Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (2)

2.
Сестри и братя
Пролетта на Втора година

Рамо до рамо под звездното безоблачно небе, деветимата най-нови членове на Чудното общество стояха пред портите му, сънени и премръзнали.

Мориган може би щеше да се разтревожи, че се е събудила посред нощ на мразовитите улици на Невърмур само по пижама, но две неща потиснаха тревогата й:

Първо, портите на Чудното общество се бяха преобразили в гигантска ботаническа приветствена табела, съвсем неуместна за сезона — гоблен от цветя във всички багри на дъгата: рози, божури, маргаритки, хортензии и виещи се зелени лози, които изписваха вълнуващото:

Влезте и се присъединете към нас!

Второ, момчето, стоящо до нея — върлинесто, къдрокосо, с омазана с останките от шоколада преди лягане уста, — беше най-добрият й приятел на целия свят. Хоторн Бързолет разтърка очи и й се ухили сънено.

— О — възкликна той, невъзмутим както винаги. Изви шия да погледне другите седем деца, наредени от двете им страни. Те също трепереха по пижами и изглеждаха кисели и разтревожени в различна степен. — Това е едно от онези Чудобщни неща, нали?

— Сигурно.

— Тъкмо сънувах най-хубавия сън — изграчи той. — Летях над някаква джунгла на гърба на дракон и паднах сред дърветата… а после бях прибран от стадо маймуни. Направиха ме свой крал.

Мориган изпръхтя.

— Тази работа ми звучи точно като за теб.

„Приятелят ми е тук“, мислеше си тя щастливо. Всичко щеше да е наред.

— Какво трябва да правим? — попита момичето отляво на Мориган. Беше мускулесто, широкоплещесто, с румено лице и поне една глава по-високо от нея. Имаше силен планински акцент и рошава червена коса, която се спускаше до средата на гърба й. Това, спомни си Мориган, бе Тадея Маклауд. Момичето, което се бе борило с възрастен трол на Показното изпитание и бе победило.

Мориган не можеше да отговори на въпроса й. Отчасти защото не знаеше, но най-вече защото преживяваше наново в съзнанието си момента, когато Тадея бе грабнала стола на старейшина Вонг изпод него и го бе стоварила върху капачките на трола с гаден пукот. Мориган го намери за ужасяващо — но и, честно казано, доста изобретателно.

— Само предполагам — обади се Хоторн, прозявайки се широко, — но ми се струва, че трябва да влезем и да се присъединим към тях.

И точно когато го каза, портите започнаха да се отварят бавно с мощно стенещо скърцане. Зад цветното приветствие и високите тухлени стени дворът на Чудното общество се издигаше полека нагоре към Дом „Горда стъпка“, чиито прозорци грееха подканващо като фар.

Деветимата одобрени кандидати — избрани измежду стотици деца, за да станат новите ученици от Набор 919 на Чудното общество — пристъпиха през портите и в този миг въздухът се промени.

За първи път странният феномен на Чудобщното време не изненада Мориган. Извън портите, по улиците на Стария град, бе студена нощ. В климатичния мехур на Чудобщ, където всичко бе малко по̀, тревата бе покрита с дебел слой скреж. Въздухът миришеше на сняг — свеж, чист и хапещо студен. Дъхът им се превръщаше в облачета пара. Мориган потрепери, както и другите, които заразтриваха ръцете си и заподскачаха на място, за да се сгреят. Портите се затвориха със скърцане зад тях и се възцари тишина.

Всички те, разбира се, бяха видели Чудобщ миналата година. Първото им изпитание — Книжното изпитание — се бе състояло в самия Дом „Горда стъпка“. Мориган си спомни как седеше със стотици други деца в огромна зала, пълна с редици чинове. Една малка неизписана книжка й бе задавала въпроси, на които трябваше да отговаря честно, иначе книжката щеше да се възпламени. Почти половината деца в онази зала бяха видели как отговорите им се превръщат в дим и моментално бяха дисквалифицирани.

