Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (19)

19.
Откраднати моменти

Този път беше различно. Ловците от дим и сенки вече бяха отвличали Мориган веднъж — миналата зима, след последното й изпитание за Чудното общество. Тогава тя имаше чувството, че е подхвърляна от вълните на океан от черен дим или носена от ураган от сенки, или че се премята отново и отново в безкраен главозамайващ тунел, докато накрая ловците я тръснаха на перона на Паяжинната линия, в краката на Чудотвореца, досущ куче, което носи мъртъв плъх на господаря си.

Но сега, седнала пред грамадния огненоок ловец, Мориган се чувстваше по-скоро като стрела, пусната от лък. Сенкоконят препускаше с такава невъзможна скорост, все едно летяха през Паяжината. Светлините на града се носеха покрай тях и вятърът свистеше оглушително в ушите на Мориган.

А после спря.

Настъпи тишина, ако се изключи собственото й учестено дишане. Тя премигна, опитвайки се да избистри зрението си. Ловецът бе изчезнал и Мориган стоеше сама в просторна зала. Трепкащи фенери в скоби по стените хвърляха кръгове светлина върху мраморния под.

Мориган тръгна през залата с разтуптяно сърце и всяка нейна стъпка отекваше в тишината. Покрай стените бяха наредени снежни глобуси. Не от малките, които можеш да държиш в ръка и да ги разтръскаш. Грамадни снежни глобуси в естествена големина. Всеки от тях съдържаше житейска сцена — скулптури на мъже, жени, деца, чудживотни и животни, прекрасно изваяни в собствени удивителни малки сцени и пози. Запечатани в стъкло и забулени в снежни вихрушки, които никога не утихваха и не се слягаха.

Жена, плуваща в океана.

Вълкодав, свит край камина.

Двама младежи, прегърнати под газен фенер.

Мориган притисна нос към стъклото с жената в океана. Ти бе красива, лицето й представляваше съвършен овал, подаваш се от тъмносините вълни, с вперени в небето очи. Сцената бе толкова жива, та Мориган имаше чувството, че може почти да се гмурне в океана и да заплува до нея. Тя опря ръце в стъкления купол, усещайки странна самота в гърдите.

— Не бива да пипаш експонатите — обади се тих глас зад нея.

Мориган се завъртя и вдиша рязко.

Едно познато лице, на сантиметри от нейното. Бледо и обикновено, ако се изключи малкият бял белег, разцепил наполовина едната вежда.

Езра Шквал. Чудотвореца.

(„Другият Чудотворец“, поправи се наум Мориган.)

Тя залитна назад и се блъсна в стъклото на снежния глобус, после се озърна наляво-надясно, търсейки път за бягство. Всяка частица от нея бе напрегната, готова да бяга, но мозъкът й още не бе настигнал тялото. Чувстваше се мудна и тромава, и единственото, за което можеше да мисли, бе лицето пред нея. Лицето на най-злия човек, живял някога.

Но… дали Шквал наистина бе тук! Дали бе намерил начин да се върне в Невърмур след толкова години в изгнание? Или използваше същия номер, който бе спретнал миналата година, когато призрачната му форма посещаваше Невърмур през Паяжинната линия под маската на своя асистент, любезния и деликатен господин Джоунс?

За нещастие, имаше само един начин да разбере.

С дълбоката неохота на човек, който се опитва да погали бясно куче, Мориган протегна колебливо треперещата си ръка. Стегна се, наполовина очаквайки да докосне топло и твърдо човешко тяло, и се приготви да бяга, ако това стане… но ръката й мина право през рамото на Шквал, сякаш бе направен от въздух.

„Паяжинната линия“, помисли си тя и затвори очи с облекчение. Истинското тяло на Шквал все още бе на безопасно разстояние оттук, далеч в република Зимномория, без достъп до града на Мориган и не можеше да причини зло нито на нея, нито на някого друг в Невърмур. Тя осъзна, че е затаила дъх, и чу в главата си гласа на Мекмайски. „Точка първа: ЗАПАЗЕТЕ СПОКОЙСТВИЕ. Вдишвайте. Издишвайте.“

Шквал й се усмихна тъжно.

