Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (8)

8.
Живата карта

— Този твой покровител си го бива, а?

Госпожица Веселка се беше ухилила от ухо до ухо, когато Мориган се качи на Домовлака в понеделник сутринта. Вдигна една програма и я размаха радостно.

Мориган я взе, после седна на старата кушетка до Хоторн. В добавка към ужасяващите й уроци при професор Онсталд всеки ден тази седмица имаше още един предмет в понеделник, сряда и петък следобед.

— „Разгадаване на Невърмур: как да се придвижваме успешно из най-опасния и абсурден град в Свободния щат“ — прочете тя на глас.

Хоторн надзърна над рамото й.

— Това и аз го имам! „Разгадаване на Невърмур“ с Хенри Мекмайски в Картографската зала, на минус трети етаж, Отдела за практични занятия. Отлично.

— Аз също — обади се Анах от другия край на мотрисата. Тя изглеждаше доста по-малко доволна от Хоторн. Разнесе се шумолене на програми, когато другите се заеха да сравняват уроците си.

— Да, всички ще разгадавате Невърмур заедно. — Госпожица Веселка плесна радостно с ръце. — Тази сутрин госпожица Диърборн ми съобщи решението си, че вие И ДЕВЕТИМАТА трябва да се научите да се оправяте в града, ако имате намерение да бъдете „полезни човешки същества“. — Очите й се завъртяха за миг нагоре. — Така че най-после получавате урок заедно, като група! Не е ли чудесно?

Явно не беше чудесно, ако се съдеше по физиономиите на повечето ученици около нея. Франсис и Махир зяпаха упорито в пода, а Тадея изглеждаше нескрито ужасена.

Анах — която при кратките им пътувания до и от станция 919 винаги се настаняваше на най-далечното от Мориган място — изглеждаше направо паникьосана от мисълта да прекарва повече време в затворено пространство със страховитата Чудотворка.

Но нищо не можеше да развали настроението на Мориган. Тя най-после имаше урок, в който няма да се говори за това колко са зли Чудотворците, и то заедно с Хоторн. Все беше някакво начало.

Когато стигнаха до станция „Горда стъпка“, Мориган се постара да напусне Домовлака последна.

— Благодаря ви — каза тя на госпожица Веселка и посочи към програмата си. — Ама наистина.

Кондукторката й намигна.

— Благодари на брадатото чудо. Не знам какво е казал капитан Норт, за да убеди възпитателката, но всичко се дължи на него, сигурна съм.

 

 

Като най-малко зает член на Набор 919, Мориган бе първата, която стигна до Картографската зала за урока им същия следобед. Щом бутна тежките полирани дървени врати, се озова в огромна кръгла зала със сводест таван и сърцето й подскочи лекичко. Названието на стаята бе съвсем уместно — всяка повърхност в нея представляваше карта. Самият купол бе изрисуван като нощното небе, тъмносиня небесна карта, на която всяко блещукащо съзвездие бе отбелязано и наименувано: Алтаф Танцьора, Голям октопод, Крег, Гоятлай Бдителния…

Мориган плъзна пръсти по извитите стени, за да проследи релефната карта на Високите земи, и стигна до мъничките щръкнали дръвчета на Зивската гора и леко плискащите се вълни по крайбрежието на Черните скали. Дръпна ръка от неочакваното усещане при допира — океаните на картата бяха мокри. Мориган поднесе пръсти към устните си — водата беше солена.

Но всичко това бе само подготовка в сравнение с главното събитие. По средата на грамадната зала се издигаше неравна структура, покрита с неща, които приличаха на малки кукленски къщички, и заобиколена от издигната пътека от стъкло. Мориган се качи по трите стъпала и се подпря на перилата, които я деляха от — както осъзна тя с ахване — най-необикновената карта, която някога бе виждала.

Това беше Невърмур. Целият град Невърмур, проснат пред нея в прецизна миниатюра. Имаше мънички криволичещи улички, с редящи се по тях идеално моделирани магазини и къщи, петънца зеленина осейваха пейзажа тук-там, а могъщата река Джуро се виеше през центъра на града.

