Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (18)

18.
Гатанки и кости
Есента на Втора година

Малкото, оградено с кръг Ч на вратата на Мориган, водеща към станцията, грейна. Тя постоя цяла минута, дишайки в ритъм с мекото му, пулсиращо сияние, преди да събере кураж да притисне белега си към светлината.

Вратата се отвори и разкри скупчени лица, които изглеждаха общо взето както тя очакваше. Кадънс и Хоторн поне се радваха да я видят. Другите бяха в най-добрия случай предпазливо неловки, а в най-лошия — открито враждебни.

Като се има предвид седмицата, която бяха прекарали току-що, Мориган трудно можеше да ги вини.

Кадънс и Хоторн й бяха разказали новините през уикенда. През петте дни, които бе пропуснала, имаше цели четири нови искания, едно след друго.

Първо Махир получил нареждане да изпише оскърбителни думи на трийсет и седем различни езика из цялата Езикова зала. После Хоторн трябвало да запали част от драконюшните — макар че, ако се съди по това как разказваше историята, май му бе доставило голямо удоволствие.

— И никой не заподозря нищо! — възкликна той. — Защото в онази част спи Горящият с огъня на хиляда печки и аз просто хвърлих вината върху него. Той има ужасни газове.

Анах бе дълбоко потресена от собственото си престъпно деяние — тя трябвало да открадне медицински материали от учебната болница (само няколко чифта гумени ръкавици и една подлога според Кадънс, но през остатъка от седмицата Анах мрънкала какво биха казали монахините, които са я отгледали).

Най-лошото искане било за Арк, който трябвало да открадне кичур коса от госпожица Диърборн. Мориган предполагаше, че това е горе-долу толкова безопасно, колкото да откраднеш люспа от дракон.

— Помислих си, че ще умре от страх, но той се справи — съобщи й Кадънс с мрачна физиономия. — След това обаче се чувстваше толкова гузен, че остави косата на стълбите пред Дом „Горда стъпка“, за да я намери Диърборн, с анонимна бележка за нея. Идиотът му с идиот.

— И оттогава тя е във войнствено настроение — промърмори Хоторн.

Сега Мориган се приближи към своя набор, който я посрещна с каменни физиономии.

— Здравейте — поздрави тя и им помаха нервно. — Как е хавата?

— О, направо страхотно — навъси се Тадея. — Всички ние поемахме огромни рискове, за да опазим твоята тайна. Ами ти? Прекара си хубава седмица в луксозния си хотел, а?

— Млъквай, Тадея — намеси се Хоторн, но гласът му бе заглушен от грохота на пристигащия Домовлак. Мориган въздъхна, докато гледаше как Тадея и останалите влизат в мотрисата, без да я погледнат повече.

Може би откраднатата коса бе причината Диърборн да обяви изненадващ изпитен период, започващ същия този ден.

На Мориган й бе леко в сравнение с останалите. Това бе едно от предимствата да имаш само два часа в учебната си програма. Изпитният лист на Онсталд бе досадно предвидим; чудовищна брошура с много страници, пълна със завъртени въпроси, като: „Назовете тримата най-лоши Чудотворци в историята и подредете петте им най-ужасни зли и/или глупави деяния“ и „Защо Великата война от Епохата на отровителите е била изцяло по вина на Чудотворците? Избройте двайсет и седем причини“. На Мориган й отне три дни да отговори на всичко.

Изпитът по „Разгадаване на Невърмур“ по-късно през седмицата бе доста по-сложен, но и далеч по-интересен.

— Добре, Деветстотин и деветнайсети, слушайте! — проряза гласът на Мекмайски шумотевицата, изпълваща станция „Горда стъпка“. Вдигна пръст към устните си и учениците се смълчаха. — Знам, че днес е четвъртък и всички трябваше да сме си в леглата, и може би се чувстваме малко уморени и глупави в този ранен час, но хайде да запазим спокойствие, става ли? Да преговорим правилата за последен път…

Кадънс изстена.

— Вече ги преговорихме.

