Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (16)

16.
Страшният пазар

— Видях един мъж да свива по Дяволската улица. — Кадънс водеше Мориган с главоломна скорост през претъпкания панаир, покрай шумни сергии и през завеси. — Извиках му да спре, но той не ме чу, а после изчезна.

— Ти… какво? Ох, Кадънс, боли ме. — Хипнотизаторката поохлаби хватката си върху ръката й, но не я пусна и не забави ход. — Да не ми казваш, че просто си минавала покрай Дяволската улица и случайно си видяла някого…

— Не, глупачке. Стоях отсреща и наблюдавах. Мислех си за всички изчезвания и за онова, което ни каза ти за Страшния пазар и какво си видяла. И този следобед осъзнах — ако е истински, ако онова, което си видяла, наистина е било подготовка за Страшния пазар и ако наистина той стои зад изчезванията, значи трябва да се проведе тази вечер, нали? Днес е откриването на панаира! Моментът е прекалено удобен.

— Предполагам — каза Мориган. — Но, Кадънс, чакай…

— Затова чаках да видя кой ще се появи на Дяволската улица. И чуй: тя вече дори не е с код розово. Сменен е. Предупреждението е повишено на код червено. Този човек обаче влезе направо, без да обръща никакво внимание. А пет минути по-късно видях да влиза още един, който носеше маска. След него и една жена, увила шал върху по-голямата част от лицето си — посред лято! Тогава тръгнах да те търся. Хоторн ми беше казал, че ще идвате на панаира заедно. Търсих те навсякъде и накрая те зърнах точно преди да се вмъкнеш в Двора на нищото. Хайде, насам.

— Но трябва поне да кажа на Хо…

— Той ще се оправи — настоя Кадънс. — Хайде, трябва да бързаме.

Минути по-късно стигнаха до началото на познатата им Дяволска улица, която бе толкова тясна, та Мориган си помисли, че едва се класира за улица. Табелата на стената наистина бе сменена.

ДЯВОЛСКА УЛИЦА

ВНИМАНИЕ!

ПО ЗАПОВЕД НА ОТДЕЛА ЗА ГЕОГРАФСКИ

СТРАННОСТИ И НЕВЪРМУРСКИЯ СЪВЕТ

ТАЗИ УЛИЦА Е ОБЯВЕНА ЗА

КОВАРНА УЛИЦА

С ЧЕРВЕНА СТЕПЕН НА ОПАСНОСТ

(МНОГО ОПАСНИ КОВАРСТВА С ВЕРОЯТНОСТ

ДА НАВРЕДЯТ НА ЧОВЕК ПРИ ВЛИЗАНЕ).

ВЛИЗАЙТЕ НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ.

Мориган я прочете два пъти.

— „… вероятност да навредят на човек при влизане“. Това означава ли, че коварството се е променило?

— Сигурно, щом са й сменили категорията. Но аз си мислех: миналия път ти премина през коварството с гаденето, нали? А хората, които видях, явно също са стигнали до другия край. Мисля, че в каквото и да се е променила Дяволската улица, трябва да е възможно да минем през него.

— И все пак, код червено…

Мориган премести поглед от табелата към Кадънс и обратно и пулсът й се учести, докато усещаше как решителността й укрепва. Нали бе искала да проучи Страшния пазар, да потърси Касиел, Паксимус Късмета и другите? Това беше нейният шанс. Хем да помогне на Юпитер в търсенето на изчезналите, хем да докаже, че не е тя виновната — че Хелойз греши. Може би, ако успееше да намери изчезналите хора, старейшините щяха да я пуснат обратно в Чудобщ.

Тя кимна разпалено.

— Права си. Да влизаме.

Кадънс се усмихна и двете тръгнаха заедно по Дяволската улица. Отначало нищо не се случи и за момент Мориган изпита надежда, че може би вече няма никакво коварство, че табелата греши… но после изведнъж сякаш всичкият въздух бе изсмукан от дробовете й.

