Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (29)

29.
Последното искане

На другата сутрин всички в Чудобщ бяха призовани в спретнатите градини зад Дом „Горда стъпка“. Старейшина Куин, старейшина Вонг и старейшина Сага се бяха събрали на балкона с мрачни физиономии.

— Вече всички сте чули за трагичната кончина на професор Хемингуей К. Онсталд, най-възрастния от нашия преподавателски състав и почетен член на Обществото. — Старейшина Куин говореше пред микрофон и гласът й ехтеше ясно над двора. — Всички ние дължим голяма благодарност на професор Онсталд, който загина, извършвайки велик подвиг на храброст и саможертва. Сигурна съм, че в момента сред вас няма нито един, който да не е наясно със съществуването на Страшния пазар, историята за неговото унищожаване и отвратителния факт, че отвличането на членове на Обществото за пазара е било извършено от един от нас.

Градината се изпълни с тихо, гневно мърморене.

Спокойно можеше да се каже, че никой тук никога нямаше да прости на Мекмайски за престъпленията му. Най-малко Мориган и приятелите й. За него вероятно би било по-безопасно да е с ловците от дим и сенки.

Учениците от Набор 919 бяха дошли от Домовлака направо тук и се бяха събрали в плътна групичка. Другите вече поне десет пъти бяха молили Мориган и Хоторн да им разкажат историите си от нощта на Вси светни и продължаваха от време на време да подпитват за това-онова. Естествено, Мориган бе пропуснала да спомене за Езра Шквал и ги остави да предполагат, че Мекмайски е уредил всичко сам.

Госпожица Веселка стоеше много близо до тях. Не беше спряла да се тревожи за Кадънс и Ламбет от два дни насам, а също и за Мориган и Хоторн. Кадънс се преструваше, че това я дразни, но Мориган виждаше, че тайничко й е приятно. Кондукторката бе застанала зад тях дори в същия този момент, със скръстени ръце, бдейки над набора си като орлица.

Междувременно Ламбет още не бе обелила нито дума и изглеждаше още по-отнесена от обикновено. Мориган се чудеше какво ли й минава през главата. Надяваше се, че „принцеса Ламия“ знае, че тайната й е на сигурно място при тях — при нея, Хоторн и Кадънс, — и си отбеляза наум да я увери в това веднага щом останат сами.

Старейшина Куин продължи.

— Ще ви кажа следното: Минаха много, много години, откакто някой от нас е посрамвал така Чудното общество. Заричам ви се, че предателят, чието име никога повече няма да излезе от устните ми, ще бъде намерен и изправен пред правосъдието. Имате думата ми.

Утре следобед ще се сбогуваме с нашия смел приятел и колега професор Онсталд на възпоменателна служба в Залата на старейшините. Всички, които желаят да му отдадат почит, са добре дошли. Междувременно, трябва да споменем също, че двама от най-младите ни ученици…

Тъкмо в този момент вниманието на Мориган бе отклонено, защото тя усети как някой пъхва бележка в ръката й. Обърна се да види кой е, но тълпата бе гъста и тя зърна единствено завихрена роба, която се скри някъде далеч назад.

Беше сгънато листче хартия, името й бе написано от едната страна.

— … проявявайки същата тази смелост и изобретателност, която им спечели място сред нас, и…

— За нас говори — прошепна Хоторн в ухото й. — Смели и изобретателни. Пропусна да спомене забавни и красиви.

Но Мориган бе престанала да обръща внимание на старейшина Куин. Разгъна с треперещи ръце бележката и я прочете два пъти.

Мориган Одел Врана,

Ние запазихме тайната на Набор 919.

Но ти имаш своя лична и много опасна тайна.

Разкрий се като Чудотворка пред всички присъстващи, преди часовникът да е отбил кръглия час.

Иначе ще разкрием истината за дезертьорката от република Зимнимория принцеса Ламия Бетари Амати Ра пред Чудното общество и пред целия свят.

