпуска железния си захват.

— Адам Рот — представя се той. — А вие сте…

— Елизабет Гордън. — Изведнъж ме обзема страх, да не би Адам Рот да познава Елизабет, да не би да е неин клиент.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Гордън — казва той. — Доста противен ден за търсене на апартамент. — Повежда ме покрай ъгъла към офиса си.

В контраст с просторното празно фоайе, миниатюрният офис на управителя прилича по-скоро на склад. По средата стои голямо бюро, отрупано с книжа, папки и строителни планове; зад него има удобен на вид кафяв кожен фотьойл, а отпред — два кафяви кожени стола. В единия ъгъл са прибрани няколко сгъваеми стола. Стената вдясно от бюрото е заета от голяма етажерка, пълна с цветни класьори, а вляво е поставен висок статив с картина, изобразяваща висока стъклена сграда, навярно същата тази, макар да е трудно да се каже със сигурност, тъй като всички те изглеждат доста еднакво.

— Ама че буря се заформя — отбелязва Адам Рот, сяда зад бюрото си и ми посочва двата стола отпред да се разположа. — Как мога да ви помогна, госпожице Гордън?

— Търся си апартамент.

— Да закупите или да наемете?

— Да наема.

Той изглежда разочарован.

— Сигурна ли сте? Сега е идеалното време да се купува. Цените са се сринали, лихвите са ниски…

— Не съм сигурна колко дълго ще остана в Маями.

— Разбирам. Значи говорим по-скоро за кратко време.

— Да.

— Договор за една година или месец за месец?

— Вероятно месец за месец.

Адам Рот се усмихва, макар да добива още по-унил вид.

— От колко голям апартамент се интересувате, госпожице Гордън?

— С една спалня, за предпочитане на горните етажи и със западно изложение.

— Наистина ли? Повечето клиенти предпочитат източно изложение. Е, да видим какво имаме в наличност. — Той разлиства книжата на бюрото си, докато не открива папката, която търси.

Привеждам се сантиметър напред.

— Оказва се, че имаме доста апартаменти с по една спалня и западно изложение. Устройва ли ви осемнайсетия етаж?

— Колко етажа има сградата?

— Двайсет и девет.

— В такъв случай, предпочитам нещо по-нависоко. Например около двайсет и седмия? — Според указателя, Пол Гилър живее в апартамент 2706.

— Обаче трябва да ви предупредя, че с всеки етаж цените нарастват, а гледката е почти същата. — Той махва по посока на моята сграда. — Чакайте да видя. Имам в наличност един на двайсетия етаж, два на двайсет и първия, един на двайсет и четвъртия, и един на двайсет и осмия.

— Кой номер е апартаментът на двайсет и осмия етаж?

— Кой номер ли? Ъъ… номер 2802. Има ли някаква по-специална причина да питате това?

— Просто съм любопитна. Веднъж живях на двайсет и осмия етаж на една сграда и си помислих, че би било интересно, ако се окаже същият номер. — Свивам рамене и му отправям най-чаровната си усмивка, която казва: „очарователно куку“, не „луда“. — Бих искала да разгледам този, ако не възразявате.

— Разбира се. Затова съм тук. — Бърка в чекмеджето на бюрото си за комплект ключове. — Жилището се дава под наем за хиляда и шестстотин долара на месец. Но ако платите накуп само двайсет хиляди долара, ще ви излезе доста по-евтино на месец, а и можете да го използвате за теглене на заем.

— Стига да имам двайсет хиляди долара накуп — импровизирам аз, изправям се на крака и излизам с него от офиса.

— Изискваме депозит и наема за първия и последния месец в аванс — осведомява ме, докато чакаме асансьора. — С какво се занимавате, госпожице Гордън, ако не възразявате срещу въпроса ми?

— Терапевт съм.

— Наистина ли?

— Трудов, медицински…?

— Психо — отговарям, мислейки си, че този термин ме описва най-добре.

— Психотерапевт? Наистина? Изглеждате толкова млада.