— Не спирай — нареди Кадънс с напрегнат, задъхан глас и продължи да я тегли напред.

Нуждата на Мориган от въздух ставаше все по-отчаяна. Инстинктът й за самосъхранение се задейства и се разбушува в нея, опитвайки се да я издърпа назад към светлината, кислорода и безопасността.

— Довери ми се — настоя Кадънс и стисна ръката й. — Става ли?

И Мориган осъзна… че наистина вярва на Кадънс. (Кога бе станало това, зачуди се тя.)

Потисна инстинктите си и упорито продължи да мести крак пред крак. Дробовете й бяха празни, имаше чувството, че главата й ще се пръсне, и трескаво жадуваше за въздух, но такъв нямаше, само едно парене в гърдите й и…

Те пробиха някаква невидима преграда и най-после успяха да вдишат. На Мориган й се струваше, че ще припадне от болката в дробовете си и от замайването, но бяха успели. Кадънс посочи безмълвно нагоре.

Като пародия на зрелищния приветствен надпис на Невърмурския панаир над Източната порта над главите им се извиваше занемарена бяла дървена арка, а върху нея — прясно изписани с черни букви — се виждаха двете думи:

СТРАШНИЯТ ПАЗАР

— Истински е — изрече задъхано Мориган.

— Знаех си — заяви свирепо Кадънс.

Те зяпнаха площада, който вече не бе празен, а гъмжеше от купувачи и продавачи, никой от които не изглеждаше особено дружелюбен. Това място не притежаваше дори частица от чара на Невърмурския панаир. Панаирът бе лъскав, вълшебен и гостоприемен; Страшният пазар създаваше впечатление, че е бил наплют, стъпкан и овалян в калта.

— Нямам търпение да кажа на Мекмайски колко греши — промърмори Кадънс, а после сръга Мориган. — Ей, не зяпай толкова, ще привлечеш внимание. Просто се дръж невъзмутимо.

Но докато вървяха през пазара, Мориган не можеше да се сдържи да не зяпа и определено не можеше да е невъзмутима. Предлаганите стоки не приличаха на нищо, което бе видяла на панаира. Отляво имаше маса с най-разнообразни животински органи, пресни и кървави. Отдясно — редица буркани с мариновани животински глави и крайници, и даже, забеляза тя с отвращение…

— Това човешка глава ли е? — изпищя Мориган и посочи към едно сбръчкано, странно умиротворено лице, което плуваше в буркан с жълтеникава консервираща течност.

Кадънс я избута нататък и промърмори с крайчеца на устата си:

— Дръж… се… невъзмутимо.

Минаха покрай черна палатка с табела пред нея, на която пишеше просто: КУПУВАМ И ПРОДАВАМ ТАЙНИ. Малко по-нататък една жена предлагаше да вмъкне или измъкне всекиго от република Зимномория „на добра цена“.

— Зъбииииии! — провикна се един мъж, докато минаваха покрай сергията му, и ги накара да подскочат. — Продавам зъби всякакви, купете си зъби оттук. От животни, чудживотни и хора, вземайте, докато има. Кътници, кучешки зъби, мъдреци, бивни. Стават и за магия, стават и за бижута. Не ме интересува за какво ще ги ползвате, стига да ми платите. ЗЪБИИИИИИИИИИ, купете си зъби!

Колкото по-навътре в Страшния пазар навлизаха, толкова по-мрачен и грозен ставаше той, докато накрая на Мориган вече й се искаше да затвори очи и да хукне обратно. Копнееше за ярките светлини и веселата музика на панаира. Човек лесно можеше да се загуби в гъмжилото на Страшния пазар, а клиентите тук не изглеждаха склонни да срещат ничий поглед и въпреки това Мориган започваше да се чувства… забележима. Те бяха две деца без придружител, със златните Ч, блестящи ма шиите им. Изглеждаха съвсем не на място.

Тя припряно свали доказателството за своята принадлежност към Обществото и го прибра в един джоб.