Сърцето й подскочи, а на ума й му трябваха няколко секунди да осмисли написаното.

Изнудването изобщо не се бе отнасяло за нея! Тайната, която изнудваните заплашваха да разкрият, не бе нейната. А тази на Ламбет.

Някакво гадно, тежко чувство пропълзя в стомаха на Мориган. Набор 919 я бе защитавал срещу изнудваните, всички вярно бяха изпълнили задачите си, колкото и да не им се искаше.

А сега бе неин ред. Тя затвори очи, преглътна гнева и ужаса си, по-твърдо решена отвсякога да разбере кой стои зад всичко това. Нямаше да му се размине.

— Хайде, Мориган. — Тя усети как госпожица Веселка я стисна окуражително по рамото и я побутна лекичко напред.

— К-какво?

— Старейшина Куин току-що те повика по име. Теб и Хоторн. — Мориган вдигна очи към широката, топла усмивка на своята кондукторка, но не можа да се насили да се усмихне в отговор. — Хайде, заплесче, качвай се там.

Мориган усети как нещо в нея се сгърчва и почернява, докато вървеше след Хоторн през тълпата и нагоре по мраморните стъпала до мястото, където старейшините стояха и им се усмихваха. Това й се струваше като предсмъртен марш. Кръвта нахлу в лицето й и затуптя в ушите й.

Щом стигнаха до старейшините, камбаната на часовниковата кула на Дом „Горда стъпка“ започна да бие. Девет часът. Девет удара. Умът на Мориган запрепуска бясно.

Един.

Облечената в черно тълпа долу ръкопляскаше, дълго и шумно, с вдигнати нагоре ръце. Хоторн се обърна да се ухили на Мориган, докато им махаше, а бузите му бяха поруменели. Побутна я леко напред, сбъркал неохотата й със срамежливост.

— Хайде — каза той. — Заслужила си го.

Два.

Колко бързо мрачното настроение бе преминало в празнично. И това празнуване бе в нейна чест — нейна и на Хоторн. Тя зърна гордото, почти просълзено лице на Юпитер в тълпата и устата й пресъхна. Как би могла да развали всичко?

И то не само настроението, помисли си Мориган — да развали всичко. Да профука всички шансове за хубав живот в Чудобщ. Своите и на целия си набор.

Три.

Думите на старейшина Куин от началото на годината се бяха запечатали в паметта й.

„Ако се разбере, че някой — който и да е — е изменил на доверието ни… всичките девет ще бъдете изключени от Чудобщ. Завинаги.“

Щеше да съсипе собствения си живот и още осем други.

Четири.

Наборът й никога нямаше да й прости, а когато останалите в Обществото разберяха каква е в действителност, щяха да я намразят. Щеше да има късмет, ако не я прогонеха от Чудобщ с вили и факли.

Пет.

Но… Ламбет. В главата на Мориган изскочи образът на мъничката уплашена принцеса Ламия, седяща на трона си на търга. Ужасът на лицето й, когато водещият заговори за измяната на семейството й и какво ще направи с тях Зимноморската партия — с цялото й семейство, — ако истината излезе наяве.

Шест.

Виждаше в съзнанието си водещия с вълчата му маска, чуваше веселия му, добродушен глас. „Разбира се, в република Зимномория измяната се наказва със смърт.“ Стомахът й се разбунтува.

Седем.

Всички тук трябваше да са семейство. Верни до последен дъх; това бе обещанието на Чудното общество. Но Мекмайски бе нарушил това обещание. Уютната илюзия за Чудобщ — идеята, че е някакво сигурно убежище, където всички се защитават взаимно и никога не се случва нищо лошо — отдавна бе разбита за Мориган. Ламбет не беше в безопасност тук. Не и ако тайната й излезе наяве. Тя си помисли за професор Онсталд, който бе използвал последните си трошици сила, за да ги спаси.

Как щеше Мориган да живее със себе си, ако опазеше собствената си тайна, вместо да защити приятелката си?