Мориган се приведе през стъклените перила; миниатюрните хора по улиците се движеха! Свръхреалистични и високи само два-три сантиметра, те караха колелета в парковете, носеха торби с покупки по булевард „Гранд“, хващаха чадърожелезницата. Ята мънички чайки се събираха на пристанището и миниатюрни лодки плаваха надолу по Джуро. Голям черен облак бе надвиснал над южния край на града и ситен дъждец ръмеше по улиците, и Мориган видя как дребосъчетата на картата извадиха чадърите си и забързаха да потърсят подслон.

Това бе съвършено изображение на Невърмур в микроскопични, движещи се детайли. Не просто модел на града или кукленска къщичка… жив, дишащ триизмерен град.

— Как е там? Вали ли още?

Мориган подскочи. Обърна се и видя един светлоок розовобузест младеж, който се втурна в Картографската зала с недобре запасана риза. Той хвърли чантата си на пода и изтича нагоре по стъпалата до пътеката, където се подпря на стъклените перила до Мориган и се взря жадно надолу към миниатюрния град. Златистокафявият бретон му падаше в очите и той го отметна назад.

— Красиво е, нали? — попита младежът. — Виждала ли си някога подобно нещо?

— Никога — призна Мориган.

— Хенри — представи се младежът и протегна ръка да се здрависа с Мориган. — Предполагам, че трябва да ме наричаш „господин Мекмайски“. Боже, колко странно звучи. Може би трябва да се огранича само до „Мекмайски“. Така е по-добре, пали? По-отпускащо. О… това е първият ми час — обясни той, като забеляза любезното недоумение по лицето на Мориган. — Нов съм. Миналата година завърших горния курс. Така че бъди снизходителна към мен, става ли?

Мориган се усмихна.

— На мен също ми е първият час. Е, всъщност вторият.

— Супер, значи ще го избутаме някак си заедно. — На Мориган и хареса как сърдечният, дружелюбен тон на Мекмайски смекчаваше ужасно високопарния му акцент. — Ти си… Мориган Врана, нали?

— Да — отвърна предпазливо момичето. Зачуди се дали той знае каква е. И да знаеше, с нищо не го показваше.

— Супер — повтори той. — Вече запаметих имената и лицата на всички ви. Някой друг ще дойде ли? — Мекмайски погледна един лист. — Тук пише, че целият ви набор трябва да присъства на урока. Надявам се, че не са почнали вече да бягат от час? — Той й отправи крива, многознаеща усмивка. — Може би ужасната стара Мургатройд ги е подплашила.

Мориган не знаеше какво да каже. Никога не бе виждала учител, който да изглежда толкова… неучителски.

Вратата се отвори пак и в Картографската зала влезе Тадея, следвана по петите от Анах, която подтичваше, за да не изостане.

— Дай само да я погледна, Тадея — молеше тя, суетейки се около лицето на по-високото момиче с влажен парцал. — Изглежда ужасно. Нали не искаш да се инфектира?

— За милионен път ти казвам — процеди червенокоската през стиснати зъби, — ДОБРЕ съм. Стига си врякала.

— Държиш се нелепо — нацупи се Анах и поклати къдравата си глава. — Освен това КЪРВИШ! Обзалагам се, че госпожица Веселка би ти казала…

— Никой не те пита! — сопна се Тадея. Наистина течеше кръв от една доста сериозна наглед рана на челото.

— Добър ден, ученици — поздрави Мекмайски, мръщейки се силно. Мориган виждаше, че той се опитва да изглежда строг и това не му се удава естествено. — За какво е целият този шум?

— Нищо, господине — отвърна Тадея и се взря право в лицето му, вирнала предизвикателно брадичка.

Мекмайски стисна уста в тънка линия, сякаш се опитваше да не се усмихне на упоритото изражение на Тадея, и прочисти гърло.

— Ами, добре тогава. Къде са другите?

Мориган се изненада. Нима той просто щеше да пренебрегне раната на челото на Тадея? Анах бе права, тя наистина изглеждаше сериозна — по лицето на Тадея вече се стичаше гъста струйка кръв.

— Ламбет е във водна камера за хидромедитация — съобщи Анах, вдигайки очи към тавана, сякаш рецитираше по списък, запечатан в паметта й. Дори не бе погледнала към Мориган и я заобикаляше отдалеч. — Франсис е в кухненската градина и се учи да разпознава редки билки. Хоторн е на демонстрация по огнеборство. Арк е в учебната болница, където да му счупят пръстите на лявата ръка и да ги нагласят отново за по-голяма ловкост. Махир е…

Вратата се отвори пак и в стаята влезе Хоторн, говорещ на висок глас. Последваха го първо ухиленият Махир, а после Франсис, Кадънс и накрая Ламбет, която се влачеше на няколко крачки зад другите и изглеждаше замаяна и отнесена, сякаш съвсем случайно се е натъкнала на Картографската зала.

