Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (24)

24.
Отвратителното изкуство на Адския огън

Вътрешностите на Мориган се свиха, когато думите на Езра Шквал излязоха от устата на най-добрия й приятел.

— Стига — прошепна тя. — Остави го на мира.

Ъгълчетата на устата на Хоторн се разтеглиха в зловеща усмивка, която не отиваше на лицето му.

— Няма пък.

Той вдигна дясната си ръка и се зашлеви силно. Мориган изквича и когато той вдигна лявата да повтори действието, се хвърли напред и я дръпна.

— СПРИ! Моля те, спри — какво ПРАВИШ?

Ръцете на Хоторн се отпуснаха и той застина с безизразно лице. Отстъпи спокойно назад и главата клюмна на гърдите му. Сякаш някой бе натиснал някакво копче и го бе изключил.

Останалите гости на сеанса последваха примера му с безупречно синхронизирани движения. Групата се раздели през средата, отваряйки на Мориган безпрепятствена гледка към далечния ръб на покрива. Там, облегнат небрежно на парапета, в елегантен сив костюм, стоеше Езра Шквал. Той се усмихна и се взря в Мориган. Тя стоеше напълно неподвижна. Първият й инстинкт бе да побегне, но не можеше да остави Хоторн, Юпитер и другите.

— Какво им направи? — извика тя, като се опитваше да не обръща внимание на треперенето в гласа си.

— Просто един дребен фокус. — Шквал протегна ръце с обърнати надолу длани и хищно сгърчени пръсти — и ги разшава като кукловод, който дърпа конци. — Да те науча ли?

Мориган не отговори. Сърцето й препускаше. Ако присвиеше очи, можеше да види бледите, трепкащи очертания на Паяжината около него. Слаба, почти незабележима мъглица от златна светлина.

Значи така. Той все още не бе тук, в Невърмур. Не и физически. Това й донесе известно облекчение, но нямаше никакъв смисъл. Мориган прекоси покрива и спря на метри от мястото, където стоеше той, като внимаваше да поддържа известна дистанция помежду им.

— Как го направи? — попита тя. — Не можеш да правиш нищо през Паяжината, сам ми го каза.

Шквал притисна длани една към друга, сякаш за молитва, и ги допря до устата си.

— Ах, виждаш ли — тъкмо там е голямото космическо чудо. Не го правя аз. А ти.

Мориган се озърна назад към хората, които продължаваха да стоят неподвижни и безмълвни като статуи. Поклати глава; нямаше начин тя да е направила това. Та как би могла? И защо ще го прави? Тя не знаеше дори откъде да започне.

Шквал сякаш разбра скептицизма й.

— Не пряко, разбира се. Но ти позволи на Чудото да се събира ли, събира около теб, необуздано и неизползвано. Тази енергия все трябва да отиде някъде. Вместо да трупаш и изразходваш Чудо, както би трябвало да прави един Чудотворец — чрез редовна умела употреба на Отвратителните изкуства, — енергията, която се стича към теб от години насам, се е превърнала в… ами в това — каза той и посочи Мориган със закачлива усмивка. — В тази кипяща, изгаряща, непоносима маса. На Чудото му е омръзнало да чака. И докато ти липсва куражът да го използваш, му позволяваш то да използва теб.

Лицето му се разцепи в широка усмивка, той отметна глава назад и затвори очи, сякаш за да се наслади на радостта от следващите си думи.

— И което е още по-хубаво… позволяваш на мен да използвам Чудо чрез теб.

Устата на Мориган бе пресъхнала.

— Не! — Думите му звучаха като обвинение и моментално й се прииска да го отхвърли. Сякаш е кал. — Не, не правя нищо подобно. Това е невъзможно.

— Знам — каза Шквал с грейнали очи. Тихият му, радостен кикот се разля в нощта и предизвика тръпки по гърба на Мориган. — Не е ли вълнуващо? Ето те тук, грееш като фар, толкова ярка и неконтролируема, че е нужно само едно леко побутване през така наречената „непроницаема“ Паяжина. — Той затвори очи и се приведе леко напред, опирайки протегнатите си длани в самия въздух, и Мориган видя съвсем бледо златисто сияние да се процежда измежду пръстите му. Нещо повече, усети го. Когато Шквал оказа натиск върху Паяжината, вълна от чиста енергия, топла като слънцето и тихо жужаща, пробяга през нея.