Нямаше избор.

Тя стисна здраво бележката в треперещата си ръка.

Осем. Старейшина Куин пристъпи пак към микрофона, докато аплодисментите затихваха.

— Тези две деца — започна тя — направиха нещо необикновено, нещо, което въплъщава изцяло ценностите на нашето…

— Аз съм Чудотворка — прекъсна я Мориган.

Девет.

Часовникът удари за последен път.

Тя чу тих, задавен звук на изненада откъм Хоторн. После, така че всички присъстващи да я чуят, за да нямат изнудваните й никакво съмнение, тя извика:

— Аз съм Чудотворка!

Сякаш самото утро затаи дъх.

Отнякъде в тълпата се чу неуверено кискане. После още едно. А после, сякаш всички бяха получили разрешение да намерят изявлението й за смешно, но все още не знаеха точно защо, лека вълна от смях плъзна през градината. Тук-там се разнесе нечие мърморене, но бързо заглъхна.

После се възцари отново тишина, докато хората осъзнаваха, че това е истина.

Нямаше „хванахте се!“ от страна на Мориган. Нямаше реакция от страна на старейшините.

— Невъзможно! — извика някой в задните редици и към него се присъединиха други, докато осъзнаването, че това не е шега, че старейшините наистина са поканили тази опасна личност сред тях, се разрастваше. Никой не искаше да повярва. — Тя лъже!

Мориган погледна към своя набор, чиито лица бяха или пребледнели от смайване, или почервенели от гняв. В почти пълната неподвижност видя как самотна фигура си проправя път към балкона, разбутвайки хората. Юпитер изглеждаше уплашен и бесен, сякаш бе с една крачка пред другите и знаеше, че сега ще се случи нещо лошо, и това уплаши Мориган още повече.

Но старейшина Куин вдигна ръка да го спре. Юпитер се закова в подножието на стълбите. Изгледа предпазливо старейшините за момент и сякаш разбра нещо. Страхът в очите му изчезна и бе заменен от нещо друго, което Мориган не можеше да определи точно.

— Е. — Гласът на старейшина Куин се разнесе с пропукване от високоговорителите. — Дами и господа. Изглежда, имаме още един повод за празненство тази сутрин.

Мориган усети как умът й засече при тези думи. Отвори уста, после пак я затвори, премигвайки към крехката жена. „Още един повод за празненство“ ли? Старейшина Куин не беше ли чула думите й?

— Набор 919 току-що премина петото и последно изпитание — обяви тя с тънка, доволна усмивчица. — Сигурна съм, че всички вие си спомняте съвсем ясно какво е да сте подложени на Изпитанието за вярност през първата си година тук. Природата на изпитанието е различна за всеки набор, разбира се, но целта си остава същата: да се провери дали се придържате към клетвите си.

Разбиране осени някои от лицата долу. Мориган видя как членовете на Набор 919 осъзнават какво им казва старейшина Куин. Обърна се към стоящия до нея Хоторн, чието чене бе увиснало.

— Това бележи края на последното изпитание за Набор 919, така че можем да ги приветстваме — за втори път и с още по-голяма гордост — в истинското Чудно общество. Набор 919, верността, която показахте един към друг пред лицето на различни опасности и трудности, ще ви служи до края на дните ви. Вие сте братя и сестри за цял живот. Не защото положихте клетва, а защото я доказахте.

Тълпата изглеждаше объркана, още не можеше да проумее дали странното обявление на Мориган е шега, част от изпитанието, или те наистина виждат първия Чудотворец, влязъл в Чудното общество от над сто години. Първия след Езра Шквал. Мориган видя как объркването им преминава в тревога, скептицизъм, смях, гняв. Беше ясно, че никой не знае какво да мисли.