— Свали си брошката — прошепна на Кадънс.

Точно по средата на пазара се издигаше палатка, която сякаш бе привлякла по-голяма тълпа от всички останали. Множество хора се редяха на опашка пред някакъв много едър и навъсен мъж, който пазеше входа и държеше каишките на четири доста страховити кучета. Той пускаше хората по двойки, като ги броеше на влизане, а после рязко вдигна ръка, за да спре останалите на опашката.

— Достатъчно, народе, стигнахме капацитета. Търгът е пълен. Желая ви повече късмет следващия път.

— Шегуваш се, нали, синко? — оплака се един брадат мъж отпред на опашката. — Хайде, бъди добър. Чакам това от месеци.

— Значи е трябвало да дойдеш по-рано — сви рамене вратарят. — Строго ограничен брой. Кой превари, той завари. Знаеш как става, видях те на пролетния търг.

Клиентът се приведе към него и прошепна заговорнически:

— Слушай, аз, ъъъ… дошъл съм за голямото нещо. Знаеш за какво говоря. И смятам да наддавам много. Парите ми са не по-лоши от тези на всеки друг.

Мориган и Кадънс се спогледаха. „Голямото нещо.“ Можеше ли това да е някой от изчезналите хора?

— Сигурен съм, че е така, но точността ти куца — рече вратарят. — Ще трябва да изчакаш до есенния търг. Хубав ден.

Мъжът дръпна отчаяно брадата си.

— Хайде бе, друже — дотогава това зверче отдавна ще е…

— Казах, ХУБАВ ДЕН — сопна се вратарят. — А сега се махай, преди да съм накарал приятелчетата си да те прогонят. — Той кимна към четирите вързани на вериги кучета, които сякаш по команда заръмжаха. Брадатият се изниза. Докато минаваше покрай Кадънс, тя протегна ръка да го спре.

— Няма да търпиш това, нали? — попита го тя.

Мъжът се ухили и се опита да се промуши покрай нея, но Кадънс каза просто „спри“ и той спря. Тя се взря в лицето му и заговори с глас, който жужеше като рояк пчели.

— Върни се там и му покажи какво става с хората, които не те уважават.

Мориган видя как нещо в очите на мъжа се промени, сякаш внезапно го бе пронизало електричество. Той се върна с решителна крачка в началото на опашката и закрещя, мушкайки с пръст вратаря в гърдите. Кучетата ръмжаха и лаеха, опъвайки веригите, а разотиващата се опашка от хора се струпа отново, притеглена като магнит от обещанието за бой.

— Хайде — прошепна Кадънс. Под прикритието на суматохата те се промушиха през отвора на малката палатка… и се озоваха в нещо, което приличаше на тъмна и разкошна бална зала, озарена от свещи в свещници.

Мориган остави платнището да падне зад нея и моментално шумът отвън секна като угасен пламък и бе заменен от тихо, цивилизовано бъбрене и звън на винени чаши. Беше странно дезориентиращо. Тя забеляза една оставена без надзор маса, на която имаше множество най-разнообразни маски, качулки и воали, и табела с надпис: „За вашата дискретност и удобство“. Мориган грабна две гумени животински маски, нахлузи на главата си косматото горилско лице и подаде лисицата на Кадънс, която направи физиономия.

— Никой няма да ме забележи — възрази тя.

— Огледай се — изсъска Мориган. Гумената горилска маска приглушаваше гласа й. — Виждаш ли някой да си показва лицето? Искаш ли да си единствената, която се откроява? Сложи я.

Описанието на Кадънс за хората, които бе видяла да влизат в Дяволската улица, внезапно доби смисъл; всички тук се опитваха да се маскират по някакъв начин. Никой не искаше да бъде разпознат на място като това.

А после Мориган го видя. В другия край на стаята, седящо в една клетка върху висока платформа с червена завеса, подобно на някакъв трофей, беше…

— Суперкотето на доктор Калинина! — ахна Мориган.