Сега Чудобщ изглеждаше различен, и то не само защото беше нощ. Покрай алеята още се редяха голите черни дънери — вкаменени останки от вече изчезналите огнени дървета. Но тази нощ по клоните им бяха накацали като тихи грамадни птици стотици членове на Чудното общество — млади, стари, по-стари и възстари — и се взираха надолу към новопристигналите. Точно както на Черния парад на миналия празник на Вси светни, те носеха официални черни наметала, а лицата им бяха озарени само от свещите, които държаха.

Ефектът би трябвало да е плашещ, но някак си Мориган не чувстваше страх. В края на краищата тя вече бе в Обществото. Трудното бе минало.

Имаше нещо почти успокоително в присъствието на тези загърнати в черно непознати, които се взираха в нея от дърветата. Те не бяха недружелюбни, просто… неподвижни.

Когато Набор 919 инстинктивно тръгна нагоре по леко наклонената алея към тухлената грамада на Дом „Горда стъпка“, облечените в черно членове на Обществото подеха тих напев, чийто текст Мориган разпозна. Той й бе доставен преди няколко дни в хотел „Девкалион“, изписан с дребен, акуратен почерк и запечатан в плик с цвят на слонова кост с указания да го научи наизуст, а после да го изгори:

Сестри и братя верни,

оттук докрай света.

Но не кръвта ни свързва,

а огън и вода.

Девет специални,

поели труден път,

винаги единни

и предани до смърт.

Това беше клетва. Обещание, което всеки нов член на Обществото трябваше да даде към своя набор — към осемте си нови братя и сестри. Мориган знаеше, че присъединявайки се към Обществото, получава не само елитно образование и безкрайни възможности, но и онова, за което копнееше повече от всичко друго: истинско семейство.

Напевът следваше Набор 919 по целия дълъг път нагоре, заедно със събратята им от Обществото. Те скачаха от дърветата и се събираха зад новобранците, образувайки нещо като почетна стража, като повтаряха отново и отново думите на Чудобщната клетва.

Посрещането им в Чудобщ се разрастваше и набираше скорост, докато Набор 919 напредваше по алеята. От едно дърво вдясно от тях слезе цял оркестър, който засвири триумфална мелодия. Двама тийнейджъри от двете страни на пътя призоваха дъга, под която да минат, като мъглива невеществена арка. Когато най-сетне стигнаха до Дом „Горда стъпка“, един огромен слон в подножието на стълбите оповести за пристигането им с тръбене, подобно на градски глашатай.

А на широките мраморни стъпала стояха и ги чакаха девет мъже и жени — единият с яркорижа коса, — които наблюдаваха пристигането на своите кандидати с гордост и удоволствие.

Юпитер сияеше като самото слънце, когато Мориган се втурна нагоре по стълбите да го поздрави. Той отвори уста да заговори, но после пак я затвори, а сините му очи се навлажниха леко. Мориган бе изненадана и доста трогната от тази неочаквана проява на емоции. Показа благодарността си, като посегна и го ръгна с лакът.

— Жалък си — прошепна тя. Юпитер се разсмя и избърса очите си.

До Юпитер стоеше покровителката на Хоторн, младата Нанси Чавка, и когато се усмихна на своя кандидат, на бузите й се появиха трапчинки.

— Всичко наред ли е, калпазанино?

— Всичко е наред, Нан — увери я ухилено Хоторн.

Една по-възрастна покровителка от другата страна на Нан им изшътка, мръщейки се неодобрително.

— Шъткай на себе си, Хестер — каза добродушно Нан и се обърна да направи смешна гримаса към Хоторн и Мориган.

По-нататък в редицата от покровители Мориган забеляза един мъж, когото би се радвала да не види никога повече: Баз Чарлтън. През цялата предна година Баз се бе опитвал да осуети шансовете на Мориган в изпитанията и да накара да я изхвърлят от Невърмур, като същевременно помагаше на собствените си кандидати да мамят.

