Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (29)

29.

В седем и половина следващата сутрин, след като е спала всичко на всичко около два часа, Клер отива на работа. Оставя ми устен списък с инструкции: стой настрани от прозореца в спалнята; не напускай апартамента; остави Пол Гилър на мира.

Тя поверява бинокъла на Джейд и й поръчва да го остави у тях на път за училище.

— Ще ти се обадя през почивката ми, да видя как си — казва на мен. Зная, че всъщност има предвид, че ще се обади да ме провери.

— Не закъснявай за училище — предупреждава Джейд на излизане.

— Е, искаш ли бъркани яйца? — пита племенницата ми, щом майка й излиза. — Те са моят специалитет.

— Не знаех, че можеш да готвиш.

— Не мога. Единственото, което зная да правя, са бъркани яйца. Затова и те са моят специалитет.

Засмивам се.

— Не трябва ли да почваш да се обличаш?

Джейд отива в кухнята и бързо открива тиган и купа.

— Днес няма да ходя на училище — споменава между другото и с една ръка подръпва нагоре пижамата на жълти точки, която се е смъкнала по слабите й бедра, а с другата бърка в хладилника за яйца. Чупи четири в купата, бързешком изважда няколко попаднали вътре парченца от черупките с дългите си елегантни пръсти, после добавя вода, сол и пипер, а накрая разбърква интензивно. — Ще остана тук с теб.

— Не можеш. Майка ти ще побеснее.

— Не и ако не й кажеш. Хайде де, Бейли. Наистина ли мислиш, че ще мога да се съсредоточа върху алгебрата след всичко случило се снощи?

Решавам да не споря. Наблюдавала съм достатъчно препирни между сестра ми и нейната дъщеря, за да зная, че никой не печели спор с Джейд. Освен това се радвам, че имам компания. Вече си нямам доверие да остана сама със себе си. Не си вярвам какво мога да видя.

Или да не видя.

Само след минути бърканите яйца са сервирани в чиния, заедно с няколко препечени филийки, намазани с масло, всичко това спретнато подредено върху масата за хранене. Преди да тръгне, Клер направи кафе и сега Джейд ми сипва в една чаша, а самата тя си взима кока-кола.

— Как можеш да пиеш това нещо сутрин на гладно? — питам я.

— Кофеинът си е кофеин — отговаря ми. — Имам нужда от нещо, което да ме държи будна.

— Съжалявам за снощи — казвам, питайки се колко ли пъти вече съм се извинила.

— Майтапиш ли се? Страхотно беше! Сякаш се намирах в някой епизод на „Ченгета“.

Усмихвам се и си набождам от яйцата.

— Вкусни са, между другото.

— Благодаря. Те са ми специалитета. — Прозява се.

— Успя ли да заспиш, след като полицията си тръгна? — питам.

— Само подремнах. А ти?

— Мъничко. Между кошмарите.

— Свързани с изнасилването ти ли?

— Предполагам. Косвено. Винаги са едни и същи: маскирани мъже ме преследват, жени без лица гледат, акули кръжат под краката ми…

— Акули ли?

— Терапевтката ми ги нарича тревожни сънища.

— Нужна й е била диплома, за да разбере това ли? Не мислиш ли, че те ти казват нещо? — добавя тутакси Джейд. — Искам да кажа, друго нещо, не само че си тревожна?

— Какво например?

— Не зная. Доктор Дрю веднъж каза, че причината хората да имат повтарящи се сънища, е, че тези сънища се опитват да им кажат нещо и докато не разберат какво е то, те няма да спрат.

— Кой е доктор Дрю?

— „Клиника за звезди“? — пита Джейд и поклаща несресаната си коса. — Честна дума, Бейли. Как може да си детектив, като не знаеш нищо за съвременния свят? Сякаш падаш от друга планета. Макар че, може и да не беше доктор Дрю. Може да е бил доктор Фил, или дори доктор Оз.

— Замисляла ли си се някога, че майка ти може и да е права, че гледаш твърде много телевизия?

Ред е на Джейд да свие рамене, което тя прави по един великолепен начин, сякаш цялото й тяло участва в това действие. Привършваме бърканите си яйца и филийките. Отивам в кухнята и си наливам още една чаша кафе.

— И така, кой се обади снощи? — пита тя, когато се връщам в трапезарията.