— Здравей отново, мила ми Врана.

— Къде съм? — попита Мориган. Бе изненадана и облекчена да чуе, че гласът й не трепери, макар ръцете й да го правеха.

— Надявам се, че ловецът е бил любезен. — Той говореше с приятен, спокоен тон. Все едно са двама непознати, обсъждащи времето.

— Къде съм? — повтори тя и този път гласът й трепна съвсем лекичко. Тя стисна зъби.

Шквал разпери ръце, за да обхване с жест залата.

— В Музея на откраднатите моменти. Чувала ли си за него?

— Не.

— Не. Разбира се, че не си. Той е зрелище. — Шквал млъкна и сви небрежно рамене. — Чувам, че получаваш доста ограничено образование. Та реших да ти направя услуга. Да разширя малко хоризонтите ти.

Мориган не каза нищо и се насили да запази безизразна физиономия. Но откъде знаеше той за обучението й в Чудобщ? Дали бе пътувал дотук по Паяжината и я бе наблюдавал тайно? Или имаше шпиони, които да вършат тази работа вместо него?

— Аз лично — продължи Шквал, небрежно прокарвайки призрачната си ръка през океана в глобуса — винаги съм мислел, че Комисията за класификация на Чудните деяния в този случай е преценила грешно. Зрелище е нещо, което предизвиква благоговение и наслада, нещо, което зашеметява ума. Музеят на откраднатите моменти е много повече от това. Той трябва да бъде обявен за феномен или поне за уникат.

Зрелище, феномен, уникат… Мориган нямаше представа за какво говори той. Отвори уста да попита, после я захлопна. Нямаше да се остави да бъде въвлечена в разговор. Нямаше да се остави да бъде подмамена в каквато и да било дискусия с това чудовище. Очите й зашариха из стаята, търсейки най-добрия начин за бягство. Да побегне ли? Или тогава той просто ще повика пак ловците?

Шквал помълча за момент, потънал в мисли.

— Тя беше толкова талантлива — промърмори, почти на себе си.

Тъкмо странната нотка на копнеж в гласа му накара Мориган да поддаде. Проклинайки се вътрешно, тя зададе очевидния въпрос.

— Коя?

— Матилда Лашанс. Чудотворката, която създаде всичко това. Истински шедьовър е, не мислиш ли? Сигурно е изисквал употребата на поне пет Отвратителни изкуства. Ноктюрно, разбира се, и Тъкачество. Темпус, вероятно Воал, може би даже… — Той млъкна, щом видя лицето на Мориган. На него сигурно бе проличал копнежът, който изпита тя, чувайки тези думи, внезапното прещракване в ума й, когато си спомни казаното от Мургатройд в Залата на старейшините — „някой трябва да научи малкото зверче на Отвратителните му изкуства“, — и най-после се сети къде бе чувала тази фраза преди. От самия Шквал, миналата година в имението Врана. Той ги бе нарекъл „Отвратителните изкуства на завършения Чудотворец“. Беше предложил на Мориган да я научи на тях и тя бе отказала.

Шквал се усмихна.

— Ах. Но не бива да издавам прекалено много. Това не би им харесало, нали? На твоето Чудно общество. — Изрече последните две думи с ясно доловимо презрение. Мориган се опита да скрие разочарованието си, докато запаметяваше безценните четири думи, които му се бяха изплъзнали — Ноктюрно, Тъкачество, Темпус, Воал. Ноктюрно, Тъкачество, Темпус, Воал. Какво ли означаваха те?

— Как ти се харесва животът в Чудобщ? — Гласът му бе небрежен. Той закрачи напред-назад, хванал ръце зад гърба си.

— Може би е всичко, за което си мечтала, че и отгоре? Чувам, че съучениците ти придобиват знания и умения, каквито не са си и представяли. Преди да се усетиш, ще станат специалисти в своите области, прочути из цялото кралство. Най-великият жив драконов ездач. Най-изтъкнатият невърмурски лингвист. Хипнотизаторка с несравним талант. — Той се обърна към Мориган с тъжен поглед и пресилено цупене. — И ти: дете, на което е забранено да използва силата си или да развива дарбите си. Ограничавана и контролирана от същите онези хора, които най-много се страхуват от теб.