— Доставете ми това удоволствие, приятели — настоя Мекмайски. — Хайде, всички заедно, правило номер едно е…?

— Никаква чадърожелезница, никакво Чудметро, никакви файтони, никакви автобуси — издудна в един глас целият набор.

Той вдигна два пръста.

— Правило номер две?

— Никакво питане за посоките или разговори с непознати.

— Три?

— Никакви карти, нито пътеводители.

— Четири?

— Да се върнем преди разсъмване, живи и здрави.

Той вдигна ръка с разперени пръсти.

— А петото и последно правило?

— Провалът на един е провал за всички.

— Точно така — кимна Мекмайски. — За да вземете този изпит, трябва да се върнете с отбора си преди изгрев-слънце — това е след три часа. — Той ги изгледа всички подред. — С ЦЕЛИЯ си отбор. Ако искате да успеете, ще трябва да си сътрудничите. И помнете: ако един от трите отбора се провали, целият набор се проваля. Ясно ли е?

Единственият отговор бе тихо мърморене.

Мекмайски се ухили, явно решил да пренебрегне неентусиазираната реакция.

— Страхотно! А сега всеки отбор ще се качи на релсова кабинка, която ще ви отведе до началната ви точка, станция на Чудметрото някъде в този наш смахнат и чудесен град. Ще забележите, че кабинките нямат прозорци, така че няма да имате никаква представа къде отивате. Щом пристигнете, ще откриете първата си улика, която ще ви отведе до следващата, а тя до следващата и така нататък… по три улики на отбор, и ще трябва да ги донесете всички със себе си в указаното време, ако искате да вземете изпита. Помнете, ние проверяваме както способността ви да се ориентирате в Невърмур, така и способността ви да работите заедно. Нито един ученик не бива да бъде изоставен. Ясно ли е? Добре — качвайте се.

Кадънс, Арк и Ламбет влязоха в първата сферична месингова кабинка; Тадея, Анах и Хоторн заеха следващата. Мекмайски им махна и извика „Успех!“, докато вратите се затваряха.

Мориган се бе надявала Мекмайски да я сложи в един отбор с единствените двама от набора, които я харесваха, но нямаше този късмет. Тя, Франсис и Махир се качиха в третата кабинка и пътуваха в неловко мълчание близо три четвърти час.

По някое време я връхлетя — както вероятно и другите — тревожното осъзнаване, че пътуват доста надалеч, може би чак до покрайнините на Невърмур, и че тричасовият срок, който им бе даден, за да се върнат, вече се стопяваше до два часа.

Когато кабинката най-после спря, се оказа, че се намират на надземна станция на Чудметрото; кажи-речи само проста бетонна платформа край релсите. Тримата ученици излязоха в хладния нощен въздух. Беше тъмно. Станцията официално бе затворена — по това време на нощта пътуваха само частни влакове на Чудобщ (още една привилегия на членството в Обществото). Небето над главите им бе безоблачно и звездите грееха ярко, което рядко можеше да се види в централен Невърмур поради множеството градски светлини. Мориган вдиша дълбоко; въздухът й се стори по-чист и по-сладък. Тя прочете табелата на станцията: „Хълм Поларис“. Това потвърди подозренията й; бяха стигнали чак до Бетелгейзе, един от крайните райони. Тя се намръщи. Как щяха да се върнат от Бетелгейзе до Стария град преди съмване?

— Ето я първата улика! — възкликна Махир и посочи един от часовниците на станцията. На него бе залепен малък плик с числото 919. Франсис стигна до него пръв и го разкъса, за да прочете на глас съдържанието.

— Градина в нощта — започна той. — Радост за убиеца. Смърт от цветя. Оръжие на страхливеца.

— Какво означава това? — попита Махир.

Зъбните колелца в ума на Мориган скърцаха бавно. „Градина в нощта… Смърт от цветя.“

— Що за цвете може да убие някого?

— Ами… отровно? — предположи неуверено Франсис.