— Какво?

— Хийт ли беше?

— За какво говориш?

— Как така за какво говоря? Аз заспах някъде към полунощ — по средата на един епизод от „Закон и ред“, който съм гледала към петстотин пъти — и телефонът ме събуди към… не зная, два часа ли беше?

Усещам как адреналинът ми се покачва. Сякаш всеки косъм по тялото ми настръхва. Ръцете ми се тресат.

— Ти си чула телефонът да звъни?

— Има апарат на бюрото точно до главата ми. Как да не го чуя?

Избухвам в порой от сълзи на благодарност.

— Бейли, какво става?

Разказвам й за всички тайнствени обаждания, които получавам, за сигнала свободно, който редовно прозвучава в ушите ми, щом вдигна, подозрението ми, че всички тези обаждания са само в моята глава.

— Нали знаеш, че можеш да натиснеш звездичка 69 и да проследиш историята на обажданията? — Джейд се отнася към мен като към някакво извънземно.

— Така правя… обикновено. Но винаги се появява „Непознат номер“. Отначало си мислех, че може да е Травис…

— Кой е Травис?

— Или Хийт.

— Наистина ли допускаш, че брат ти ще се обажда и ще затваря? Защо би го направил?

— Не би го направил — заявявам с по-голяма увереност, отколкото изпитвам. Вече не зная какво може и какво не може да направи Хийт и защо.

Очите на Джейд внезапно се разширяват, от лицето й изчезва всяка следа от сънливост. Тя скача на крака.

— Какво? — Затаявам дъх, сякаш се досещам какво ще каже.

— Мислиш ли, че може да е бил Пол Гилър?

Не за първи път обмислям подобна възможност.

— Възможно е — съгласявам се аз и отново почвам да крача, което и Джейд прави от другата страна на масата.

— Има смисъл. Така би бил сигурен, че ще гледаш.

Спирам и се обръщам към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Един от въпросите, които зададе майка ми снощи, беше откъде той би могъл да знае, че ще гледаш. Ами ако ти звънне и нарочно те събуди… Помисли си, Бейли. Някой звънна ли ти точно преди да го видиш да бие и изнасилва приятелката си?

Замислям се за изминалата нощ. Развивам кълбото на събитията в обратен ред, първо изнасилването, после побоя, после телефонният звън, който ме събуди, и от който започна всичко.

— Да. Да, звънна.

— А в другите случаи?

— Не зная. Не мога да си спомня.

— Той знае, че го наблюдаваш, затова решава да използва това в своя полза — продължава да мисли на глас Джейд. — Звъни ти, събужда те, преценява, че ще забележиш, че в апартамента му свети, и понеже по природа си любопитна, както и детектив, навярно ще почнеш да го наблюдаваш…

— Но това не отговаря на другия въпрос на майка ти, откъде знае кога съм сама…

Това кара Джейд да се закове на място.

— Добре, добре. Значи още не съм успяла да проумея всичко. Но ще успея. Ние ще успеем.

Заобикалям масата, отивам при нея и силно я прегръщам.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Затова че си тук. Че ми вярваш. Че ми направи бъркани яйца.

— Те са моят специалитет.

* * *

След като се изкъпвам, намирам Джейд да стои пред прозореца в спалнята по дънки и бял суитчър с качулка, с бинокъла в ръце и да се взира към апартамента на Пол Гилър.

— Не бива да правиш това — казвам й, докато излизам от банята и завързвам около себе си хавлиения халат.

— Не, ти не бива да го правиш — поправя ме тя. — Майка ми не каза нищо за мен.

— Виждаш ли нещо?

— Мисля, че го видях да се готви да излиза. Не се вижда добре на тази светлина, особено при всичкия този дъжд. Мисля, че може би трябва да почнем да строим арка.

Поглеждам часовника на нощното шкафче до леглото ми. Почти девет часът. Телефонът звъни.

— Не вдигай — предупреждава ме Джейд и се втурва към мен да види на дисплея кой звъни. — По дяволите. Майка ми. По-добре вдигни.

— Какво да й кажа?

— Че съм тръгнала за училище преди десет минути. — И се връща до прозореца.

Вдигам слушалката.

— Да, тръгна преди няколко минути — съобщавам аз. — Направи ми най-прекрасните бъркани яйца.