Котето имаше дебела, сплъстена мръснобяла козина и големи сини очи като кристални топки. Фучеше и мяукаше, дращеше бясно металните решетки, бореше се като лъв, макар че явно бе ужасено и отчаяно жадуваше да избяга. Мориган потръпна. Искаше й се да се втурне право към него и да го освободи, но това би бил върхът на идиотизма.

Атмосферата в този край на палатката не бе толкова цивилизована. Тълпата се заливаше от смях и замеряше клетото суперкоте с разни предмети — храна, камъни, празни бутилки, като се опитваше да го раздразни още повече. Получаваше им се; вместо да се свива в дъното на клетката, то се бореше още по-бясно, още по-шумно, а ясносините му очи блестяха от ужас. Мориган гледаше и се изпълваше с погнуса и безпомощност. До нея Кадънс дишаше рязко и накъсано.

— Първата ни голяма атракция за днес, дами и господа! — провикна се един мъж, застанал зад дървена катедра до суперкотето. Носеше кафяв костюм от туид и маска, покриваща горната половина на лицето му, а в ръката си държеше бастунче, с което от време на време удряше екливо по металните решетки на клетката. — Представям ви великолепно — и изключително рядко — суперкоте. В момента, разбира се, малкото зверче не изглежда нищо особено, но всички знаем колко огромна — и изключително полезна! — може да бъде една възрастна суперкотка. Те са свирепи и независими създания с изключително Чудна природа, и въпреки тона от тях излизат способни и кротки товарни животни — особено ако решите да им отрежете езиците още в детска възраст! Това е най-големият хит в република Зимномория. Не се страхувайте, дами и господа, от прословутата свирепа интелигентност на суперкотките — о, не! Противно на популярното вярване, те могат да бъдат подчинени, ако подходите по правилния начин.

Мориган усети жлъчка да се надига в гърлото й. Преглътна тежко и се опита да се овладее. Щяха да му отрежат езика? На това бедно малко коте? На Мориган внезапно й призля, щом осъзна нещо — това ли бе направил президентът Зимномор с шестте суперкотки, които теглеха каретата му? Затова ли те никога не говореха?

Помисли си за забавната и коварна Фенестра, как огромната сива суперкотка командореше Юпитер и дразнеше Мориган, правеше каквото си иска и казваше каквото й е на ума. А после си представи Фен мълчалива и кротка, окована в редица с други суперкотки, държана в клетка и принуждавана да тегли цял живот карета, и гаденето в стомаха й се усили. Това бе толкова неправилно.

— Е, кой тук ще бъде достатъчно смел да опитоми това хубаво суперкоте? Кой може да подчини звяра? Ако пък не ви се занимава с тази работа, винаги можете да го одерете и да носите кожата му като палто.

От Мориган се изтръгна тих неволен звук и Кадънс я сръга остро с лакът в ребрата и прошепна:

— Шът!

Водещият търга прочисти гърло.

— И така, дами и господа, без повече суетене ще открием наддаването с извънредно разумната цена от пет хиляди кредита. Чувам ли пет хиляди? Пет хиляди от татуирания господин там; чувам ли пет и петстотин?

Мориган усети как стомахът й се сгърчи. Щяха да продадат бедното ужасено коте на онзи, който плати най-много.

— Пет и петстотин от дамата със зеленото наметало; чувам ли шест? Благодаря ви, господине, шест хиляди от татуирания джентълмен. Чувам ли шест и петстотин? Кой ще даде шест и петстотин? Шест и петстотин от господина с кучешката маска; чувам ли седем?

Наддаването продължи още известно време и стана толкова трескаво и с толкова много участници, че Мориган вече не можеше да следи думите на водещия, те се сливаха в едно. Суперкотето бе започнало да се уморява, олюляваше се и трепереше, изтощено от канонадата от викове и силните звънливи удари на бастунчето по металните решетки на клетката.