Мориган поклати глава.

— Това не е… те не се страхуват от мен, просто… това е за моя собствена…

Мориган млъкна, щом видя как очите на Чудотвореца заблестяха от някаква смесица от забавление и негодувание.

— Твоя собствена какво? Твоя собствена безопасност? Твоя собствена полза, твоя собствена защита? О, боже. Виждам, че си се научила да лъжеш малко по-добре. Или поне да се самозалъгваш.

Мориган не отговори. Той беше прав и тя не можеше да се насили да го отрече. Старейшините наистина се страхуваха от нея.

Шквал я наблюдаваше внимателно. Знаеше, че е докоснал чувствителна струна.

— И на какво те научи твоят гърбав професор, ммм? Я кажи какво узна за онези зли и лукави Чудотворци от миналото.

— Нищо няма да ти кажа, освен това той не е гърбав, той е костенурчуд — сопна се Мориган, а после се прокле отново, че се е оставила да я въвлече в разговор. Стисна ръце в юмруци. „Запази спокойствие.“ — Защо ме доведе тук?

— За да направя каквото правят Чудотворците. — Единият ъгъл на устата на Шквал се изви в четвърт усмивка. Той бе спрял да крачи и стоеше пред един снежен глобус, в който четирима весели младежи висяха отстрани на наклонен автомобил и вятърът развяваше косите им. — Да изпълня най-съкровеното ти желание. Да ти дам онова, което жадуваш повече от всичко друго.

— И какво е то? — попита Мориган през стиснати зъби.

— Образование. — Той закрачи отново. — Тъкмо това искаше сега, нали, в края на онази тъмна задънена уличка? Е, добре дошла на втория си урок. Би ли желала да научиш как да призоваваш Чудо?

Искаше й се да каже „не“. Искаше й се да плюе право през невещественото му лице, да избяга от музея и да се върне право в Чудобщ. Останалите от набора й със сигурност вече бяха там, а ако не се явяха всички, щяха да ги скъсат на изпита. Още една причина да й се сърдят. Мориган се зачуди какво ли е станало с Франсис и Махир, дали я чакат, или също са влезли в уличката… „Не — помисли си. — Вероятно не.“

Но поне Хоторн щеше да се тревожи за нея. Може би дори Кадънс. Трябваше да се върне и да им съобщи, че е добре.

Но изкушението да остане беше смазващо. Върховният съвет на старейшините бе решил да държи силата на Мориган под ключ и на каишка. Онсталд отказваше да й даде и най-малкото късче полезна информация. Дори Юпитер, който се бе заклел да й докаже, че Чудотворците не са били изцяло ужасни, не бе постигнал нищо.

А ето го тук Езра Шквал, най-големия враг на Невърмур, който й предлагаше ключа.

„Би ли желала да научиш как да призоваваш Чудо?“

Нещо дълбоко в нея се размърда.

— Да или не, малка ми Врана? — подпита я Шквал. Самодоволното му изражение подсказваше на Мориган, че той вече знае отговора, но иска да го чуе от нея.

Тя въздъхна и изрече с тих, неохотен глас:

— Да.

— Тогава, ето първото и може би най-важното от Отвратителните изкуства. — Той плесна с ръце и отиде да застане в самия център на залата, сякаш е сцена. Повиши глас, оставяйки го да изпълни просторния музей. — Отвратителното изкуство на Ноктюрно. Призоваването на Чудо. Осъществява се с пеене.

„Пеене ли?“ Това звучеше като шега. Пеенето бе за хора като госпожа Чанда. За ангела Израфел. Със сигурност не беше едно от Отвратителните изкуства на завършения Чудотворец.

Шквал вдигна ръка за мълчание.

— Малко гардже, малко гардже — запя той тихо, — с очи черни като копчета.

Хлад полази по тила на Мориган. Тя го беше чувала да пее тази песен и преди. Миналата зима, на перона на Паяжинната линия. Малко преди да я отнесе с ослепителния Паяжинен влак обратно в Зимномория. В имението Врана, където бе заплашил семейството й. Мориган си пое дълбоко дъх и заби нозе в земята, опитвайки се да пребори внезапния импулс да побегне.