— Не трябваше да й казваш това — отбелязва Джейд, след като затварям. — Рушиш ми репутацията. О, почакай. Той излиза.

Тутакси се озовавам зад нея и надзъртам през рамото й.

— Нищо не виждам.

— Ето — подава ми тя бинокъла и се отправя към вратата.

— Какво правиш?

— Отивам да проверя апартамента му.

— Какво? Не! Чакай! Не можеш да направиш това.

— Разбира се, че мога. Обзалагам се на каквото кажеш, че той има същата скапана ключалка, каквато имаше и ти.

— Не говоря за това.

Тя спира.

— Няма за какво да се безпокоиш, Бейли. Ще вляза и ще изляза, преди някой дори да е разбрал, че съм там.

— Но какво ще правиш там?

— Само ще огледам набързо. Да видим дали няма да намеря нещо, което полицаите са пропуснали при уж щателното им претърсване на помещенията.

— Не мога да ти позволя да направиш това.

— Ще хукнеш след мен по тая хавлия ли? — обажда се Джейд от средата на коридора.

— Джейд!

— Ти продължавай да наблюдаваш. Ще ти се обадя като стигна там.

— Джейд!

Но нея вече я няма.

* * *

Петнайсет минути по-късно телефонът звъни.

— В сградата съм — съобщава племенницата ми. Представям си я в оскъдно мебелираното фоайе, с нахлупена на главата качулка да шепне по мобилния си телефон. — Цялата съм подгизнала. Наложи се да чакам десет минути, за да се вмъкна, докато един излизаше. Точно сега чакам асансьора и правя локви навсякъде в това проклето място.

— Това е лудост, Джейд. Прекалено е опасно. Ако те хванат, ще те върнат обратно в изправителния дом.

— Няма да ме хванат. Ти просто не спирай да наблюдаваш апартамента. Щом вляза, ще светна, така че да можеш да виждаш какво става.

— Не. Просто се върни…

— Асансьорът дойде. Вратите се отварят…

— Не забравяй да държиш телефона си включен — инструктирам я аз.

— Опа, ти май се включи в играта — казва тя и линията угасва.

* * *

— Здрасти — чувам отново гласа й след около минута.

— Какво стана, по дяволите? — викам в слушалката.

— Извинявай. Забравила съм да си заредя батерията, затова зарядът е нисък, а и асансьорите са рисковани, така или иначе. После пък се качи някакъв старец и не исках да ти звъня, докато не слезе, което стана чак на двайсет и петия етаж.

— Едва не получих инфаркт.

— Наистина няма за какво да се тревожиш. Само не си изкарвай акъла, ако връзката отново прекъсне.

— Вече си изкарвам акъла.

— Ами, недей. Зная какво правя. Учила съм се от най-добрите, забрави ли?

— Това не е риалити шоу.

— Не, сто пъти по-добро е.

— Джейд…

— Вървя по коридора — осведомява ме тя, без да обръща внимание на притесненията ми. — Тази сграда изобщо не е така хубава като твоята.

— Просто се обърни обратно и си ела.

— Стоя пред апартамента му.

— Не го прави.

— Задръж за секунда.

— Джейд… Джейд. Моля те… — Долавям някакви смътни шумове, последвани от подбрани ругатни. — Джейд, какво става?

— Тъпата ключалка ми създава повече проблеми, отколкото очаквах.

— Тогава я остави и се върни…

— Ще пробвам само още няколко пъти…

— Джейд…

— Готово! Знаех си. Боклук.

— Какво става?

— Вътре съм — отговаря тя.

* * *

Затаила дъх, аз вдигам бинокъла и го насочвам към апартамента на Пол Гилър. Ръцете ми се тресат толкова силно, че е трудно да го фокусирам.

— Къде си? — питам.

— В хола — отговаря Джейд и светва лампата. — Виждаш ли ме?

— Не. Виждам светлина, но вали твърде силно, за да видя каквото и да било друго. Трябва да отидеш до самия прозорец.

Тя се подчинява, приближава се до прозореца, сваля качулката и ми помахва с пръстите на лявата си ръка, а с дясната държи телефона до ухото си.

— Тук е много странно — казва тя и се озърта.

— В какъв смисъл?

— Ами, няма почти никакви мебели. Даже и диван. Само два пластмасови шезлонга, като онези, които човек носи на плажа.