— А, прекрасно — възкликна учителят и плесна с ръце. — Всички сме тук, в общи линии. — Мориган се намръщи и преброи присъстващите. Определено не бяха „всички тук“. Арк — и счупените му пръсти — още го нямаше. И пак й се стори, че Мекмайски не дава пукната пара.

Тя започваше да проумява какво е имала предвид госпожица Диърборн, когато говореше за възрастните в Чудното общество. „Никой няма да ви държи за малките ръчички или да ви бърше малките носленца.“ Но явно нямаха нищо против да им счупят малките ръчички.

— Моля, качете се всички на пътеката — подкани господин Мекмайски. — Искам да погледнете надолу и да ми кажете какво виждате.

— Това е Невърмур! Виждам нашата къща — каза Хоторн веднага, щом зае мястото до Мориган на стъкления парапет. Примижа към картата и се приведе през парапета толкова много, че Мориган трябваше да го хване отзад за яката, за да му попречи да се катурне с главата напред върху малките човечета долу. — Я чакай — виждам МАЙКА си! Виж, Мориган, това е нейната къдрава глава — това е нейният лилав пуловер с дъга отпред. Носеше го тази сутрин! Това да не е…

— Живо, почти сто процента реалистично изображение на Невърмур и неговите жители — оповести Мекмайски. — Е, почти живо. В някои райони има няколкосекундно забавяне. Все мак тази карта е наистина стара, така че не може да няма някой и друг дребен проблем. А сега, ученици, нека се гмурнем малко по-надълбоко. Погледнете внимателно. Вижте какво наистина има там.

Учениците от Набор 919 се спогледаха объркано, но се опитаха да се съсредоточат върху миниатюрния град, проснал се пред тях.

— Лабиринт, професоре? — обади се Франсис, гледайки ококорено плетеницата от улици и проходи.

— Несъмнено! — съгласи се Мекмайски. — Браво, господин Фицуилям. Макар че, моля ви, наричайте ме просто Мекмайски. Не съм професор — ще откриете, че малцина от нас тук в Чудното общество са такива. Никой не може да седи на едно място достатъчно дълго, че да натрупа нужната квалификация. Разбира се, сред нас има и няколко търпеливи души — професор Кемпси, професор Скрин (макар че тя предпочита да я наричат Моли, по очевидни причини) и професор Онсталд. Останалите сме просто ентусиазирани аматьори преподаватели, които искат да споделят знанията си. Аз самият съм член на Отдела за географски странности — заяви той гордо и духна бретона от очите си. — Когато чух, че старейшините търсят някого да ви преподава как да се оправяте в този необикновен и прекрасен град, моментално сграбчих шанса да ви покажа какаото знам. Е, какво друго? Казвайте. Няма грешни отговори. Госпожице Амара, с нас ли сте?

Ламбет гледаше в грешната посока, към блестящите съзвездия горе.

— Ехо?! — извика Тадея и размаха ръка пред лицето й. Ламбет трепна. Окопити се бързо и изгледа високомерно и неодобрително Тадея, която отстъпи лекичко и понижи глас. — Трябва да гледаме там долу, а не в тавана. — И посочи към триизмерната карта на Невърмур.

Ламбет се намръщи мълчаливо към картата и постоя така няколко секунди.

— Е? — подпита я Мекмайски. — Някакви мисли?

— Да. — Очите й се плъзнаха по улиците и кварталите, преди да се спрат на Бегониевите хълмове, а после тя посочи едно оживено кръстовище. — Автомобилна катастрофа.

Мекмайски премигна.

— Не, имах предвид мисли за…

Прекъсна го писък на мънички колела и бибипкане на гневни клаксони, които оповестиха, че две мънички коли току-що са се сблъскали. Двама мънички шофьори изскочиха от тях и закрещяха, размахвайки юмручета, и целият трафик замря. Ламбет се върна към зяпането на звездите, което изглеждаше далеч по-малко стресиращо.

— О — въздъхна Мекмайски. — Да. Добре. Някой друг?