Вземаме асансьора за двайсет и осмия етаж.

— Оттук. — Той посочва надясно и поемаме по покрития със сив килим коридор. Гледам към апартамент 2806, докато Адам Рот пъха ключа в ключалката на апартамент 2802 и го завърта.

— Госпожице Гордън? Или трябва да ви наричам доктор Гордън? — пита, когато не отговарям на повикването му.

— Госпожица Гордън е добре.

Вратата се отваря и пристъпваме в миниатюрното сиво-бяло мраморно фоайе.

Той ме развежда из тесния апартамент.

— Прозорците навсякъде са от пода до тавана. Централната част е с мраморен под. Гранитни плотове в кухнята. Модерни съоръжения, включващи съдомиялна, микровълнова фурна и вградена сушилня — не спира да бърбори. — А сега спалнята. — Влизаме в малко квадратно помещение, тук цялата западна стена е в прозорци. — Плюшен килим от стена до стена, както и вграден гардероб и облицована с мрамор баня. Доста прилични размери, като за съвременните стандарти. Е, какво мислите?

— Чудесен е. Всички ли едностайни апартаменти със западно изложение имат еднакво разположение?

— Да. Може и да има незначителни разлики, ако хората са ги закупили преди да е почнало строителството, но в общи линии това, което виждате, е еднакво навсякъде.

Отивам до прозореца, взирам се в моята сграда, опитвам се да определя кой е моя апартамент. Но дъждът прави почти невъзможно да се види каквото и да било. Облягам глава на стъклото, мъча се да си намеря жилището.

— Госпожице Гордън? — вика ме Адам Рот. — Добре ли сте?

— Просто се опитвам да почувствам мястото…

Пробвам да преброя етажите на моята сграда от долу нагоре, но това се оказва твърде трудно, затова съм принудена да се примиря с общото усещане кое къде е. Очевидно е обаче, въпреки дъжда, дори ако се махне един етаж и се изместиш с два апартамента, че Пол Гилър има също толкова добра гледка към моя апартамент, каквато аз имам към неговия.

— Някакви въпроси? — пита Адам Рот, когато се връщаме в хола.

— Каква част от сградата е заселена понастоящем?

— Малко по-малко от половината. Имахме много прекупвачи, и за нещастие, когато пазарът се срина…

— А съотношението на собственици към наематели? — прекъсвам го, питайки се към коя ли категория спада Пол Гилър.

— Вероятно са наравно.

— Има ли голямо текучество на наемателите?

— Не, не. Уверявам ви, госпожице Гордън, че това е много безопасна сграда, ако това ви притеснява.

— Не, не ме притеснява. Помислих си просто, че може и да познавам един човек, който живее тук.

Адам Рот ме гледа очаквателно.

— Запознахме се на едно парти миналата седмица. Струва ми се каза, че бил актьор. Господи, как му беше името? Пол някой си. Гилмор? Гифърд?

— Гилър? — подсказва управителят.

— Да. Това е. Пол Гилър. Хубаво момче. Мисля, че каза, че живее в тази сграда.

— Така е, да.

— Отдавна ли е тук?

Адам Рот не казва нищо.

Преструвам се, че оглеждам по-внимателно гранитния плот в кухнята.

— Не си спомням дали каза, че е собственик или наемател.

— Боя се, че не предоставяме такава информация. Ще трябва сама да го питате за тези неща.

— О, съмнявам се, че ще го видя отново. Бях просто любопитна. Какви ли не истории ти разказват момчетата в днешно време. Знаете как е.

— Затова ли всъщност сте тук, госпожице Гордън? Проверявате едно потенциално гадже?

— Какво? Не! Разбира се, че не. Всъщност, останах с впечатлението, че Пол Гилър вече си има приятелка, с която живее.

— Това пак е нещо, за което трябва лично да го попитате. А сега, ако сме свършили тук… — Отправя се към вратата.

— Предполагам, че свършихме.

— Разбирам, че не се интересувате от останалите апартаменти.