— Може все още да чака да му докарат мебелите — допускам аз. — Искам да кажа, ако току-що се е нанесъл…

— Не зная. Изглежда, сякаш никой всъщност не живее тук. — И Джейд изчезва от погледа ми.

— Къде си? Къде отиде?

— В кухнята. В шкафовете няма нито съдове, нито нищо. Само две пластмасови чаши. А в печката все още се намират книжките с инструкциите, сякаш никога не е използвана.

— Половината печки в Маями никога не са били използвани — отговарям. — Повечето хора вече не готвят…

— Да, но се хранят. В хладилника няма абсолютно никаква храна. Това наистина е странно.

— Нещо друго?

— Не, засега.

— Къде си сега?

— Отправям се към спалнята.

— Джейд?

— Ето ме. — В спалнята внезапно светва. — Виждаш ли ме? — пита и се приближава до стъклото.

— Да. А ти какво виждаш?

— Почти същото, каквото виждаме през бинокъла, само че от разстояние изглежда по-добре. Ето го леглото, две нощни шкафчета, голямото огледало, скрин, тоалетка и няколко нощни лампи. Доста вехти неща. Сещаш се, като от магазин за втора употреба. Никъде няма завеси.

— Някакви знаци за борба?

— Не. Само неоправеното легло. О, почакай. — Тя се пресяга към чаршафите. — Идиотът си е забравил мобилния телефон. — Вдига го, за да го видя.

— Което означава, че може да се върне всеки момент. Веднага, щом се сети…

— Отдавна ще съм си тръгнала — уверява ме Джейд, мята телефона обратно на леглото и внезапно изчезва от погледа ми. Представям си я приведена на четири крака на пода.

— Какво правиш?

— Гледам за кръв.

— Виждаш ли някаква?

— Нито капка. Няма и тела под леглото.

— Ами около прозореца? Там има ли следи от кръв?

Главата на Джейд отново се подава.

— Нищо. Само водата, която капе от мен навсякъде. Знаеш ли какво щеше да ни е от полза? Едно от онези специални фенерчета, които използват по телевизията, дето проявяват кръвта, дори ако някой се е мъчил да я измие.

— Добре, Джейд. Достатъчно. Време е да тръгваш.

— Чакай да проверя и гардероба.

— Не… Недей… Какво става? — Закрепвам с рамо телефона до ухото си и трескаво завъртам лещите на бинокъла, мъчейки се да я открия.

— Става все по-странно — казва Джейд след няколко секунди. — В гардероба съм и тук няма почти никакви дрехи. Няколко чифта дънки, чифт черни панталони, няколко мъжки ризи. Една рокля. Някаква униформа. Чифт маратонки.

Прехапвам език, за да не се разпищя.

— Каква марка са маратонките?

— „Найки“.

— Черни?

— По-скоро графитеночерни.

Достатъчно близо, мисля си. Сърцето ми се е качило в гърлото и главата ми се върти.

— Искаш ли да ги взема? — пита Джейд.

— Не. — Ако преместим маратонките от апартамента на Пол, нито едно доказателство, взето от тях, няма да е допустимо в съда. — Можеш ли да ги снимаш с телефона си?

— Ще пробвам.

— Отпред и отзад, от двете страни, както и отгоре и отдолу.

— Добре. Но трябва да затворя. Първо ще надзърна в банята.

Едва различавам бледото й очертание, когато излиза от гардероба.

— Има ли нещо?

— Не много. Бръснач, крем за бръснене, четка за зъби, паста за зъби. Отварям аптечката. Уау, няма даже аспирин. Мамка му… какво е това? — Гласът й е преминал в шепот.

— Кое какво е?

— Стори ми се, че чух нещо. — Джейд се появява на вратата на банята.

Погледът ми се стрелва към прозореца на хола.

— Не виждам нищо. Почакай. О, мамка му. Някой влиза! — С ужас наблюдавам как Пол Гилър влиза в апартамента и вдига глава към светнатата лампа.

— Той е — казвам на Джейд. — Забеляза, че лампата е светната. По дяволите.

Джейд рязко обръща глава към ключа на лампата до спалнята, сякаш се опитва да реши дали има време да изтича и да я изгаси.