— Игра — не, загадка — каза Анах. Погледна с надежда към учителя, явно жадуваща да му угоди. — Която трябва да разгадаем.

— Чудесно! — възкликна той и хвърли една наелектризираща усмивка по посока на Анах. Тя засия срещу него. — Определено се надявам, че ще се опитате да я разгадаете, госпожице Кало, но тъй като никой в цялата история на Невърмур не е успял да го направи, ще ми простите, че не тръпна в очакване. Макар да не се съмнявам, че ще подходите към тази задача с характерната си хирургическа прецизност. — При тези думи Анах се изкикоти и се изчерви. — Какво виждат останалите от вас?

— Улици, сгради, площади, храмове — изброи Тадея, изглеждаше малко отегчена или може би замаяна.

— Кипящ метрополис! — извика Махир.

— Кипящ хаос — промърмори Кадънс.

— Добре. А сега нека ви кажа какво виждам аз, щом погледна Невърмур — рече Мекмайски. Взря се надолу към миниатюрния гъмжащ град с възторг, който озари очите му отвътре. — Виждам чудовище. Прекрасно и ужасно чудовище, което подхранва всички ни с приказки, история и живот, и иска ние също да го храним в замяна. Чудовище, което през вековете се е ояло с несъзнателните, лековерните, уязвимите… сдъвкало ги е и ги е глътнало, за да не ги видят никога повече. — Той откъсна очи от картата и се обърна към тях, вдигайки пръст. — Но… това е чудовище, което може да бъде опитомено, ако пожелаете да изучите поведението му, слабите места и заплахите му. Аз съм посветил живота си на опитомяването на този чудовищен град и го обичам с цялото си същество. Ако искате да оцелеете и да преуспеете в Невърмур, вие трябва да сторите същото.

Мориган се зачуди дали наистина е възможно да се опитоми един толкова див и… ами, абсурден град. Съмняваше се.

Мекмайски плесна с ръце по парапета.

— Но ще започнем лека-полека. — Той посочи една маса в края на пътеката, на която имаше две малки дървени купички, пълни с листчета хартия. — Искам всички да изтеглите по едно листче от всяка купа. Първото ще показва отправната ви точка, а второто — крайната ви точка — продължи Мекмайски. Отиде до другия край на наблюдателната площадка, дръпна една верига и отгоре се спусна черна дъска с написани на нея две колони с невърмурски забележителности. — Искам да съставите най-простия маршрут от А до Б и да напишете подробни указания. Но ето каква е уловката: виждате ли тези два списъка?

Той посочи дъската. — Първият е списък на забележителности, които трябва да включите в маршрута си. Вторият — на забележителности, които трябва да избягвате. И помнете, това е пътуване по земната повърхност: никакви измами с хващане на Чудметрото. — Той им се ухили. — Звучи лесно, но може да се окаже по-сложно, отколкото очаквате. Имате един час. Действайте!

На първото листче на Мориган пишеше „Запуснатият път, квартал Чапли и дропли“, а на второто: „Улица «Яребица», квартал Южен на Джуро“.

Беше повече от сложно — беше влудяващо и включваше много тичане напред-назад по стъклената пътека и мостчетата. Всеки път, щом Мориган си помислеше, че е нагласила маршрута, забелязваше, че някаква част от него минава точно покрай Страхужасната тъмница или Невърмурския кралски театър, или някоя друга забранена забележителност от втория списък, и трябваше да се връща и да търси друг заобиколен път.

Членовете на Набор 919 постоянно надаваха стонове, обезсърчени въздишки и даже няколко промърморени под нос ругатни. Докато часът изтече, някои от тях почти се бяха предали.

— Невъзможно е — изръмжа Тадея и се отдалечи от картата на Невърмур, за да се смъкне край извитата стена. После изпуфтя от отвращение и се дръпна, осъзнавайки прекалено късно, че се е облегнала на част от стената, изобразяваща Албертинския океан в Четвърта област, и той е намокрил гърба на пуловера й. — Невърмур е абсурден.

Мориган обаче изпитваше наслада, може би за първи път, откакто дойде в Чудобщ. Докато някои от другите ученици лесно се обезкуражаваха, щом маршрутът им стигнеше до задънена улица, за нея бе странно удовлетворително да измисли нов път.