Сърцето на Мориган блъскаше в гърдите й. Имаше чувството, че ще се разплаче. За една сърцераздирателна секунда очите й срещнаха тези на суперкотето и може би си въобразяваше, но й се стори, че то я умолява за помощ.

Мориган и Кадънс се обърнаха една към друга и сякаш настроени на една и съща честота, казаха едновременно:

— Трябва да направим нещо.

— Някакви идеи? — попита Кадънс. Гласът й трепереше.

Мориган не отговори, вместо това вдигна треперещата си ръка.

— Дванайсет хиляди от джуджето с горилската маска — заяви водещият и посочи право към Мориган. — Чувам ли дванайсет и петстотин, дами и господа — благодаря ви, господине, дванайсет и петстотин от татуирания джентълмен; чувам ли тринайсет? Тринайсет хиляди кредита от дамата с червения шал. Чувам ли… да, тринайсет и петстотин от нашия татуиран приятел, много добре, господине. А четиринайсет, дами и господа, чувам ли…

— Петнайсет! — извика Мориган с най-дебелия и противен възрастен глас, който можа да докара. Кадънс потисна една лека кашлица и този път бе ред на Мориган да я сръчка в ребрата.

— Петнайсет за горилата! Чувам ли…

— Шестнайсет — раздаде се по-дебел, по-противен и много по-автентично дрезгав глас откъм татуирания.

— Осемнайсет — контрира Мориган. Тълпата зашумя от изненада, а Кадънс прошепна на Мориган:

— Откъде точно ще вземем тези пари?

— Отникъде — прошепна Мориган иззад маската си. — Шът!

— Двайсет — обяви татуираният. Звучеше ядосано.

— Двайсет и пет — извика Мориган и тълпата притихна.

— Двайсет и пет хиляди кредита — повтори невярващо водещият. — Двайсет и пет хиляди кредита първи път… двайсет и пет хиляди кредита втори път… — Той направи пауза и повдигна вежда към татуирания. — Няма ли да има ответно предложение, приятелю? Добре тогава, двайсет и пет хиляди кредита от малката горила. — Изглеждаше слисан, но въпреки това удари с чукчето, потвърждавайки сделката. — Обърнете се към секретаря ми за плащане и прибиране на стоката. Минаваме към последния артикул, дами и господа…

Мориган бе престанала да слуша. Кръвта шумеше в ушите й и очевидният въпрос кънтеше като барабан в сърцето й: А сега какво? Сега какво? Сега какво?

Но Кадънс бе забелязала секретаря, който стоеше до суперкотето, и махна на Мориган да я последва.

— Не се тревожи, аз ще се погрижа.

 

 

Секретарят бе силно невпечатлен.

— Какво трябва да е това?

— Парите ви — каза Кадънс. Беше свалила лисичата си маска и я подаде на младежа, който изглеждаше обиден, а после объркан. — Двайсет и пет хиляди кредита. Преброих ги. Два пъти.

— Това не са… Това е някаква… — Секретарят тръсна глава като куче, което се отръсква след баня. — На какво си мислиш, че играеш?

Мориган се озърна през рамо към другия край на палатката, където търгът продължаваше. Отчаяно й се искаше да се махне оттук, да побегне и да не се обръща назад. Но нямаше начин да си тръгне без суперкотето, което най-после се бе изтощило и се бе свлякло, тъжно и безпомощно, на пода на клетката.

Тя долавяше само откъслеци от думите на водещия, но тълпата изглеждаше развълнувана от онова, което се криеше зад голямата червена кадифена завеса, каквото и да бе то.

— Представете си какви ползи… — Гласът на водещия се носеше на интервали през стаята. — … морски търговци и пирати… такъв талант. Да не споменаваме за лов под… или убийци…

— На нищо не си играя. Вие сте объркан — каза Кадънс и гласът й се лееше плавно като лък, плъзгащ се по струни на цигулка. — Плащам за това коте двайсет и пет хиляди кредита. Които са в ръката ви. Току-що ви ги дадох. — Тя кимна към маската в дясната длан на секретаря, а после към ключа за клетката на суперкотето, стиснат здраво в лявата. — А сега вие ми дайте суперкотето.