— Полети, полети към поляната, дето зайците се крият. — Шквал шаваше леко с пръсти във въздуха. Очите му бяха затворени. — Малко зайче, малко зайче… — Той млъкна и отвори очи да погледне с интерес надолу към ръката си. — Това е като да обучаваш куче, разбираш ли? Само дето кучето не е куче. А чудовище. И чудовището си има свои собствени идеи. Виждаш ли го?

— Чудото е невидимо — каза предпазливо Мориган.

— Невидимо е, когато дреме, да — съгласи се той. — Но както гласи старата поговорка, „призованото Чудо се показва на призоваващия и майстора“. Това ще рече, че когато Чудото откликва на зова на Чудотворец, това създава помежду им… нещо като съглашение.

— Съглашение… да се покаже?

— Точно така. — Той кимна, следейки зорко движенията на собствената си ръка. — И макар че Чудото е интелигентно, то не разграничава хората. Веднъж призовано, всеки Чудотворец може да го види. „Призоваващият и майсторът“, нали разбираш? Но само ако внимаваш. Само ако знаеш за какво да си отваряш очите.

Мориган ахна. Тя наистина го виждаше — мъничка трептяща нишка златистобяла светлина, която Шквал заплиташе в ръката си. Тя се виеше между пръстите му като змиорка. Мориган гледаше хипнотизирана, докато той вдигна ръка и духна малката нишка, все едно е глухарче. Тя се пръсна по вятъра и изчезна.

Разбира се, Мориган вече знаеше как изглежда Чудото. Юпитер й го бе показал миналата година, след благополучното й завръщане от имението Врана. Бе притиснал чело до нейното и за един ярък миг тя бе видяла света — и себе си — така, както ги виждаше нейният покровител. Чудото, събрало се около нея, сияеше ослепително. Тази мъничка нишка сама по себе си бе нещо различно, но не по-малко изумително. Не по-малко красиво.

— Твой ред е. — Шквал протегна ръка към центъра на стаята и отстъпи, предавайки й сцената. — Пей.

Мориган поклати ужасено глава.

— Но аз не мога да пея.

— На Чудото не му пука. Не можеш да го обидиш. — Той изпръхтя. — Няма начин да си по-зле от стария Оуейн Бинкс. Всеки път, когато той призоваваше Чудо, дотичваха хора, защото мислеха, че убиват някого. Хайде, изпей нещо. По-бързо.

Тя се поколеба, после започна треперливо:

— Малко гардже…

— НЕ! — Шквал вдигна ръце да я спре и се втурна напред. Мориган се дръпна и той спря рязко. — Не. Не това. Всеки Чудотворец трябва да има свой собствен, индивидуален начин да призовава Чудото. Избери друга песен.

— Ама аз не знам други песни — възрази тя.

— Глупости — каза нетърпеливо Шквал. — Всеки знае поне една. Безполезното ти семейство никога ли не ти е пяло приспивни песни? Спомни си дните, когато си била врещящо, зачервено бебе.

Мориган тъкмо се канеше да завърти очи при мисълта баща й или баба й да правят нещо толкова глупаво като да й пеят приспивни песни, когато я връхлетя внезапен ярък спомен.

Беше малка — може би на шест или седем години. По онова време нейна учителка бе госпожа Дъфи, поредната от безкрайна редица злочести мъже и жени, които баща й водеше в имението Врана да учат Мориган на четмо, писмо и аритметика… или, по-точно казано, да я държат настрани от него, за да може да се преструва, че тя не съществува. Повечето учители на Мориган бяха доволни да избягват пряк контакт с нея и никога не срещаха очите й по време на урок. Някои бяха стигнали и по-далеч в стремежа си да се опазят от проклятието — госпожица Линфорд бе настояла да има врата между нея и Мориган, просто за всеки случай.

Но тази учителка беше различна. Вместо да избягва Мориган, госпожа Дъфи сякаш смяташе за свой дълг постоянно да й напомня каква напаст е тя за обществото и семейството си. Какво ужасно бреме е, каква опасност представлява за всеки около себе си — за всеки в Безименното кралство, — просто защото се е родила.