— Времето изтече! — извика Мекмайски след един час. — Браво на всички. Ще обсъдим подробно работата ви на следващия урок. Госпожице Врана, моля останете. — Той не вдигна очи от листовете, които бе събрал току-що. Хоторн се засуети за момент около вратата. — Можете да си вървите, господин Бързолет — добави учителят.

Мориган се приближи бавно до бюрото на Мекмайски.

— Господине?

— Не се притеснявай, нищо не си сгафила — каза той. — Точно обратното. Исках да ти кажа колко съм впечатлен. Ти свърши страхотна работа днес. — Той вдигна листа й с упътвания и поклати смаяно глава. — Това е съвършено.

Мориган се усмихна и усети как лицето й поруменява.

— Благодаря.

— Хареса ли ти урокът?

— Да! — отвърна тя с искрен ентусиазъм. — Никога досега не бях правила такова нещо.

— О, радвам се, че някой го е харесал. — Той отметна немирния перчем от очите си. Изглеждаше облекчен. — Ти познаваш Невърмур необикновено добре. Той е странно място, но ти успяваш да го почувстваш много интуитивно. Явно си израснала тук, нали?

Мориган се поколеба.

— Аз… ъъъ, не точно…

Миналата година, когато ужасният инспектор Флинтлок от невърмурската полиция беше убеден (и с право), че тя е вмъкната незаконно от Зимномория, и над главата й надвисна опасността от депортиране, Юпитер я бе посъветвал да си трае откъде е.

Но това беше миналата година. Тогава Мориган още не бе член на Чудното общество и не разполагаше със защитата на малкото Ч, което блестеше в момента на ревера й. Сега, като пълноправен член на най-престижната група в Невърмур, можеше ли честно да си признае, че е израснала в Джакалфакс, дълбоко в сърцето на република Зимномория, сред враговете на Свободния щат? Че дори не е знаела за това място, преди да срещне Юпитер? Седемте области на Свободния щат поддържаха строги гранични закони и дори още по-строга секретност, и покровителят й бе рискувал всичко, за да я вмъкне нелегално. Щеше ли да го изложи на риск, ако кажеше истината сега?

Мориган не знаеше. Отбеляза си наум да поиска съвет от Юпитер.

— Не точно? — подпита Мекмайски.

— Израснала съм извън Невърмур — призна Мориган и спря дотук. — Преместих се миналата година, за да участвам в изпитанията за Чудното общество.

Той изглеждаше дълбоко впечатлен.

— Божичко. Прекарала си тук само година? И въпреки това ти и Невърмур си пасвате като ръка и ръкавица. Почти сякаш той е създаден точно за теб.

Мориган засия цялата, усещайки как някаква светлина се разлива отнякъде дълбоко в нея. Точно същото чувство изпитваше и тя към Невърмур! Сякаш той й принадлежеше. Беше развълнувана — почти до степен на смущение — да го чуе от някого друг, някой напълно обективен.

— Ако искаш да посещаваш Живата карта извън часовете, си добре дошла — предложи Мекмайски. — Аз го правя. Винаги съм го правил, дори като ученик. — Той се взря в миниатюрния Невърмур с нескрита обич. — На твоите години бях доста самотен. Другите от моя набор мислеха картографията за доста скучен предмет. Разбираш ли, в моя набор имаме много белоръкавци — двама магьосници, освен това Тилда Зелена е огнен оракул, а Сюзан Кийли може да говори с водата…

Веждите на Мориган подскочиха.

— Да говори с водата?

— … и те не мислеха, че мястото ми е сред тях. Понякога идвах тук и седях с часове, гледах как малките влакчета откарват малките човечета до малките им къщички. Как из целия град светват лампи, когато пада нощта. — Той се усмихна смутено. — Да, знам, жалко е. Но аз го смятах за забавно.

— Аз също не мисля, че моят набор ме харесва особено — призна Мориган. Сама се изненада от себе си. Не бе имала намерение да казва нищо такова, но то просто… излезе от устата й. — Искам да кажа, освен Хоторн.

— Защо, ти също ли имаш скучно умение? — попита печално Мекмайски, а после лицето му изведнъж пламна. — Ъъъ… извинявай. Не исках да любопитствам. Знам, че не бива да те питам. Беше само шега.

В този момент на Мориган ужасно й се прииска да прати по дяволите всяка предпазливост и да каже на Мекмайски, че е Чудотворка. Помисли си, че може би — просто може би — поне той няма да я гледа със страх или омраза.