— Не — възрази Махир, ококорил развълнувано очи. — Едно от онези огромни месоядни растения със зъби! От онези в южните джунгли, които ядат хората цели!

— Но къде… — започна Мориган. — О! Не, Франсис е прав! „Оръжие на страхливеца.“ Наистина се има предвид отрова! Трябва да отидем на някакво място, където растат отровни цветя. „Градина в нощта.“ Но коя градина? — Мориган прехвърли наум парковете на Невърмур, броейки на пръсти. — Градинският пояс на Стария град. Паркът на св. Гертруда. Хм… Оксбърови ливади, но това не е точно градина…

— Призрачната гибелградина! — възкликна Франсис и щракна с пръсти. — В нея има кажи-речи всяко отровно растение, за което се сетиш. Купувал съм „смъртоносни шапчици“ оттам. Имат малък магазин.

Мориган сбърчи нос.

— Какви са тези „смъртоносни шапчици“?

— Отровни гъби. Всъщност са страшно вкусни… в много, много малки дози.

— Купувал си отровни гъби — възкликна Махир, мигайки срещу него — от място, наречено „гибелградина“?

Франсис сви рамене и повтори:

— Имат малък магазин.

Мориган си отбеляза наум две неща: първо, никога повече да не яде нещо, предложено й от Франсис; и второ, да попита Юпитер как така никога не й е казвал, че в Невърмур има отровна градина. За бога, той знаеше, че това е точно в неин стил.

— „Градина в нощта — радост за убиеца.“ Това трябва да е мястото. Намираме се в Бетелгейзе, което ще рече, че Призрачният квартал е на изток оттук, значи… — Мориган млъкна и си представи Живата карта. — Франсис, коя е най-близката станция на Чудметрото до гибелградината?

— Старият път.

— Ако стигнем дотам, можеш ли да ни заведеш до градината?

Той се намръщи за момент, после кимна.

— Мисля, че да.

— Махир, колко остава до разсъмване?

Махир погледна часовника си.

— Час и половина. Никога няма да успеем.

— Не говори така. — Франсис мачкаше нервно предницата на палтото си. — Хестер ще ме убие, ако се издъня на някой изпит.

На Мориган не й се искаше да го признае, но Махир всъщност бе прав. Не виждаше начин да се върнат в Чудобщ до сутринта, след като им бе забранено да използват обществения транспорт и трябваше да приберат още две улики от две загадъчни места.

И все пак. Мориган за нищо на света не би се признала за победена в един от само двата си изпита. Диърборн щеше да реши, че това е доказателство за правотата й — че ужасната Мориган Врана е „неуспешен експеримент“, недостоен за нормално образование.

— ЩЕ успеем — заяви тя и запретна ръкавите на наметалото си. — Но се надявам вие двамата да носите удобни обувки.

Тичаха по целия път до вратите на Призрачната гибел градина. Това им отне двайсет безценни минути и единствените живи същества, които подминаха по пътя си, бяха двойка шумни градски лисици, няколко бездомници, спящи сгушени пред вратите на магазини, и един боклукчия, който си изкара акъла, когато тримата профучаха покрай него с главоломна скорост.

Черната порта на градината бе заключена по това време, но на нея, в зъбите на един сребърен череп с кръстосани кости, имаше друг малък плик с надпис „919“. Махир го грабна и прочете на глас бележката вътре.

— Нито бронз, нито злато, просто стари домове. Изобилно богатство, но моралът им е зле.

— Още една гатанка — каза Мориган. — „Нито бронз, нито злато.“ Това значи сребро, нали?

— „Стари домове.“ Това не е много конкретно — отбеляза Франсис. — В Невърмур има много стари…

— О! — извика Махир. — Великите стари домове!

— Великите стари домове ли? — попита Мориган.

— Старите фамилии в Сребърния квартал — поясни Махир.

— Така ги наричат — Великият стар дом на Сейнт Джеймс, Великият стар дом на Феърчайлд… все богати и гадни аристократи. „Изобилно богатство, но моралът им е зле.“ Логично е, нали? Обаче нямам представа как да стигнем дотам.