Госпожа Дъфи я бе научила на една песничка и винаги когато Мориган се провалеше на някой изпит или не слушаше, или я прекъсваше, тя я караше да я пее. Отново и отново, докато учителката не й каже да спре.

Песента беше ужасна и много плашеше Мориган като малка. Но бе единствената, на която знаеше всички думи. Те се бяха жигосали незаличимо в мозъка й.

Тя запя с тих, колеблив гласец.

— Яснозорското дете е добро и срамежливо. — Гласът й заглъхна. Тя прочисти гърло. — Срединощното дете е разюздано и диво.

Шквал килна глава на една страна и дълбока бръчка проряза челото му.

— Яснозорското дете идва с утрините ранни — продължи Мориган. Пееше ужасно фалшиво, но гласът й изпълваше огромното пространство и крепнеше с всяка нота. — Срединощното дете носи дъжд и урагани.

Шквал направи крачка към нея. Изглеждаше, сякаш си е спомнил нещо.

— Къде отиваш, сине на ясната зора? — пропя той тихо. Когато пееше, гласът на Шквал бе смущаващо мек и сладък. Много по-хубав от този на Мориган. Не би трябвало да звучи така, помисли си тя. Трябваше да е грозен и груб. Като сърцето му.

Тя си пое треперливо дъх.

— Високо, дето слънце грее над света. — Мориган направи пауза, искаше й се да спре, но тогава… внезапно изпита чувството, че върховете на пръстите й са изпълнени със статично електричество. Имаше леко трептене на съпротива, като да напираш срещу силен вятър. Тя вдигна очи към Шквал.

Той й кимна окуражително с блеснали очи и изпя:

— Къде отиваш, дъще на нощната тъма?

Мориган размърда леко ръце напред-назад, изпробвайки усещането. Сякаш лъчи лунна светлина танцуваха между пръстите й.

— Дълбоко, дето твари хапят и ръмжат.

Чудото я бе чакало. Точно както бе казал Юпитер.

„Какво чака от мен?“

„Предполагам, че ще видим.“

Ето какво бе чакало. Тя си мислеше, че ще е трудно да призове Чудо, но то сякаш… сякаш искаше да бъде призовано. Събираше се бързо — сто мънички нишки, съставени от милиони мънички точици светлина, които обвиваха главата и тялото й… плуваха, плъзгаха се леко над нея. Беше бързо и любопитно. Тя имаше чувството, че е живо.

— Съсредоточи се върху ръцете си — каза Шквал.

Чудото жадуваше да угоди. Още щом той изрече думите, още щом идеята проникна в ума на Мориган, плуващите златни нишки сякаш се устремиха към протегнатите й ръце и се събраха в обърнатите й нагоре длани като течни слънчеви лъчи.

Тъкмо такова чувство пораждаше Чудото. Все едно те топли слънцето, все едно държиш чиста енергия. Все едно си чиста енергия. Ръцете на Мориган вибрираха. Тя дори не можеше да ги види вече, виждаше само Чудото, покриващо ги като странни аморфни ръкавици. Два облака светлина. Това я караше да се чувства странно. Могъща и в същото време някак си хваната натясно.

А сега, след като го бе призовала, не знаеше какво да прави с него.

— Как да го накарам да спре?

Шквал я изгледа със смесица от неверие и жалост.

— Че защо ти е да го правиш?

Мориган усети да я обхваща паника. Само преди миг всичко й се струваше толкова правилно. Тя държеше Чудо в дланите си, сякаш е родена да прави именно това. Но сега в нея се прокрадваше друго усещане, чувството, че вече не тя държи Чудото. А Чудото държи нея.

— Накарай го да се махне — помоли тя, повишавайки глас. — Накарай го да спре.

Но Шквал не стори нищо. Стоеше и се взираше в нея, и докато Мориган го гледаше през златната мъгла от събиращо се Чудо, ужасът й растеше. Той я бе изиграл. Искаше я мъртва. Щеше да остави Чудото да я унищожи.

— Направи нещо! — настоя тя. — Накарай го да спре!