Кандидатката на Баз, хипнотизаторката Кадънс Овъглен, стоеше, скръстила ръце на гърдите си. Отметна дългата си, сплетена на множество плитчици черна коса през рамо с рязко движение на главата и изглеждаше тъй съвършено спокойна в тази чудата ситуация, сякаш е едва ли не отегчена. Мориган едновременно се впечатли и се подразни от това.

Юпитер се приведе да прошепне в ухото й:

— Огледай се, Мог. Ето за това положи толкова труд. Порадвай му се.

Зад тях тълпата от членове на Чудобщ се събра по-нагъсто. Вече бяха спрели да напяват и бъбреха радостно помежду си, като се усмихваха на новите членове на Обществото и се наслаждаваха на празненството.

Внезапен неземен крясък раздра въздуха и всички вдигнаха очи. Двойка дракони с ездачи прелетяха над Дом „Горда стъпка“, изписвайки с огън и дим в небето девет имена:

АНАХ

АРКАН

КАДЪНС

ЛАМБЕТ

МАХИР

МОРИГАН

ТАДЕЯ

ФРАНСИС

ХОТОРН

След оцеляването от така нареченото си проклятие и бягството си в тайния град Невърмур точно преди една година, Мориган бе имала някои странни преживелици. Да види собственото си име, изписано с драконов огън, бе просто последното от цяла редица неща, които й се случваха за първи път, но тя трябваше да признае, че е едно от най-хубавите досега. Радостните ахкания на другите членове на Набор 919 й разкриха, че не е сама в изумлението си. Всъщност само Хоторн (който в края на краищата яздеше дракони, откакто е проходил) изглеждаше любезно невъзмутим.

Когато и последното име се разсея в дим в небето, ездачите се отдалечиха с драконите си от Дом „Горда стъпка“, а покровителите въведоха учениците си вътре. Тълпата от членове на Чудобщ зад тях изригна в овации и аплодисменти, изпращайки ги с махане на ръце, сякаш са истински знаменитости. Мориган неволно се засмя на Хоторн, който отговаряше на ръкомаханията толкова ентусиазирано, че се наложи Нан да го издърпа вътре точно преди огромните врати да се захлопнат и да заглушат напълно шума отвън.

Във внезапно настъпилата тишина в ярко осветеното фоайе на Дом „Горда стъпка“ един крехък глас извика от дъното на помещението:

— Добре дошли, Набор 919, в първия ден от остатъка от живота си.

Там стояха тримата почитаеми членове на Върховния съвет на старейшините на Чудното общество — старейшина Грегория Куин, жена, чието крехко телосложение Мориган знаеше, че е крайно измамно; старейшина Хеликс Вонг — сериозен сивобрад мъж, покрит с татуировки; и старейшина Алиот Сага — който всъщност бе голям говорещ бик.

В сравнение с посрещането, което бяха получили пред Дом „Горда стъпка“, самата церемония по приема бе кратка и не особено вълнуваща. Старейшините казаха по няколко приветствени думи. Всеки покровител взе по едно черно наметало и го загърна около раменете на своя кандидат, а после закачи малката златна брошка с буквата Ч на яката му.

Учениците от Набор 919 изрецитираха наизустената клетва, вричайки се в доживотна вярност един към друг. Говореха със силни, ясни гласове. Никой не заваляше думите. Мориган знаеше, че това е най-важната част от церемонията.

А после се свърши. Това беше.

Почти.

— Покровители — каза старейшина Куин в края на церемонията, — бих искала да останете за няколко минути, ако обичате. Има един важен въпрос, който трябва да обсъдим. Ученици, моля, изчакайте покровителите си на стълбите пред Дом „Горда стъпка“.

Мориган се зачуди дали това е обичайна част от церемонията; няколко любопитни погледа, разменени между покровителите, намекваха, че вероятно не е. Тя се опита да улови погледа на Юпитер, докато излизаше заедно с набора си, но той не се озърна към нея. Беше стиснал зъби.

Извън Дом „Горда стъпка“ дворът бе студен, празен и тих. Не бе останал нито един човек, нито дори най-малко доказателство, че шумното посрещане, което им бяха устроили само преди минути, не е било колективна халюцинация.