— Не, благодаря ви. Мисля, че добих достатъчно ясна представа какво предлагате.

— Да кажа ли на господин Гилър, че сте питали за него? — пита Адам Рот, когато влизаме в асансьора.

— Аз не бих си дала труда.

— И аз така подозирах. Беше чудесно да се запозная с вас, госпожице Гордън. — Вратите на асансьора се отварят във фоайето. — О, вижте. Ето го и господин Гилър.

Отстъпвам крачка назад, съзнавайки, че няма къде да се скрия, и се надявам да стана невидима.

— О, извинете. — Адам Рот дори не се опитва да скрие самодоволната си усмивка. — Сбъркал съм. В крайна сметка, това не е господин Гилър.

Пъхам ръце в джобовете на панталона си, отчасти, за да не види, че треперят, отчасти, за да не го удуша с тях. Втренчвам се в пода и не смея дори да погледна към мъжа, който не е Пол Гилър, докато той не приближава към нас.

— Добър ден, господин Уайтсайд — поздравява го Адам Рот.

— Едва ли — отвръща господин Уайтсайд и влиза в асансьора. — Видяхте ли какво става навън?

— Добър ден да си вътре — съгласява се Адам Рот. — Гледайте да не се измокрите много, госпожице Гордън — подвиква след мен, докато излизам в бурята.

* * *

Хийт ме чака във фоайето, когато се прибирам.

— Приличаш на удавен плъх — отбелязва той.

— Къде изчезна снощи? — контрирам го аз, изтръсквам дъжда от косата си и го виждам как отскача, за да избегне пръските.

Свива рамене. Това е единственият отговор, който ще получа.

— Добър ден, госпожице Карпентър — провиква се Уес, когато минаваме покрай рецепцията. — Надявам се, че не сте се измокрили много.

— Прилича на удавен плъх — подвиква в отговор Хийт.

— Благодаря ти за това. — Натискам копчето. — Наистина съм уморена, Хийт. — Част от мен — загрижената сестра — изпитва облекчение да го види жив и здрав, блестящ в своите тесни черни дънки и черна копринена риза, но друга част — изтощеното човешко същество — иска той просто да си иде, за да мога да изпълзя в леглото и да се престоря, че днешният ден изобщо не се е случил. — Искаш ли нещо?

Той изглежда обиден, а аз изпитвам пристъп на вина.

— Защо винаги си мислиш, че искам нещо? Аз не съм Клер…

— Клер не иска… — прекъсвам се. Хийт явно ревнува и чувства заплаха откъм новооткритата ми връзка с Клер. Няма смисъл нито да се обяснявам, нито да се защитавам. — Съжалявам — казвам. Така е по-лесно.

— Извинението е прието — казва той. Асансьорът пристига и двамата влизаме вътре. — Виж. Сега, като го спомена, наистина има нещо, което можеш да направиш за мен.

— Защо ли не се изненадвам?

— Нуждая се от услуга — продължава той. — Мислех да говоря с теб за това снощи, но… ти някак се отнесе.

Една жена на средна възраст се вмъква в асансьора, когато вратите вече се затварят, усмихва се флиртуващо на Хийт и натиска бутона за петнайсетия етаж.

— Каква услуга? — питам веднага, щом тя слиза.

— Трябват ми малко пари.

— Какво искаш да кажеш, трябват ти малко пари?

Той не казва нищо повече, докато не стигаме моя етаж.

— Хийт?

— Само назаем. Не бих те молил, ако не се налагаше. Просто не зная към кого другиго да се обърна. Загазил съм и ми трябват пари.

— Как така си загазил?

— Може ли да поговорим за това вътре, а не тук в коридора?

— А може ли да ми кажеш за какво става дума? — сопвам се, докато отключвам.

— Трябват ми трийсет хиляди долара.

— Трийсет хиляди долара? Майтапиш ли се?

— Само временно. Можеш да ги вземеш от моя дял от наследството.

— Няма никакво наследство. Не и докато не постигнем споразумение по това дело. Което, пак ти напомням, може да отнеме години.