Но Шквал продължаваше да не прави нищо.

Действайки инстинктивно, Мориган разтръска ръце, сякаш да се отърве от калта по тях.

— Не — извика тя. — НЕ! — Не знаеше на кого говори — на себе си, на Шквал, или на самото Чудо.

Но Чудото бе това, което я послуша. Тя го усети как побягна — не, втурна се от нея, сякаш тя го е пратила на някаква мисия. В една разтърсваща секунда най-близкият до Мориган глобус се пръсна и водата със снежинките в него се изля на голяма вълна. Скулптурата вътре бе изтръгната от мирния си стъклен дом и захвърлена на мраморния под в хаос от мокри крайници и коса.

Мориган се взря в нея, дишайки учестено, а умът й още се опитваше да осъзнае станалото току-що.

„Хаос от мокри крайници и коса.“ Това бе скулптурата на плуващата жена. Тялото й вече не плуваше, взирайки се с немигащи очи в небето, а се бе свило на кълбо в прогизналия си син бански и… и дишаше. Или поне се опитваше. Поемаше си дълги, хрипливи вдишвания, които звучаха така, сякаш дробовете й вече са пълни с половината море. А после спря.

Тя изобщо не бе скулптура.

Мориган изтича при жената и я разтърси, обърна я и я тупна по гърба.

— Дишай! — извика тя и знаеше, че трябва да направи нещо, че ако Юпитер бе тук, щеше да знае точно какво, но сега не можеше да стори нищо друго, освен да се паникьосва; умът й хем препускаше бясно, хем сякаш бе изостанал на километри назад. — ДИШАЙ!

— Много си закъсняла. — Гласът на Шквал едва се чуваше през блъскането на собственото й сърце. Сълзи пареха в очите й и замъгляваха зрението й. Тя не разбираше. Жената лежеше отпусната и тежка в ръцете й и тя… тя не разбираше. — Закъсняла си с дълги, дълги години.

— Какво е това място? — Мориган се взря с ужас в глобусите, наредени покрай стените и пълни не със скулптури, знаеше вече тя, а с хора. С истински, живи хора.

— Тук се въздига зрелище — обяви Шквал, сякаш цитираше по памет. — Музеят на откраднатите моменти. Изработен от Чудотворка Матилда Лашанс. Спонсориран от почитаемия Е. М. Сондърс. Дар за народа на Невърмур. Зимата на Първа година от Епохата на крадците.

— Дар за народа на Невърмур ли? — прошепна Мориган, взирайки се в празните, безжизнени очи на удавената жена.

— Така си мислеха хората, да — каза равнодушно Шквал. — Предполагам, затова е класифициран като зрелище, а не като феномен. Добрите хора на Невърмур си мислеха, че са им подарили изложба. Живи творби на артистичния гений на Матилда Лашанс. Но геният на скъпата Матилда не бе в създаването на имитации… а в улавянето на реалността. Съхраняването й. — Той прекоси мокрия под с бавни, решителни крачки и надвисна над Мориган, взирайки се надолу в безизразното лице на жената, а неговото собствено бе като зловещ жив близнак на нейното — празно и безстрастно. — Матилда не беше жестока. Даже по-скоро милостива. Вземаше поданиците си само щом стигнат до ръба на смъртта. Не знам дали самата смърт я очароваше, или идеята за безсмъртие. Както и да е, тези щастливци тук никога няма да умрат. — Той огледа стаята, после сви рамене. — Или ще умират вечно, през всеки миг от всеки ден. Зависи как го погледнеш.

Мориган стисна зъби, опитвайки се да спре да трепери. Те грешаха, помисли си тя — и Шквал, и Комисията за класификация на Чудните деяния. Мориган нямаше представа какво е зрелище, но това не беше зрелище. Беше злодейство.

Тя положи нежно жената на пода и се помъчи да се изправи на треперещите си крака.

— Готова ли си да опиташ пак? — Шквал я погледна с очакване.