— Сега аз ще ви дам…

— Точно така…

— Но…

— Точно така. — Гласът на Кадънс звучеше приспивно. Младежът премигна бавно и се обърна да отключи клетката. — Много добре.

 

 

Минути по-късно те стигнаха до входа на палатката, оставяйки зашеметения секретар да заключва лисичата маска на Кадънс в тежка метална каса, искрено убеден, че това са двайсет и пет хиляди кредита в брой. Мориган се мъчеше да удържи ужасеното коте. Бе хванала с една ръка края на веригата му, просто за всеки случай, но се опитваше да носи клетото създание — което беше малко като да носиш възрастен санбернар. Наложи й се да свали горилската маска, защото котето изглеждаше уплашено.

Минаха по края на шумящата тълпа, събрана все още около последния артикул от търга. Гласът на водещия дуднеше като картечница.

— Осемнайсет и петстотин от мургавия господин с дървения крак. Осемнайсет и петстотин, чувам ли деветнайсет? Това е прекалено ниска цена за такава рядка дарба…

Мориган се опитваше да удържи котето, шепнейки успокоителни безсмислици в ухото му.

— Шшшт. Всичко е наред. Ау, какво хубаво коте си. Фен те търсеше, знаеш ли? Тихо сега. Не искаш ли да дойдеш с нас и да се запознаеш с намусената стара Фенестра? Разбира се, че искаш. Тя е суперкотка също като теб.

Кадънс се бе надигнала на пръсти да види от какво са толкова развълнувани всички.

— Нещо в аквариум е — прошепна тя на Мориган, която изсумтя в отговор. — Ама наистина голям аквариум.

— Хайде просто да се махаме оттук — изсъска Мориган. — Би ли ми помогнала, ако обичаш?

Но Кадънс бе изостанала на няколко крачки и се взираше през тълпата в съдържанието на аквариума. Очите й се ококориха.

— Мориган… виж.

— Трябва да вървим. Не мога да го удържам още…

— Мориган — каза по-настойчиво Кадънс и посочи към аквариума. — Виж.

Неохотно — и доста трудно — тя се върна до мястото, където стоеше Кадънс. Може би помислило, че го връщат при мъчителите му, котето замяука и зафуча, впивайки болезнено нокти в ръцете й. Но в шока си от онова, което видя в аквариума, Мориган моментално забрави за болката.

Зад стъклото, под водата, оковано към един камък… стоеше момче.

Беше живо. Изглеждаше крайно обезсърчено и отчаяно, с посинели от студ устни, но беше живо.

Разбира се, че беше. То можеше да диша под вода.

— Алфи! — извика Мориган. Не можа да се сдържи; името излетя от устата й, преди да е успяла да го спре. Гласът й отекна над шума на тълпата и водещия, и се възцари оглушителна тишина. Всички очи се обърнаха към Мориган, Кадънс и суперкотето — което сега врещеше и скимтеше, борейки се отчаяно да се измъкне.

— Кои са тези деца? — ревна водещият. — Кой ги пусна тук? Някой да ги хване!

Неколцина яки, зли на вид охранители изникнаха сякаш от нищото. Кадънс сграбчи Мориган за китката и я задърпа, но тя стоеше като вкопана.

Ето че пак се случваше. Можеше да го усети.

Страхът, отвращението й, яростта й се надигнаха в нея като симфония, докато някак си не станаха по-големи от тялото й. Този път усещането бе различно: не на горене, а на натрупване. Мориган почувства как обсегът на силата й нарасна, как тя се опитваше да сграбчи нещо солидно, поглъщаше всичко по пътя си, усилваше всичко около нея в търсене на… на нещо. На инструмент.

И в един сияен златен миг Мориган усети как се спира на най-близкото нещо: отчаяното суперкоте, което се мъчеше да се изтръгне от хватката й…

… и най-после успя.