— Нито пък аз — призна Франсис. — Не и без Чудметрото. Мориган затвори очи и се опита да си представи пак Живата карта. Беше виждала някъде Сребърния квартал. В ума й изникнаха вода… канали. Малки лодки, плаващи през кълбящи се мъгли…

— Сребърният квартал е в Огдън на Джуро! — заяви триумфално тя. — Това е онзи район, който се спуска към река Джуро — видях го на Живата карта.

— Ами че това е на километри оттук. — Франсис се свлече край портата на гибелградината и тя издрънча. — Ще ни трябва поне час да дотичаме дотам. Не мога да тичам цял час!

— Нали ви казвах? — Махир също се облегна на портата и се смъкна надолу, за да тупне на земята с тихо изпъшкване. — Няма начин да се върнем в Чудобщ до зазоряване. По-добре да се откажем още сега.

— Я стига! — сопна им се Мориган. Беше си спомнила още нещо, видяно на Живата карта. — Вие двамата как изобщо сте взели миналогодишните изпитания при такава нагласа? Ставайте и след мен. Имам чудесна идея!

 

 

— Това е ужасна идея — извика Франсис през воя на вятъра.

— Да — съгласи се Мориган.

— Но ти каза…

— Излъгах.

Махир изстена.

— Чакаме вече десет минути. Няма да дойде! Замръзвам тук горе, хайде просто да…

— Ще дойде — натърти Мориган. — Ще дойде. Минават на всеки час. Само още една минута. Повярвай ми.

Мориган полагаше всички усилия да канализира неукротимата жизнена енергия на един рижобрад луд, когото познаваше. Но й бе трудно да потисне надигащото се в нея гадене, докато се взираше от мястото, където тя, Франсис и Махир балансираха застрашително върху перилата на Стогодишния мост, към бездънните черни води на река Джуро долу. Започна да си блъска главата над алтернативен план, но точно тогава изпод моста се появи носът на една боклукчийска баржа, браздящ водата доста бързо като за съд с такива размери. Мориган усети как я залива облекчение.

— На три — надвика тя шума на течащата река. — Готови ли сте?

— Не — изрева Махир.

— Не — пригласи му и Франсис.

— Така ви искам. Едно… две… скачайте.

Франсис и Махир скочиха, но само защото — Мориган бе сигурна, че трябва — тя ги бе стиснала толкова здраво за ръцете, че нямаха кой знае какъв избор.

Тримата ученици пищяха по целия път надолу, докато не тупнаха в мека купчина зловонен боклук.

— Ъххх. Мориган, НИКОГА НЯМА… — Франсис се опита да стане, но падна и се хързулна чак до долния край на камарата боклук, предизвиквайки малко свлачище, което повлече и Мориган, и Махир — … ДА ТИ ПРОСТЯ ЗА ТОВА — довърши Франсис, въсейки се срещу нея.

— Ще ми простиш, като си вземеш изпита — промърмори Мориган и се надигна на крака. Честно казано, беше малко ядосана на себе си. Защо чудесните й идеи никога не включваха нещо лесно или приятно?

Ала баржата ги отнесе до Огдън на Джуро по-бързо и от пътуване с Чудметрото. И макар че трябваше да скочат във водата и да доплуват до брега, поне ледените води на река Джуро отмиха повечето от отвратителната воня на дрехите им… дори това да означаваше, че сега бяха мокри и зъзнеха.

— Т-т-тунел от з-зеленина — прочете Франсис с посинели устни. Цялото му тяло трепереше, докато четеше бележката, която бяха намерили залепена на претенциозната сребърна порта на Сребърния квартал. — З-за кралица сред г-гората. В-в-владетел…

— Ч-чакай, д-дай аз да чета… — прекъсна го Мориган през тракащи зъби. Опита се да грабне бележката от него с измръзналите си пръсти. — Тунел от зеленина за кралица сред гората. Владетел в самота. Много к-кости по земята.