Мориган огледа глобусите един по един, виждайки най-после онова, което бе пропуснала. Младежите в колата не се подаваха от нея; бяха изхвърлени от силата на някакъв неизвестен сблъсък, а лицата им бяха застинали не в израз на радост, а на ококорен ужас. Между двамата мъже, прегърнати под газения фенер, сребрист проблясък показваше, че единият е притиснал нож към корема на другия. Сега Мориган можеше да види тънката червена струйка кръв, стичаща се изпод палтото на втория.

Даже рошавият вълкодав край камината бе на ръба на смъртта, един по-внимателен поглед към млечнобелите му очи и петнистата проскубана козина издаваше напредналата му възраст. Мориган се зачуди колко ли дъха са оставали на старото куче, преди да бъде запечатано в този стъклен ковчег.

Илюзията се пръсна. Изведнъж Мориган бе връхлетяна от ужас и отвращение, каквито трябваше да изпитва от самото начало.

Какво правеше тук? Беше съвсем сама с едно чудовище. Отново. Стоеше в един кошмарен музей, заобиколена от живи експонати — истински хора, запазени навеки в момента на смъртта си. Като зеленчуци, консервирани в буркан.

Това изобщо не беше музей. А мавзолей.

Мориган мина със залитане покрай Шквал, отвращението се надигаше като жлъчка в гърлото й. Гадеше й се. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се върне в Чудобщ, където бе безопасно и нормално.

— Къде си мислиш, че отиваш? — извика спокойно той след нея. Тя не му обърна внимание, съсредоточена върху това да мести крак пред крак. „Да се махна. Да се махна оттук.“ — Това ли беше? Отказваш ли се?

„Махни се, махни се, махни се, не го слушай, не му отговаряй, просто се МАХНИ.“

— От какво те е страх? Че един ден може да станеш толкова могъща, колкото се опасяват те? Да не се страхуваш от собствения си потенциал за величие, малко гардже? Наистина ли си такава страхливка?

— НЕ съм страхливка! — извика Мориган и се завъртя с лице към него. — Нито пък съм такава като теб. Или като Матилда Лашанс. Не съм чудовище.

— Ти си и двете. — Той говореше с обичайния си мек, строго овладян глас, но нещо кипеше под повърхността му. — Ти си най-страхливото, чудовищно, отвратително, погрешно дете, което някога съм имал удоволствието и нещастието да познавам. А аз те познавам, малка Врана, не си прави илюзии. — Тъмните му очи блестяха в светлината на лампите, докато вървеше към нея. — Знам, че си отмъстителна и своенравна, и мъничко по-умна от необходимото. Знам, че не можеш да се подчиняваш на същите правила като другите деца, защото ти не си като другите деца. Ти си Чудотворка, мила ми Врана. Ние сме различни. Ние сме по-добри и по-лоши от всички тях, взети заедно. Още ли не си разбрала мястото си в Обществото? Не осъзнаваш ли, че можеш да ги поставиш всички на колене, стига да опиташ?

Мориган поклати глава. Не искаше да го слуша. Не искаше да слуша, че е различна. Чуваше го цял живот и знаеше точно какво означава. „Различен“ означаваше опасен. „Различен“ означаваше бреме.

— Стига. Не знаеш нищо за мен.

— Какво ще кажеш за малко мотивация? — изрева Шквал. Вече изглеждаше отчаян, даже бесен. — Получила си дар — дар, за какъвто хората биха убивали, за какъвто са умирали, — а ти го ПРАХОСВАШ. — Думите му се отразиха в тавана и заехтяха като безкраен, гневен хор.

Мориган трепна. Събра целия си кураж и му се сопна:

— Ако хората са умирали заради него, то е защото ТИ си ги убил.

— Може би трябваше да убия и теб, нещастно разочарование — изръмжа той и за миг лицето му доби отвратителния лик на маниак, на Чудотвореца от легендите, с черни очи и черна паст, който се появява в моменти на необуздана ярост.

А после изчезна. И се върна кроткият, съвършено овладян мъж.

Просто ей така.

Мориган се почувства смразена до кости, сякаш бе изпила цял литър ледена вода.

Трепереща и обзета от ужас, тя се втурна навън от Музея на откраднатите моменти, без да се обръща назад… през вратите, надолу по стълбите и в студената прегръдка на капризния и непознаваем град.