То скочи от ръцете й като скимтящо коте. Но докато докосне земята, вече бе грамаден ужасяващ звяр, подсилен от неудържимата Чудна сила на Мориган. Изрева като цяло стадо лъвове и се озъби към водещия, който тутакси припадна.

Палатката се превърна в пищящ хаос, докато котето се мяташе насам-натам в тълпата и размахваше лапи, радвайки се на заслуженото отмъщение. Мориган и Кадънс се възползваха от неговите лудории и ужаса на хората, за да се втурнат към аквариума на Алфи само за да открият, че пътят им е препречен от техния съперник в наддаването, татуирания мъж. Сложни шарки от черно мастило се виеха по всяка открита част от тялото му.

— Ти го направи — изръмжа той, взирайки се право в Мориган. — Как? Как го направи? Какво си ти?

Мориган се опита да се шмугне покрай него към аквариума на Алфи с надеждата някак си да се добере до него, да го измъкне и да го вземе с тях. Мъжът понечи да я сграбчи, но Кадънс го изрита здраво по пищяла и той заквича от болка, стиснал крака си.

— Хей! — извика той и трима от приятелите му, всеки от тях набъбнал от мускули, тръгнаха към тях.

— Бягай! — кресна Кадънс и сграбчи Мориган за китката.

Втурнаха се към входа на палатката, криволичейки между паникьосаните участници в търга, които сега се изсипваха обратно навън в оживения, шумен хаос на Страшния пазар.

Със смесица от надежда и съжаление Мориган видя как разяреното суперкоте се смали обратно до предишните си размери и изчезна в тълпата, оставяйки подир себе си диря от разрушения — стъпкани сергии, преобърнати маси и търговци, викащи объркано един на друг, без да осъзнават, че истинският виновник се измъква на четири бързи лапи.

„Тичай, котенце“, помисли разпалено тя, надявайки се, че то някак си ще се добере до безопасно място, но знаеше, че двете с Кадънс не могат повече с нищо да му помогнат. Сега трябваше да помагат на себе си.

— Ето я! — разнесе се груб глас зад тях. — Дръжте я!

Те побягнаха от преследвачите си, умишлено събаряйки още повече маси след себе си. Кадънс преобърна един варел, който се оказа пълен догоре с ярко оцветени змии, и хорът от писъци, надигнал се зад тях, ги накара да се затичат още по-бързо.

Тичаха чак до Дяволската улица, през задушаващия й трик и нататък през наглед безкрайните атракции на Невърмурския панаир, и ето че най-сетне стигнаха — потни и задъхани — до портите на Храма на божеството точно преди полунощ.

Там завариха Хоторн, който крачеше между две факли с яркорозови пламъци, поставени в скоби на стената — с пепеляво лице и мълчалив, явно неспособен да оформи тревогите си в смислени думи. Омир обаче компенсира с излишък мълчанието на по-малкия си брат с поредица написани на дъската му викове с много удивителни и главни букви, които бързо бършеше и пишеше нови, докато Мориган и Кадънс стояха и безмълвно понасяха гнева му, мъчейки се да си поемат дъх.

По-голямата част от тревогите на момчетата, разбира се, бяха свързани с факта, че Хоторн бе загубил Мориган на панаира и я беше търсил къде ли не. Тя всъщност нямаше нищо против. Черната дъска на Омир я накара да си спомни нещо.

Тя бръкна в един скрит вътрешен джоб на жакета си и извади малко парче мека сребристочерна хартия.

Без да се бави, за да обяснява, Мориган грабна тебешира от ръката на Омир насред изречението, притисна хартията към една стена и написа:

Намерих Алфи Лебед и суперкотето.

Дяволската улица. Страшният пазар.

Кажи на Юпитер.

Доведете потайниците.

После прошепна три пъти името на Джак — „Джон Арджуна Корапати, Джон Арджуна Корапати, Джон Арджуна Корапати“, — поднесе хартията към пламъка на една розова факла и загледа как пепелта отлита.