Мълчанието между тях се проточи. С изключение на Мориган и Хоторн, останалите деца не се познаваха наистина. Размениха си малко смутени погледи, чу се неловко кикотене от страна на Анах Кало — пухкаво, хубавко момиченце с руси къдрици, което, както Мориган ясно си спомняше, бе разрязало коремната кухина на покровителката си по време на Показното изпитание, беше й махнало апендикса, а после я бе зашило отново… и всичко това със завързани очи.

Предсказуемо, Хоторн бе първият, който се обади.

— Знаеш ли, онова, дето го направи на Показното изпитание… — започна той, оглеждайки любопитно Аркан Тейт. — Как обикаляше из публиката и преджобваше всички, докато ние си мислехме, че просто свириш на цигулка…

— Хм… да? — Аркан бе миловидно момче с почти ангелски вид, което изглеждаше прекалено невинно, за да е толкова талантлив крадец. Той се взря неуверено в Хоторн. — Съжалявам. Да не би да откраднах нещо твое? Получи ли си го обратно после? Постарах се да върна вещите на тези, от които ги взех. Просто покровителят ми смяташе, че ще е…

— Беше абсолютно гениално — прекъсна го Хоторн, ококорен от възхита. — Абсолютно гениално. Направо ни взе акъла, нали, Мориган?

Мориган се ухили, спомняйки си неподправената радост на Хоторн по време на Показното изпитание, когато осъзна, че Аркан е задигнал ръкавиците му за драконова езда от собствения му джоб, без той изобщо да забележи. Тя също бе впечатлена, но Хоторн бе истински развълнуван от умението на Аркан.

— Беше удивително — съгласи се Мориган. — Как се научи да го правиш?

Аркан поруменя чак до връхчетата на ушите си. Усмихна се срамежливо на Мориган.

— О! Ъъъ… благодаря. Предполагам, че просто съм… го забърсал. — Сви скромно рамене.

— Гениално — повтори Хоторн. — Може би ще ме научиш и мен. Ти беше Аркан, нали?

— Просто Арк. — Той стисна ръката, подадена му от Хоторн. — Само баба ми ме нарича…

В този момент вратите на Дом „Горда стъпка“ се отвориха с трясък, Баз Чарлтън изхвръкна с бесен вид на мраморните стъпала и повика с жест кандидатката си.

— Ти — как ти беше името, — Омиглен. Да си вървим. Махаме се оттук.

Кадънс Овъглен го зяпна ужасено.

— К-какво? Защо?

— Казал ли съм, че можеш да задаваш въпроси? — сряза я той с насмешливия си завален глас. — Казах, че си тръгваме.

Кадънс обаче не помръдна. Останалите покровители излязоха забързано от Дом „Горда стъпка“ след Баз, а лицата им бяха уплашени и гневни. Всички се взираха в Мориган.

Тя усети вълнички от ужас да пробягват през нея, сякаш тялото й бе езеро, в което някой току-що е хвърлил много голям и много тежък камък. В този момент разбра защо старейшините бяха задържали покровителите. Разбра точно какво — точно кого — бяха обсъждали.

Хестер, по-възрастната жена, която одеве бе изшъткала на Нан, отиде право при Мориган. Бледото й лице бе ястребово и сурово, а прошарената й кестенява коса — изпъната назад по черепа. Тя се взря за няколко секунди в Мориган, изглеждаше ядосана и объркана.

— Откъде знаеш? — излая тя, отправяйки въпроса си през рамо към Юпитер. — Кой ти каза?

— Никой не ми е казвал. — Юпитер, който бе излязъл от Дом „Горда стъпка“ след тях, се подпря небрежно на една колона. Махна към Мориган. — Мога да го видя. Ясно е като бял ден.

— Как така „можеш да го видиш“? Аз не виждам нищо. — Хестер хвана грубо брадичката на момичето и завъртя главата й насам-натам, като се взираше в очите й.