— Ами в такъв случай играта загрубява, понеже аз в общи линии останах съвсем без пари. И както изглежда, дължа на доста хора. Хора, които не биха проявили и грам разбиране, за разлика от теб.

— Какви ги говориш?

— Много е просто, Бейли. Направих няколко лоши залози тук и там.

— И откога си почнал да залагаш?

— Не зная. Преди пет, десет години? Обикновено съм доста добър в това. Но не и напоследък.

— За нелегални лихвари ли говорим?

— Старомоден термин, но в общи линии верен. Платих им по-голямата част от дълга си, когато си продадох апартамента. На половин цена, трябва да подчертая.

— Продал си апартамента?

— А защо мислиш, че живеех в дома на татко?

— Не мога да повярвам. — Чудя се дали пък няма връзка между дълговете на Хийт и нападението над мен. Да не би изнасилването ми да е било някакъв вид предупреждение? Възможно ли е брат ми да е виновен, макар и без да иска?

— Просто остава да върна още двайсет хиляди — казва Хийт — и после съм чист.

— Стори ми се, че каза трийсет.

— Е, ще ми трябва и нещо мъничко, за да преживея. Хайде де, Бейли. Смятай го за аванс. Ще ти върна всеки цент. Моля те. Не ме карай да прося. Ние сме едно семейство. Не като някои други хора, които бих могъл да спомена.

— Може ли да не замесваме Клер? — Отпускам се на дивана и заравям лице в ръцете си, отчасти защото съм замаяна, отчасти защото той е прав. Не се замислих и за миг, когато написах на Клер онзи чек за десет хиляди долара.

— Внимавай — предупреждава ме Хийт. — Капеш навсякъде.

— Ще се обадя в банката — казвам му. — Ще ги накарам да прехвърлят парите по твоята сметка.

— Това е страхотно. — Облекчението му е осезаемо. — Ти си най-добрата. Наистина. Ти си моят герой.

— Твоят герой — повтарям и едва не се засмивам. Ама че герой. — Не можеш да продължаваш да се прецакваш, Хийт. Аз не мога вечно да те спасявам. Нямам сили.

— Майтапиш ли се? Ти си по-силна от всички, които познавам.

Взирам се невярващо в него.

— Истина е — уверява ме той.

Телефонът иззвънява.

— Аз съм Уес, от рецепцията — информира ме Уес, когато вдигам телефона в кухнята. — Племенницата ви е тук.

Джейд е тук? Защо?

— Прати я горе.

— Не ми казвай — обажда се Хийт от входната врата. — Света Клер се качва с мляко и курабийки.

— Джейд е — отговарям, питайки се какво ли още може да се случи днес.

— Най-добре да си тръгна, преди да е дошла. — Хийт силно ме прегръща. — Обичам те. Никога не се съмнявай в това.

— Никога не съм се съмнявала.

Той се отдръпва.

— Наистина трябва да свалиш тези мокри дрехи — подвиква откъм коридора. — Довечера ще ти се обадя.

Само след секунди Джейд чука.

— Току-що се сблъсках с онзи твой красив брат — казва вместо здрасти. Облечена е в дънки, по които някой сякаш е размазал боя, прилепнал син пуловер, има поне три слоя спирала, русата й коса пада на вълни по раменете. От едната страна на еспадрилите й с десетсантиметрови токчета е поставен малък куфар, от другата — сак с неща за пренощуване.

— Какво е това?

— Майка ми не ти ли каза? Нанасяме се тук.

— Какво?

— Само за няколко дни, докато нещата малко се поуспокоят. Тя ще ти обясни. — Сякаш по поръчка, телефонът почва да звъни. — Това трябва да е тя. Знаеш ли, че си вир-вода?

Връщам се в кухнята, а Джейд тътри куфара и чантата си по коридора. Дисплеят ме осведомява, че от другата страна на линията е Клер. Вдигам телефона.

— Започвай да говориш — казвам направо.