— Старейшина Сага, старейшина Вонг и аз искаме да ви напомним, че макар Обществото да има богата история в отглеждането на различни и понякога опасни таланти, никога не бихме допуснали съзнателно една покваряваща сила в редиците си. И наистина, с унищожаването на Страшния пазар и спасяването на живота на двама членове на Чудното общество госпожица Врана доказа, че е благотворна сила — полезна, интересна, добра личност, която можем с удоволствие да наречем една от нас. Тя може да е Чудотворка, но от днес нататък е нашата Чудотворка.

Уверенията на старейшина Куин бяха посрещнати с ледена, тревожна тишина.

— Напомням на всички ви — продължи тя и гласът й прозвуча остро, — че клетвата ви се простира не само над членовете на собствения ви набор, а и над всички в нашето Общество, от най-стария до най-младия. Истината за Мориган Врана ще си остане в Чудобщ и очаквам всеки един от вас да се придържа към клетвата си и да пази тази тайна от външни лица. Помнете: сестри и братя верни.

Тълпата отговори в един глас:

— Оттук докрай света.

Старейшина Куин кимна; изглеждаше доволна.

— Добре тогава. — Тя покани с жест останалите от Набор 919 на балкона. — Ако обичат нашите най-млади ученици да излязат напред — точно така, по-бързо, — ще поканя всички ви да се присъедините към мен в поздравленията към Набор 919 по случай това извънредно важно събитие.

Настроението в градината не изглеждаше особено празнично, макар че по нареждане на старейшината — и под суровия й поглед — присъстващите успяха да изръкопляскат откъслечно и не особено въодушевено, преди да бъдат освободени.

Докато тълпата се разотиваше, всички очи бяха вперени в Мориган.

 

 

Мориган се чувстваше парализирана от станалото току-що. Хоторн май също още не го бе смлял и продължаваше да издава странни тихи ломотещи звуци, нещо средно между гняв и веселие.

Всички си бяха тръгнали, освен учениците от Набор 919. Когато церемонията свърши, госпожица Веселка се качи тичешком по стълбите и ги прегърна всички подред, преди да се втурне обратно към Домовлака. Онези, чиито покровители присъстваха, получиха сърдечни ръкостискания и поздрави. Юпитер се бе опитал да изглежда доволен заради Мориган, но тя не пропусна изпепеляващия поглед, който той хвърли на старейшините, преди да си тръгне.

Сега учениците се бяха сгушили неловко на балкона и никой от тях още не бе съвсем готов да отиде в час, нито пък знаеше какво да каже.

— Не разбирам — обади се накрая Тадея. — Защо ни изнудваха, за да запазят тайната на Мориган, след като така или иначе са смятали да я накарат да каже на всички? Ама че мръсен номер.

— Точно в това беше изпитанието, Тадея — отбеляза Махир.

— Знам, че в това беше изпитанието, Махир — имитира го Тадея. — Искам да кажа просто… толкова е…

— Гадно? — подсказа Кадънс.

— Да! — извика Тадея. — Толкова е гадно. За всички нас, но най-вече за Мориган.

При тези думи всички вдигнаха изненадано очи, не на последно място самата Мориган, която едва не си глътна езика. Хоторн се задави, но успя да го прикрие с кашлица.

— Какво пишеше там, Мориган? — Арк кимна към бележката в ръката й с любопитно мръщене. — За да те накара да се издадеш така?

Тя скри отбранително късчето хартия в юмрука си.

— Не… не мога да ви кажа.

Махир се засмя.

— Какво? Как така не…

— Просто не мога.

— Не говори глу…

— За мен е, нали? — разнесе се зад гърбовете на другите тихият глас на Ламбет и тя пристъпи напред. Изглеждаше окаяна, но решителна. Всички се смълчаха. — Старейшина Куин каза, че целият ни набор е издържал Изпитанието за вярност, но сгреши. Аз не го издържах. Всички вие избрахте да поставите своите братя и сестри пред себе си. Но аз не бях честна с вас. Оставих ви да вярвате, че тайната, която пазите, може да е единствено тайната на Мориган. Казвах си, че е така, но… дълбоко в себе си се чудех… дали пък не е моята тайна.