Поведението на Юпитер се промени мигновено. Той се втурна напред с вик „Хей!“, но Мориган нямаше нужда от неговата намеса; без да мисли, плесна ръката на старата жена. Хестер ахна и се дръпна назад като опарена. Мориган погледна към Юпитер, чудейки се дали не е прехвърлила границата, но той й кимна с мрачно одобрение.

Покровителката на Анах, млада жена на име Сумати Мишра, въздъхна с досада.

— Нали знаеш какво е умението на Норт, Хестер. Той е свидетел. Вижда разни неща.

— Може и да лъже — възрази Хестер.

Макар самият Юпитер да не изглеждаше засегнат от обвинението, Мориган усети, че се наежва.

Нан Чавка бе също възмутена.

— Не говори глупости, Хестер — каза тя. — Капитан Норт не е лъжец. Щом той казва, че Мориган е Чудотворка…

В мига щом Нан изрече думата, сякаш нещо изсмука всичкия кислород от въздуха около тях. Чудотворка. Думата отекна като удар на гонг, отразявайки се в червената тухлена сграда.

— … значи тя е… Чудотворка — завърши Нан.

Чудотворка. Чудотворка. Чудотворка.

Сякаш всички покровители трепнаха едновременно. Лицата на другите деца се завъртяха рязко към Мориган, ококорени и втрещени. Очите на Кадънс се присвиха до тесни цепки. Мориган изпита познатото безутешно чувство, че стои на морски бряг и гледа как най-съкровените й мечти отплават, неспособна да ги притегли обратно.

Това трябваше да са нейните братя и сестри. Верни оттук докрай света. Но само една дума и ето че те вече я гледаха сякаш им е враг.

— Аз… аз… — Гърлото на Мориган се сви. Искаше й се да каже нещо, да обясни или да ги успокои, но истината бе, че не можеше. От седмици насам знаеше каква е. Единственият друг жив Чудотворец, Езра Шквал, най-злият човек, живял някога, й бе стоварил тази вест като бомба. И макар че впоследствие Юпитер се постара да разчисти пораженията, да й обясни какво означава това, Мориган все още нямаше представа какво е да си Чудотворец и това я плашеше.

Юпитер бе настоял, че „Чудотворец“ не е лоша дума. Че невинаги е означавала нещо зло. Беше й казал, че някога Чудотворците били почитани и славени — че използвали загадъчните си сили, за да закрилят хората и даже да изпълняват желания.

Но Мориган не познаваше нито един човек в Невърмур, който да е на неговото мнение. А след като се бе срещнала лично със самия Езра Шквал, откри, че й е трудно да повярва, че Чудотворците са били добри когато и да е.

Шквал командваше ловците от дим и сенки, собствената му призрачна огненоока армия от ловци, коне и кучета, които бе насъскал безжалостно срещу Мориган с надеждата да я доведат при него. Беше го виждала как огъва желязо с едно помръдване на китката, как създава огън с шепот, как унищожава родния й дом с щракване на пръсти и го съгражда отново за миг. Бе прозряла отвъд благия му невзрачен лик, за да зърне сянката на истинското му лице — тъмни хлътнали очи, почерняла уста и остри оголени зъби.

И което бе най-лошото, Езра Шквал, най-големият враг на Невърмур, бе искал Мориган за своя чирачка. Шквал, който бе създал армия от чудовища и се бе опитал да завладее Невърмур. Който бе погубил храбреците, опълчили се срещу него, и оттогава бе прокуден от Свободния щат. Уверенията на Юпитер не можеха да заличат факта, че Чудотвореца бе съзрял у Мориган нещо от себе си.

Какво би могла да каже, за да разсее страховете на своя набор, щом самата тя едва обуздаваше своите?

И отново, само Хоторн изглеждаше невъзмутим. Той вече знаеше, че Мориган е Чудотворка. Когато тя му го съобщи, единствената му тревога бе да не я изгонят от Свободния щат като Езра Шквал. На Хоторн и за секунда не му бе минавало през ума, че най-добрата му приятелка е опасна. На Мориган й се искаше да притежава поне частица от неговата увереност. Макар че тревогата я гризеше отвътре, тя почувства — не за първи път — леко облекчение, че това странно, невъзмутимо момче е решило да бъде неин приятел.