Но в главата й отекна предупреждението на старейшина Куин: „Ако се разбере, че някой — който и да е — е изменил на доверието ни… тогава всичките девет ще бъдете изключени от Чудобщ. Завинаги“.

Който и да е. Дори самата Мориган.

Не можеше да рискува.

— Да — каза тя простичко. — Много е скучно.

Той й се усмихна.

— Е, понякога скучните умения се оказват най-полезните от всички. Моят набор няма да ми се смее, когато вляза в Лигата на изследователите.

Мориган живна.

— Моят покровител е в Лигата на изследователите!

— Юпитер Норт, знам — каза той и закима ентусиазирано. — Той е истинско вдъхновение за мен. Аз също един ден ще водя междупространствени експедиции. Ще бъда капитан в Лигата. Също като Норт.

— Така ли?

— Не осъзнаваш ли, Мориган Врана? — Той се изкиска и лицето му грейна от безбройните възможности. — Ние сме в Чудното общество. Можем да бъдем каквито си искаме!

В Картографската зала прозвуча еклив удар на гонг, толкова силен, че Мориган и Мекмайски си запушиха ушите. От медните говорители с форма на рог, окачени в ъглите на стаята, прозвуча тържествен глас:

— Кхъм. Старейшини, чудоби и ученици, моля за минутка внимание. Един член на нашия преподавателски състав, Паксимус Късмета, липсва вече повече от седмица. Учениците в популярния му час по „Потайност, отбягване и криене“ за нещастие са продължили да посещават уроците, смятайки, че загадъчното му отсъствие е просто… кхъм… „част от програмата“. — На Мориган й се стори, че почти може да види как жената завърта очи. — Случаят не е такъв. Понастоящем ние разследваме изчезването на господин Късмета и всеки, който разполага с информация по този въпрос, трябва незабавно да се обърне към Върховния съвет на старейшините. Междувременно, молим всички ученици, които продължават да посещават часовете на господин Късмета въпреки очевидното му отсъствие… да спрат да го правят. Приятен ден.

Съобщението завърши със статично пищене, от което и Мориган, и господин Мекмайски трепнаха.

— Странно — подхвърли тя, като се чудеше разсеяно как ли върви разследването на Юпитер. — Всички тези изчезвания. Максимус и суперкотето на доктор Калинина, и…

Мекмайски се изкиска.

— Обаче е съвсем в стила на Паксимус Късмета, нали?

— Какво имате предвид? Той правил ли го е и друг път?

— Ами, да, тоест… това му е умението, нали схващаш? — каза Мекмайски. — Да изчезва. Да се появява пак. Повярвай ми, това е просто някаква сложна шашма, за да покаже колко е умен. Ще се върне след нула време и ще очаква аплодисменти.

Мориган се намръщи. Понякога й се струваше, че истинското й умение няма нищо общо с факта, че е Чудотворка. Че всъщност се състои в забележителната й способност да предполага най-лошото. Разбира се, това бе защото цял живот вярваше, че е прокълната, и тази вяра сякаш бе проникнала в самото й същество. Да й кажеш да не се тревожи за лоши неща, случващи се около нея, бе като да кажеш на Хоторн да не се вълнува от дракони или да кажеш на Юпитер да не е риж.

Докато излизаше от Картографската зала, Мориган си мислеше за последния път, когато в Невърмур бяха започнали да стават странни, нежелани събития, и за човека, който бе стоял зад тях.

Миналата година имаше доклади за смущения в Паяжината — невидимата, неосезаема мрежа от енергия, свързваща всички неща в кралството, живи и мъртви. Невърмур бе затворен за Езра Шквал вече повече от сто години — пазен от полицията, военните и всевъзможни заклинания, и преди всичко от могъщата магия на самия град. И все пак Езра Шквал бе намерил начин да се вмъква незабелязано, използвайки Паяжинната линия, изключително опасен, свръхсекретен начин на пътуване, който му позволяваше да остави тялото си в република Зимномория, докато самият той скита — свободен и безтелесен — из целия град, от който е бил прогонен.

Беше невъзможно да му попречат да използва Паяжинната линия, защото тя, строго погледнато, не съществуваше. Поне не във физическия свят.

Мориган потрепери и се зачуди къде ли е Шквал сега, какво ли прави и дали — или по-скоро кога — ще я посети отново по Паяжината.