— Съжалявам — каза той, като се подсмихна и протегна ръце встрани, — нали не мислеше наистина, че си толкова умела, та да накараш малката хвърлячка на шурикени и приятелите й да насочат оръжията си към себе си? Или да превърнеш малкото суперкоте в беснеещ звяр? — Той се засмя.

— А когато… когато избълвах огън — попита Мориган и преглътна тежко, спомняйки си вкуса на дим и пепел, — това пак ли беше ти? Ти ли го направи?

Сянка на несигурност пробяга по лицето на Шквал.

— Не — отвърна той. — Тази искра на гняв си бе чисто твоя. Но Чудото я освободи.

Той млъкна и се замисли за момент.

— Чудото е интелигентно и импулсивно. Иска да бъде използвано и насочвано от единствените хора, родени със способността да го използват и насочват, но ако не внимаваме — ако му позволим прекалено голяма свобода на действие, — тогава то ще използва нас вместо ние него.

Мориган поклати глава.

— Не разбирам. За какво говориш?

— Казвам ти, че ти избълва огън, защото Чудото искаше да избълваш огън.

В очите на Шквал грееше обезпокоителна фанатична светлина. Странна тръпка пробяга по тила на Мориган. Тя откри, че жаждата му за Чудо е заразна, и от това й се догади малко.

— Казвам ти, че за един бляскав, триумфален миг ти се превърна в дракон — продължи Шквал, — защото на Чудото му бе омръзнало да си мишка.

Мориган вдиша рязко през носа си. Не й харесваше мисълта, че свободната воля може да й бъде отнета от някаква невидима, непознаваема сила, която й се струваше, че никога няма да разбере.

— Не бива никога да забравяш, мила ми Врана, Чудото е паразит — изтъкна Шквал. Тихият му глас се носеше над покрива. — Чудото е твой враг. Злодей, който никога не спи и никога не почива. Никога не забравя и никога не се отказва. То съществува в състояние на постоянно бдение. И чака, непрестанно чака ти да свалиш гарда си. Защото Чудотворците са единствената му връзка с истинския свят. Ние сме проводникът, чрез който Чудото може да се почувства истинско, живо.

Той се беше възбудил и крачеше насам-натам — развълнуван и малко луд, помисли си Мориган.

— Представи си, че си призрак! — извика той. Повишеният му глас отекна в мрака. Думите заехтяха по околните покриви като камъчета, подскачащи по водата. — Че обикаляш по света, в който някога си живяла, без да можеш да говориш с никого, да докоснеш нищо. Хората гледат през теб, минават през теб. Как би се чувствала?

Мориган усети бодване в сърцето. Нямаше нужда да си го представя. Вече го бе изпитала миналата Коледа, когато се бе върнала в стария си дом, имението Врана, по Паяжинната линия. Къща, пълна с хора, и никой освен баба й нито я виждаше, нито я чуваше. Собственият й баща наистина бе минал през нея.

— Самотна — промълви тя тихо. — Все едно… все едно съм нищо.

— Именно. Все едно гледаш света иззад стъкло. А после — един ден, ей така отникъде — изведнъж ставаш нещо. И си нещо, защото някой те чува. Някой те вижда. Най-после приятел! Сродна душа! Някой, с когото да говориш. Истинска любов. Това е историята на Чудото и Чудотвореца.

— Но ти току-що каза, че Чудото е враг — възрази объркано Мориган.

— Едно и също е — каза той и намек за ледено нетърпение си проби път през спокойната му външност. — Чудото е… маниакално, опасно влюбено в Чудотвореца. Тази енергия все трябва да отиде някъде. Осъзнаваш ли, малка ми Врана, колко близо стигна до самозапалване тази година? Осъзнаваш ли, че нещата, които сторих, ти спасиха живота? — Той се засмя. — Да не говорим за другите услуги, които ти направих.

— Услуги ли? — Мориган не можеше да повярва на ушите си.

— Да, услуги — сопна се той. — Кой даде на хвърлячката на шурикени и нейното гадже грубиян урок, който няма да забравят? Кой разкара безполезния лъжлив костенур от пътя ти? Между другото, няма нужда да ми благодариш.

Мориган изпита чувството, че нещо тежко и ужасно се е стоварило върху гърдите й.

— Страшният пазар — промълви тя тихо. — Това си бил ти.

Той се поклони лекичко.

— Та-да!

— Алфи и професор Онсталд… Ти си ги отвлякъл. За да бъдат продадени като животни.

Той завъртя очи към небето.