— Т-тунел от дървета — заяви веднага Махир. — Местността Краличини шубраци. Има път през шубраците, ограден от дървета, които са сплели клони над него.

— Краличини шубраци — повтори Мориган. Затъпка с крака и заразтрива ръцете си, опитвайки се да вкара в тях малко топлина. — Това е било мястото за лов на кралица Септемврина, нали? Царувала е преди шест или седем владетели. Четох за нея в „История на невърмурските варварщини“.

— „Много кости по земята“ — каза Махир. — Права си. И казват, че не пускали никого друг да влиза там, докато Септемврина била жива: „Владетел в самота“. Пасва!

— Но Краличини шубраци са във Високостен — изтъкна Франсис и лицето му посърна. — Това е на два квартала северно оттук. Времето изобщо не ни стига.

— Мисля, че знам един начин — побърза да каже Мориган. — Улица „Шпицногъл“. Подминахме я на идване — само на две пресечки зад нас е. Отбелязана е на Живата карта като лъжепът, сигурна съм.

Махир изглеждаше изненадан.

— Откъде знаеш?

— Запаметила съм географските особености.

При тези думи очите на Махир се разшириха и Мориган сви рамене.

— Е, не всичките. Поне засега. Но знам повечето коварни улици и някои от лъжепътищата… а нали помните какво ни каза Мекмайски за лъжепътищата? Поглъщат те и те изплюват на друго място, понякога на километри разстояние. Не може да е случайно, че има такъв толкова близо до третата ни улика. Обзалагам се на каквото щете, че от нас се очаква да минем по „Шпицногъл“. Обзалагам се, че ще ни отведе до Краличини шубраци… или поне близо до тях.

— Но Мекмайски каза, че не бива да минаваме по коварни улици — възрази Франсис. — А лъжепътищата дори още не сме ги изучили както трябва. Не биха сложили в изпита нещо, което може да е опасно.

Мориган изстена.

— О, за бога, Франсис, досега не си ли разбрал какво е Обществото? Тях не ги интересува дали е опасно. Не ги интересува дали сме го учили, или не. Те не признават ограниченията и не очакват от нас да ги спазваме.

— За какво говориш? — попита Махир.

— Понякога просто трябва да знаеш кои правила да спазваш и кои да нарушиш — заяви Мориган, спомняйки си нещо, което й бе казал веднъж Юпитер. — Кога да следваш плана и кога да импровизираш.

— Но ние нямаме план — отбеляза немощно Франсис.

— Именно — натърти Мориган. — Време е да импровизираме.

 

 

Улица „Шпицногъл“ беше дълга, тясна и тъмна. Бе невъзможно да се види какво има в края й. Мориган стоеше в началото й, заобиколена от Франсис и Махир. Ръцете й трепереха и започваше да съжалява за идеята си, само мъничко.

— Добре — каза тя. — Значи трябва просто да…

— Ти си първа — изквича ужасено Франсис.

— Добре — повтори Мориган. — Разбира се.

Направи една предпазлива крачка в тъмното, после още една. След това поклати глава и реши: всичко или нищо. Пое си дълбоко дъх и се затича, трополейки по черната уличка, докато не видя светлина — малка, но растяща — далеч пред себе си. „Да“, помисли си тя и ускори своя бяг, докато най-сетне излезе…

Не от другата страна на улица „Шпицногъл“ в Сребърния квартал.

Нито пък в местността Краличини шубраци във Високостен.

Всъщност никъде.

Спря се тъкмо навреме, преди да забие нос в тухлената стена, която й прегради пътя. Тя израсна буквално пред очите й — дванайсет стъпки висока, после четиринайсет, после двайсет…

Мориган въздъхна, взирайки се в тухлите, обзета от силна неохота да се върне и да каже на Махир и Франсис, че е сбъркала, когато иззад нея се разнесе протяжно глухо скърцане. Тя чу познато трак-трак, трак-трак и обезпокоителното стръъъъг на нещо, влачено по паветата.