— Забрави — казвам, щом виждам как той си изхлузва обувките и тръгва към спалнята. — Скрий се под леглото. Веднага.

— Какво става? — прошепва след няколко секунди Джейд и аз долавям страха в думите й.

— Не зная. Не го виждам. Под леглото ли си?

— Да.

— Не казвай нито дума повече. Само притискай телефона до ухото си и аз ще ти кажа веднага щом го видя.

— Страх ме е.

— Ш-т. Не говори. Все още не го виждам. Чакай. Ето го. Влиза в стаята… вижда, че е светнато… видимо е объркан… оглежда се, проверява в гардероба… сега поглежда в банята… отива до прозореца… — Самата аз се отдръпвам от прозореца, колкото мога по-бързо.

— Какво става? Бейли, какво става?

— Ш-т. Ще те чуе. Стой тихо. — Бавно се приближавам обратно до прозореца и с облекчение забелязвам, че Пол не е там.

Но къде е? Къде, по дяволите, е той?

И тогава го виждам. Пресяга се към намачканите чаршафи да си вземе телефона. Тъкмо се кани да го сложи в джоба си, когато изведнъж спира. Остава неподвижно в тази поза няколко секунди, с поглед, забит в пода.

Разбрал ли е, че някой се крие под леглото, само на сантиметри от краката му?

Бавно се завърта, после се навежда и се подпира на колене.

— Мамка му — възкликвам кратко, останала без дъх, когато го виждам да попипва с ръка килима около краката си. — Видя, че е мокро — съобщавам на Джейд с пресеклив шепот. С нарастващ ужас наблюдавам как тялото на Пол изчезва от погледа ми.

— Какво, по дяволите… — чувам го да казва.

— Пусни ме — пищи Джейд.

— Я излез, момиченце — казва й той. — Бавно и внимателно. Не ме карай да те тегля оттам.

— Не! Не ме докосвай!

— Тогава излез оттам. Това е. Плъзни се навън. И се изправи.

Вече ги виждам ясно. Джейд, трепереща пред леглото, Пол, надвесен над нея. Още не е забелязал телефона, скрит в дланта й.

— Коя, по дяволите, си ти? — пита я.

— Никоя. Аз съм никоя.

— Не е достатъчно.

— Просто някоя, която нахлува в апартаментите в района през последните няколко седмици — импровизира тя. — Моля ви, пуснете ме. Не съм взела нищо. Вие и нямате нищо…

— Как се казваш? — излайва насреща й.

— Джейд. Джейд Мичъм.

— Джейд Мичъм — бавно повтаря той. — Как влезе?

— Поиграх си с ключалката.

— Поиграла си си с ключалката?

— Тези ключалки са боклук.

— Добре е да го зная. — Той я сграбчва за ръката и я повлича към прозореца. — Да виждаш някого, когото познаваш? — пита и се взира в моята посока.

С една ръка притискам бинокъла по-плътно до очите си, а с другата телефона до ухото си.

— Не зная за какво говорите.

— Наистина ли? Не познаваш ли някого на име Бейли Карпентър? Защо ли не ми се вярва?

— Моля ви, просто ме пуснете. Знаете, че Бейли е по петите ви. Знаете, че в момента най-вероятно звъни в полицията…

— Да не би на същите полицаи, които повика снощи? — прекъсва я той. — Които заплаших, че ще съдя, ако само си покажат отново физиономиите тук? Съмнявам се да е толкова глупава. Но давай, Бейли — крещи той към прозореца. — Викни ченгетата. Виж как ще се изтрепят да бързат насам този път.

Зная, че е прав. Каквото и търпение да са имали към мен полицаите, то се изчерпа след снощното фиаско. Няма смисъл да им се обаждам. Аз съм лъжливото овчарче, в най-добрия случай съм жалката жертва на посттравматичен стрес, а в най-лошия — абсолютна откачалка.

— Какво е това? — чувам гласа на Пол по-отблизо. — Телефон? Включен ли е? — Виждам как насила изтръгва телефона от стиснатия юмрук на Джейд. — Ало? Ало, Бейли? Там ли си още? — Гласът му прониква в ухото ми като тънка змия. — Мисля, че си там. Чувам как дишаш.

Кажи, че ме обичаш.

О, боже.

Линията прекъсва.

След секунди апартаментът потъва в мрак.