— Каква тайна, Ламбет? — попита добродушно Арк.

Тя си пое дълбоко дъх, за да събере сили.

— Името ми не е Ламбет Амара. Аз съм… принцеса Ламия Бетари Амати Ра. Член съм на кралската фамилия Ра от Копринените земи в Далекоизточен Санг. — Тя млъкна и огледа зашеметените им лица. — Лам. Наричайте ме просто Лам.

Странна работа, помисли си Мориган, докато наблюдаваше спокойното й, елегантно признание. Лам беше най-дребничката сред тях, но в този момент изглеждаше три метра висока. Наистина бе царствена.

— Далекоизточен Санг. — Лицето на Тадея се покри с червени петна. — Ти си от Зимномория?

— Да.

— Шпионка ли си? — попита Франсис.

Хоторн изпръхтя и подбел и очи.

— Франсис, тя не е шпионка, а принцеса.

— Може да е и двете! Леля ми казва, че в Невърмур има много шпиони на република Зимномория. Иначе какво ще прави тук?

— О, я се стегни!

— Не съм шпионка — каза Лам. — Семейството ми ме прати тук, за да се науча да използвам умението си. То ми причиняваше ужасни главоболия, от които ми се гадеше. Откакто съм в Чудното общество, се научих да се справям по-добре с виденията си. Но… те изобщо не трябваше да ме пращат. — Очите на Лам се зачервиха и гласът й трепна лекичко. — Незаконно е жители на Зимномория да пресичат границата със Свободния щат. Не бива дори да знаем, че има Свободен щат. Ако Зимноморската партия разбере, ще хвърлят цялото ми семейство в затвора или… или нещо по-лошо. Много по-лошо. — Тя трепереше цялата. — Баба ми каза, че трябва да го пазя в тайна, иначе ще изложа всички ни на ужасна опасност. Но мен хич не ме бива да лъжа, затова реших, че е по-добре почти да не говоря с вас. Съжалявам.

— Не можем да кажем на никого. — Мориган огледа един по един всички членове на набора си. — Това ще си остане между нас. Съгласни ли сте? Сестри и братя верни, нали?

— Оттук докрай света — отговориха твърдо всички в един глас.

Лам подсмръкна. Изглеждаше облекчена и дори малко трогната. Отвори уста да каже нещо, когато…

— ИЗВИНЕТЕ МЕ — прогърмя един студен глас от градината долу. Там стоеше Диърборн и се взираше в тях. — Но мисля, че всички вие, зловредни симуланти, имате часове, на които трябва да присъствате, не съм ли права?

Деветимата ученици бързо влязоха в Дом „Горда стъпка“ и минаха по коридора до редицата от сферични месингови кабини, които чакаха да ги откарат на уроците им.

Мориган се позабави за момент, като приглаждаше и изпъваше униформата си, съвсем ненужно.

Хоторн повдигна вежди.

— Ясно. Ами, успех тогава.

— Благодаря. — Тя оправи маншетите на новата си бяла риза и усети лек гъдел на нервност и въодушевление. — Ще се видим ли на обяд?

— Аха — отвърна той и се качи на една кабина, пътуваща към Отдела за екстремни занятия. — И помни, води си много бележки. Искам да знам точно колко шантаво е. И виж дали можеш да накараш Мургатройд да направи пак онзи номер с леда! Много як беше. Направо тръпки ме побиха. — Той се ухили, докато вратите се затваряха, и извика през пролуката: — Схващаш ли? Тръпки ме побиха.

Мориган изпръхтя и се обърна пак към Лам и Кадънс, които я чакаха, задържайки вратата на кабината им.

— Идваш ли, или какво? — сопна се Кадънс и Мориган скочи вътре и дръпна ръчката, до която пишеше МИНУС ШЕСТИ: УЧИЛИЩЕ ПО МИСТИЧНИ ИЗКУСТВА.