— Боже мили, не. Това ми звучи като доста тежка работа. Само подръпнах някои конци. — Той зашава отново с пръсти. — Ще се смаеш колко лесно се манипулират хората. Даже зад непреодолимите стени на безценното ти Общество. Успях да си намеря чифт верни ръце. Но пък аз винаги съм притежавал умението да откривам най-слабото звено във веригата.

Мориган се намръщи.

— Някой в Обществото ти е помагал? Кой? — Но Шквал запази мълчание и имитира затваряне на цип върху устните си.

От тази мисъл й премаля. Дори Баз Чарлтън не би паднал толкова ниско. Нали?

Тя поклати глава. Отказваше да го повярва.

— О, не изглеждай толкова ужасена — каза Шквал и се облегна пак на парапета. Бръчка проряза челото му. — И не се преструвай на недоволна. В края на краищата го направих за теб. Признавам, че очаквах малко по-голяма благодарност.

— За какво да съм ти благодарна? — изфуча Мориган. — Нараняването на хората с нищо не ми помага.

Ъгълчето на устата на Шквал се изви нагоре.

— Обществото си е живуркало твърде уютно в продължение на твърде дълго време. Исках да усетят как устоите им се разклащат малко. Признай си, миличка Врана, не ти ли беше приятно да ги гледаш как треперят? — Той се приведе напред и понижи глас. — Когато избълва огън, нямаше ли някаква мъничка, тъмна част от теб, която видя страха в очите им и това й хареса?

Мориган не отговори. Спомняше си онзи ден на станция „Горда стъпка“. Чудовището, което се бе размърдало в нея. Праведният гняв, който бе потекъл по вените й като електричество и я бе преобразил — само за миг — в най-могъщия човек в Чудобщ.

Още виждаше уплашените лица на перона. Дали това й бе доставило удоволствие, зачуди се Мориган. Дали някаква малка част от нея бе харесала мисълта, че вдъхва страх в нечие сърце… вместо да е тази, която винаги се страхува?

Тя извърна поглед, отказвайки да отговори на въпроса на Шквал.

— Аха. Така си и мислех. — Усмивката му беше като на чакал, гладна и опасна. — И се радвам, че ти дадох възможност да зърнеш истинската си същност. Макар че, трябва да призная, изненадан съм да те намеря тук, просто да си бъбриш с мен — продължи той, зареял поглед към обляния в лунна светлина Невърмур. — Очаквах по-скоро да си тръгнала да вършиш разни подвизи. Мислех, че си от онези, които никога не изоставят приятел в беда. Ужасно се радвам, че съм сгрешил.

Мориган повдигна вежда.

— Професор Онсталд не ми е точно приятел — възрази тя. — Пък и потайниците са излезли да го търсят. Нямат нужда от моята помощ.

— Не говорех за онази черупчеста твар. — Вятърът донесе тихия му, развеселен глас право до ушите на Мориган. — Имах предвид другите отвлечени. Хипнотизаторката и пророчицата.

— Кадънс и Ламбет — прошепна тя. Усети как нещо се свива в стомаха й. — Ти си взел Кадънс и Ламбет — произнесе малко по-високо. — Те са мои приятелки. Как се очаква отвличането им да ми помогне?

Шквал се засмя невесело.

— Не съм правил нищо подобно. Опасявам се, че моята малка марионетка в Обществото — моят „чифт верни ръце“ — може да е станала малко алчна. Има могъщи хора — в Свободния щат и извън него, — които биха платили кажи-речи всякаква сума, за да докопат някои от уменията, които се прахосват в Обществото. Това са две много полезни дарби. И ако слуховете са верни — продължи той, полюлявайки се на пети, — тази нощ на търг ще бъде предложен и четвърти артикул. Силно жадуван. — В гласа му имаше намек за смях. — Може и аз самият да се включа в наддаването. Винаги съм искал ангелче на върха на коледната си елха.

— Касиел — прошепна тя, но Шквал като че ли не я чу.

Ръцете на Мориган се свиха безсилно в юмруци. Знаеше, че не може да се бие с него. Не можеше нищо да му направи. Та той дори не беше тук.

— Ти знаеш къде е пазарът — каза тя, мъчейки се да запази гласа си равен и твърд. — Знаеш къде са приятелките ми. Кажи ми.

Шквал килна глава настрани.

— Ами, да. Точно затова дойдох. Но нищо не е безплатно. Ще направим трампа.

— Какво искаш? — попита тя през стиснати зъби.

Той сви рамене.

— Същото, което съм искал винаги. Да те уча.

— Вече ти казах. Никога няма да се присъединя към теб. Ти си чудовище и убиец.