— И щом Юпитер казва, че тя не е опасна, значи не е опасна — заяви Нан, нарушавайки тягостното мълчание, и дари Мориган с лека окуражителна усмивка. Това накара момичето да се почувства мъничко по-смело, макар че не можа да се насили да се усмихне в отговор.

Старейшина Куин бе излязла от Дом „Горда стъпка“ заедно със старейшини Вонг и Сага и наблюдаваше сцената с кротко примирение.

Една много млада покровителка с дебели очила и сини панделки в косите стоеше до Махир Ибрахим. Тя сложи треперещите си ръце на раменете му и го придърпа към себе си — макар че не изглеждаше кой знае колко способна да го защити, него или когото и да било, — после прочисти гърло.

— Извинете, старейшина Куин, но как може това момиченце да е Чудотворка? Вече няма Чудотворци. По-точно има само един — прокудения Езра Шквал. Всички знаят това.

— Поправка, госпожице Мълриан — каза старейшина Куин. — Имаше само един. Сега, изглежда, са двама.

— Но никой ли не се притеснява какво би могло да означава това? — намеси се Хестер. — Норт, ние знаем на какво са способни Чудотворците. Езра Шквал ни го показа.

Юпитер сви устни и стисна гърбицата на носа си. Мориган разбра, че се бави, за да събере малко търпение.

— Шквал не направи онова, което направи, защото е Чудотворец. Просто случайно се оказа и Чудотворец, и психопат. Злощастна комбинация, но… това е положението.

— А той откъде знае? — обади се Баз Чарлтън, обръщайки се към старейшините. — Всички сме наясно какво правят Чудотворците: контролират Чудо. Погледнете това малко чернооко зверче — всеки може да види, че не е нормално. Какво ще й попречи да използва Чудо, за да контролира нас? — Той погледна Мориган с нескрита омраза. Момичето стисна зъби; чувството бе взаимно.

— Или по-зле — додаде Хестер, — да ни погуби?

— За бога! — Юпитер разроши ядосано голямата си рижа грива. — Та тя е дете!

Хестер се подсмихна.

— Засега.

— Но защо трябва тя да е в Обществото? — попита госпожица Мълриан с тих, треперлив глас. Лицето й бе станало по-бяло и от мляко, а малките й тънки пръсти се бяха впили в раменете на Махир сякаш се тревожеше да не би Мориган да грабне и отнесе кандидата й по някакъв проклет чудотворски начин. Лицето на самия Махир бе каменно и той се мръщеше така, че веждите му се бяха сключили в една линия. Беше висок почти колкото покровителката си и у Мориган оставаше впечатлението за мишка, която се опитва да опази вълк. — Защо да рискуваме да я с-слагаме при… при другите деца?

Мориган усети как лицето й пламва. Говореха за нея все едно е някаква заразна болест.

Всичко това започваше да й се струва някак прекадено познато.

През първите единайсет години от живота си Мориган бе вярвала, че е прокълната. Че всичко лошо, случило се някога — в семейството й, в града й, в почти цялата република Зимномория, където бе израсла, — е по нейна вина. В края на последната година бе разбрала, че това всъщност не е вярно. Но още помнеше ясно чувството да е прокълната и нямаше желание да минава отново през това. Обзе я импулсивно желание да се втурне по дългата алея и право през обсипаните с цветя порти, но после усети топлата, успокоителна ръка на Юпитер върху рамото си.

— О, значи бихте предпочели тя да е някъде там навън, така ли? — попита натъртено старейшина Сага, тъпчейки с копита. — Сам-самичка? И да прави неизвестно какво?

— Да — настоя Хестер. — Както, сигурна съм, и всеки друг покровител и кандидат тук.