Гърлото на Мориган пламна. Ноздрите й се изпълниха с ужасната миризма на мръсна речна вода и разлагаща се плът. Сковаващ студ плъзна в гърдите й. Тя се обърна бавно и се озова лице в лице с нещо, което се бе надявала да не види повече.

Скелетния легион. Кокаляците.

Този път бяха повече. Бяха се събрали цяла орда — поне две дузини, а може би и отгоре — и се тълпяха в уличката зад нея. Напираха, притиснати рамо до рамо, от стена до стена, в четири редици. Трак-трак, трак-трак, стрръъъг. Трак-трак, трак-трак, стрръъъг.

Точно както помнеше — и както й го бе описал Мекмайски, — те явно бяха сглобени наслуки от отпадъчни кости на хора и животни, умрели и хвърлени в коритото на река Джуро през вековете, плюс — по всичко личеше — каквото друго се е намирало наоколо. Един имаше рамка от ръждясал стар чадър вместо ръка, а друг се търкаляше на дълга, разядена, окичена с водорасли пазарска количка вместо крака. Трети представляваше човешки скелет, увенчан с мъничкия череп на нещо като котка. Това би могло да е почти комично, но Мориган никога не се бе чувствала по-малко склонна да се смее.

Соленият мраз изгаряше гърдите й, дъхът й излизаше учестено и накъсано. Тя стисна очи, обзета от безсилен бяс заради собствената си мекушавост. Нали уж трябваше да е Чудотворка? Защо не можеше да направи онова, което правеха Чудотворците? Защо не можеше да прави всички онези неща, които бе видяла да прави Езра Шквал? Защо не можеше никой да я научи как?

Това бе опасна мисъл, каквато никога не би изрекла на глас. Но в този момент, за първи път в живота й, на Мориган ужасно й се прииска да е истинска Чудотворка.

Сякаш в отговор на тази мисъл някъде иззад кокаляците се разнесе мощно цвилене. Със силен тропот един ездач от черен дим прогърмя по уличката към Мориган, минавайки право през ордата кокаляци, сякаш ги нямаше там.

Дъхът на Мориган преседна в гърлото й. Тя моментално осъзна какво е това — ловците от дим и сенки се бяха върнали. Тя потрепери, спомняйки си последните думи на Езра Шквал към нея — „Вторият урок ще се състои веднага щом поискаш“.

Ловецът спря точно пред Мориган и сякаш порасна още повече, изду се, като че ли… като че ли искаше да я защити, да образува щит между нея и гротескните скелетни чудовища.

Черният сенкокон се надигна на задните си крака, бълвайки огнена пара от ноздрите си, а свирепите му червени очи горяха. Когато копитата му се стовариха с трясък обратно на паважа, грамадният ловец от черен дим на гърба му се приведе и подаде ръка на Мориган.

Дробовете на Мориган горяха и осъзнавайки, че е спряла да диша, тя си пое глътка студен въздух. Пулсът туптеше в шията й.

Ловецът чакаше, напълно неподвижен, с протегната ръка.

Това не беше заплаха. Не беше заповед.

А покана.

Мориган отстъпи назад към каменната стена, клатейки глава.

— Аз… н-няма да ходя никъде с теб.

Ловецът не каза нищо. В очите му, също като в очите на коня, се вихреха червено и черно, досущ сияещи течни въглени. Като лава. Конят тъпчеше нетърпеливо.

— Няма да дойда с теб! — извика още веднъж Мориган.

Ловецът отново не каза нищо (тя дори не беше сигурна дали има уста, с която да говори), но се извърна лекичко назад към тракащата орда от кокаляци, а после пак към Мориган и сякаш килна насмешливо черната си глава.

„Прав си“, помисли жално Мориган.

Нямаше избор. С разтуптяно сърце тя посегна да сграбчи димната ръка и когато я докосна, чувството бе изключително странно, сякаш докосваше втвърден въздух. Почти без никакво усилие ловецът я издърпа на седлото и в същия миг конят препусна, разпилявайки ордата от кокаляци, докато минаваше в галоп през тях.