— Има далеч по-големи чудовища — в очите му блесна мълния — и далеч по-големи заплахи. Мила ми Врана, ние имаме общ враг, какъвто не можеш и да си представиш. Ако Чудното общество не те пусне от каишката, ако не ти дадат свободата да растеш, да станеш Чудотворката, която трябва да си… тогава предстоят ужасни неща. И за двама ни.

Мориган се взря в него онемяла. Общ враг ли? Той беше единственият й враг.

— Е, сега е време за третия ти урок — продължи той. — Отвратителното изкуство на Адския огън.

Тя поклати раздразнено глава. Усещаше позната кипяща ярост да се трупа в нея.

— Приятелките ми се нуждаят от помощ веднага. Нямам време да уча разни фокуси!

Трябваше да се махне от този покрив. Трябваше да намери Кадънс и Ламбет, преди да се е случило нещо ужасно.

— Не — заяви Шквал с нисък, свиреп глас, оттласна се от парапета и направи две крачки напред. Мориган чу как кръгът от участници в сеанса се размърда, но не се обърна. Не искаше и за миг да откъсва очи от него. — Съгласен съм. Времето ти изтича. Чудото, събрало се около теб, става нетърпеливо. Достигнало е критична маса и ако не го канализираш, не му дадеш цел, ще те изгори отвътре. — Той се втренчи в Мориган, а черните му очи бяха отражение на нейните собствени. — Но ако не ти стига заплахата за собствения ти живот, с удоволствие ще ти дам и допълнителна мотивация.

Той направи лек жест и по негова команда групата, събрана зад нея, тръгна като един напред — покрай Мориган, покрай самия Шквал — и спря до парапета, рамо до рамо, взирайки се в мрака.

Мориган си спомни за първия път, когато дойде в хотел „Девкалион“, на Яснозор, първия ден от новата Епоха. Беше весело събитие и бе завършило — за нейно изумление — с това, че всички гости се качиха на парапета, вдигнали чадъри, и скочиха от покрива. „Крачи смело!“ Всеки от тях се бе спуснал надолу, надолу, надолу, цели тринайсет етажа, за да кацне благополучно на земята, жив и здрав.

Сякаш можеше да види картината в ума й, Шквал вдигна рязко ръце. Мориган ахна, когато с едно конвулсивно движение цялата група подскочи и стъпи на парапета.

Шквал се обърна и й се усмихна.

— Мислиш ли, че си носят чадърите?

— Спри, недей! Хоторн, слез оттам. Слизай! Юпитер! — Тя се втурна напред и задърпа ръката на Хоторн, после тази на Юпитер, мъчейки се да ги свали обратно на покрива, но те не помръдваха. Мориган се врътна срещу Шквал, бясна и безсилна. — Защо правиш това?!

— Вече ти казах. — Мъжът говореше толкова тихо, че тя трябваше да пристъпи напред, за да го чуе през бученето на кръвта в ушите си. — Ти го правиш. Ако беше и наполовина такава Чудотворка, каквато трябваше да си станала досега, нямаше да мога да черпя така от силата ти. Трябва да разбереш: липсата ти на контрол тази година бе много полезен прозорец към Невърмур за мен и като те уча на контрол — като те уча изобщо на нещо, — най-вероятно ще затворя завинаги този прозорец. Но шегите свършиха. Дългосрочните ми планове са далеч по-важни и ми трябваш жива.

— Пусни ги — повтори Мориган. Процеди думите през зъби, опитвайки се да накара паниката си да звучи като гняв, и стисна ръце в юмруци.

— С удоволствие — каза Шквал с тих, спокоен глас. — Освен това ще ти покажа къде са приятелките ти, както обещах. Но първо трябва да впрегнеш част от този излишък на Чудо, за да научиш Отвратителното изкуство на Адския огън, иначе и ти, и те — той махна към редицата сомнамбули на парапета, — и пророчицата, и хипнотизаторката, и ангелът, и професорът може да срещнете зрелищно неприятен край тази нощ. От теб зависи, малка Врана.

Мориган не отговори. Не можеше да произнесе и дума. Усещаше в себе си нещо тежко и горещо. Притисна ръка към гърдите си, дъхът й излизаше накъсано.

— ЕТО! — извика Шквал и посочи към нея. Очите му изведнъж бяха станали безумни. — Ето. Това чувство. Този огън в сърцето ти, тази искрица на гняв и страх. Съсредоточи се върху нея. Почувствай я. Трепкащият, горящ гняв в теб — ТОВА е Адският огън.