— В такъв случай могат да си вървят — заяви старейшина Куин с хладен, премерен глас. Хестер и другите покровители я зяпнаха стреснати. Старейшина Куин наклони глава. — Ако искат. В края на краищата обстоятелствата са необичайни. Разбирам сериозността на този въпрос, както и опасенията ви. Въпреки това ние с моите колеги старейшини обсъдихме положението надълго и нашироко и няма да отстраним госпожица Врана от Набор 919. Това е окончателната ни дума.

Баз Чарлтън изсъска под нос и поклати глава.

— Не е за вярване.

— Повярвайте — сопна се старейшина Куин и Баз се сви в яката на наметалото си.

Хестер явно мислеше, че старейшина Куин блъфира.

— С цялото ми уважение — процеди тя през стиснати зъби, — дълбоко се съмнявам, че Обществото иска да загуби осем талантливи нови членове, за да спечели една опасна личност. Сигурна съм, че ще размислите, след като видите как тези осем гениални деца излизат през портите там. Хайде, Франсис. — Тя тръгна по стълбите към виещата се между дърветата алея.

— Лельо Хестер — обади се Франсис с тиха молба в гласа, — искам да остана. Моля те. Татко би искал аз да…

— Брат ми никога не би искал да си рискуваш живота! — изтъкна Хестер, като се врътна рязко към тях. — Никога не би искал да припариш близо до… до Чудотворец.

Старейшина Куин прочисти гърло.

— Покровители, това не е решение, което можете да вземете вместо учениците си. Деца, ако някой от вас иска да напусне Набор 919 — да напусне Чудното общество, — може да излезе напред сега и да предаде брошката си. Няма да ви съдим и няма да има никакви последствия за вас. Ще ви пожелаем всичко хубаво и на добър път.

Тя протегна ръка. Настъпи тишина, нарушавана само от ранните птичи песни някъде в далечината. Самият въздух изглеждаше замръзнал, забулен от бялата пара на дъха на покровителите и техните кандидати в ледения въздух. Всички, освен Мориган, която едва дишаше.

Треперещите пръсти на Анах се плъзнаха лекичко към нейната брошка и тя прехапа устни. Франсис погледна гузно към леля си, но Кадънс дори не се озърна към Баз. Дори не мигна.

Никой не предаде брошката си. Такава мисъл бе, разбира се, пълно безумие. След всичко, през което бяха минали по време на изпитанията миналата година, да си представят, че някой от тях би могъл да предаде това малко златно Ч и всичко, което то обещаваше? Немислимо.

— Добре тогава — каза старейшина Куин и отпусна ръка, — щом сте сигурни. Но нека сме наясно, ученици… а също и покровители. — Тя стрелна с пронизителен поглед Хестер и Баз, които изглеждаха дълбоко възмутени. — Природата на необичайното… — тя млъкна, сякаш се бе спряла тъкмо преди да го нарече „умение“ — … положение на госпожица Врана ще остане в пълна тайна, докато Върховният съвет на старейшините не намери за уместно да го сподели с останалата част от Обществото, тъй като не можем да рискуваме за това да се разбере извън Чудобщ. Разкриването на истината би довело до масова паника. Това означава, че с много малко необходими изключения — например възпитателките и кондукторът на Набор 919, — фактът, че имаме Чудотворка сред нас, трябва да остане тайна, известна само на тук присъстващите. Преподавателският ни екип ще бъде инструктиран да не задава въпроси, нито да обсъжда темата за умението на госпожица Врана, а възпитателките ще се справят с всички любопитни ученици както намерят за добре.

Тя се обърна към деветте деца, които сякаш се бяха смалили някак си, след като вечерта на техния триумф бе попарена от тази ужасна новина.

Гласът й прозвуча като стомана.

— Сега вие сте един набор. Носите отговорност един за друг. Следователно, ако се разбере, че някой — който и да е — е изменил на доверието ни… — Старейшина Куин направи пауза, а лицето й бе сурово. Тя ги изгледа един по един, докато накрая взорът й се спря върху Мориган. — Тогава всичките девет ще бъдете изключени от Чудобщ. Завинаги.