А сега затвори очи и си представи, че бръкваш в гърдите си. Представи си, че свиваш ръка около този пламък и го задържаш между пръстите си като в клетка. Затвори очи. НАПРАВИ ГО.

Неохотно, Мориган стисна очи. Виждаше го във въображението си: беше нещо повече от искрица, беше истинска клада. Която я изгаряше отвътре, промъкваше се в дробовете й и пламтеше в гърлото й. С вкус на пепел. Тя поклати глава и сви ръце в юмруци.

— Не мога.

— Можеш — настоя Шквал. — Ти си Чудотворка. Ти контролираш този огън. Той се смалява и расте по твоя заповед. Ти трябва да решиш дали ще запали свещ, или ще изпепели град.

Мориган го виждаше в ума си. Клада от ярки златни пламъци, горяща в гръдния й кош. Представи си как свива пръсти около нея, точно както бе казал той, контролира я, потушава я нежно. Огънят засъска и Мориган си представи искри от ярко Чудо, излитащи измежду пръстите й като мънички фойерверки. Трепна.

— Ако се страхуваш от него, значи не го контролираш — извика Шквал. — Ти не си мишка, малка Врана. Ти си дракон. Сега отвори очи. Съсредоточи се. И дишай!

Мориган го направи. От дробовете й с пламтене се надигна дъх като пустинен вятър. Това не бе дивото, неудържимо огнено кълбо, което едва не бе погълнало Хелойз през онзи ден в Чудобщ. Това най-после бе нещо, което Мориган можеше да контролира.

В този миг тя разбра какво да прави. Разбра, че Чудото ще й се подчини.

Погледът й се спря на една черна свещ и Мориган издиша тънка струйка огън, преднамерено и прецизно. Струйката улучи мишената си. Фитилът пламна — а после, сякаш чакали сигнал, чакали разрешението на Мориган, стотиците незапалени свещи по покрива лумнаха отново, в идеален синхрон. Покривът се изпълни с топло, трепкащо сияние.

Изненадан смях бликна от устата на Мориган.

Тя беше направила това. Не той.

Обърна се към Шквал. Огънят се отразяваше в тъмните му очи и макар че не се усмихна, изразът му на мрачно задоволство не можеше да се сбърка с нищо.

Той си затананика. Само няколко приятни ноти, почти неразличими като песен, но те стигаха, за да настръхнат косъмчетата по тила на Мориган. В отговор на този звук някъде от мрака се разнесе протяжен призрачен вой.

— Направих каквото искаше. — Мориган го изгледа предпазливо. — Сключихме сделка. Ти обеща да ми кажеш къде са приятелките ми.

— Всъщност, не — отвърна Шквал. — Обещах да ти покажа къде са приятелките ти и смятам да спазя това обещание. — В отговор на още един внимателен жест на Шквал хората на парапета скочиха заднешком върху покрива. После се върнаха с безизразни лица по местата си в кръга. Нов вой разцепи въздуха. На Мориган й се стори, че идва отнякъде далеч долу под тях, от улицата. — Ще вървим ли? — Той кимна към ръба на покрива, сякаш възнамеряваше двамата да скочат и да летят по целия път до Страшния пазар.

Мориган нададе лаещ смях на неверие.

— Да не си луд? Няма да ходя никъде с теб. Ти ще ми кажеш къде са Кадънс и Ламбет.

Той поклати лекичко глава.

— Няма да стане.

Още един вой отдолу — този път бе по-близък. Звучеше сякаш идва от предния двор на хотела. Имаше и нещо друго. Конско цвилене и тропот на копита по камък.

— Няма да дойда с теб — повтори тя. — За идиотка ли ме мислиш?

— Да. Мисля, че си тъкмо такава идиотка, която би направила нещо глупаво, за да спаси приятелките си. — Усмивката на Шквал излъчваше съжаление. — И ще ти го докажа.

Той направи лек, небрежен жест с лявата си ръка и…

Всичко стана прекалено бързо, за да може Мориган дори да помисли.

Внезапно Хоторн затича с всички сили от мястото си в неподвижния кръг право към ръба на покрива.

— Хоторн, не! — изпищя Мориган. Обзета от ужас, тя инстинктивно се втурна след него, без дори да го е решила съзнателно. Посегна да го сграбчи тъкмо когато той скочи шеговито на парапета, и щом се вкопчи в палтото му, неговата инерция я повлече напред. Двамата заедно полетяха от покрива — надолу, надолу, надолу — и писъците на Мориган бяха заглушени от възглавници студен есенен въздух.