Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (23)

23.
Вси светии

В нощта на Вси светни „Девкалион“ сияеше в зловещо златистооранжево. Всички светлини в хотела бяха угасени, за да бъде сградата тъмна като вещерски котел, като се изключат няколко добре подбрани стаи, в които горяха ярко хиляди свещи. Гледани от улицата, осветените от свещи стаи образуваха зейнала зъбата паст и чифт дяволски очи, така че фасадата на „Девкалион“ приличаше на гигантски тиквен фенер. Ефектът бе смразяващ.

— Знам, че го казвам всяка година — рече Юпитер, взирайки се с нескрита гордост нагоре към хотела си от предния двор, — но ти надмина себе си, Франк.

— Много страховито — съгласи се Мориган. Джак промърмори нещо утвърдително до нея, а Марта изписка, ръкопляскайки ентусиазирано.

Чарли плесна Франк по гърба и каза:

— Мисля, че тази година Вси светни са ни в кърпа вързани, Франк. Онези от хотел „Ориана“ няма даже да разберат какво ги е цапардосало.

Джак хвърли кос поглед към Мориган и двамата затаиха дъх. Последното, от което някой от тях имаше нужда, бе Франк да замърмори пак за главните си съперници.

Но бледото лице на Франк се разцепи в уверена усмивка, очите и кучешките му зъби блестяха в огнената светлина на „Девкалион“.

— Вси светии е моето време, приятели. Никой не може по-добре от Франк да балансира между ексцентричния ужас и жестоката наслада. Никой.

Мориган хвърли развеселен поглед към другите. Марта се усмихна и прехапа устна, а Юпитер се помъчи да скрие прихването си с престорена кашлица.

— Какво има в тазвечерната програма, Франк? — попита Джак, докато всички влизаха обратно в озареното от свещи фоайе, където костюмирани гости вече се събираха в очакване на предстоящата нощ на ужасите. Обслужващият персонал раздаваше чаши с полунощно черен пунш и подноси с мънички сандвичи, които много приличаха на истински космати паяци и човешки пръсти. Джак едва този следобед се бе прибрал вкъщи от училището си, така че за разлика от Мориган, Юпитер и персонала не бе подложен на маниакалното донагласяне на празничната програма през последната седмица от страна на Франк.

— Радвам се, че попита, млади ми Джак. — Франк прочисти важно гърло. — От шест часа нататък: младшите членове на персонала на „Девкалион“ ще посрещат орди от свирепи малки търсачи на пакости или лакомства.

— Какви са лакомствата? — поинтересува се Юпитер.

— О, обичайните — отвърна Франк. — Желирани скелетчета. Дъвчащи червеи. Шоколадени очички.

— А пакостите?

— Мисля да ги хванем и да им обръснем веждите.

Юпитер въздъхна.

— Не, Франк.

— Да ги овъргаляме в катран и перушина?

— В никакъв случай.

— Да им татуираме челата?

Юпитер въздъхна тежко и изду бузи.

— Може ли да се опитаме да измислим нещо, което да не доведе до групов съдебен процес?

Лицето на Франк се вкисна малко и той сви недоволно рамене.

— В седем часа: Невърмурският камерен оркестър ще изпълни погребални химни в Музикалния салон. В осем часа: прекрасно кърваво представление на „Смърт от първо ухапване“ на прочутата вампирска театрална трупа „Жадните актьори“ — трябваше да изискам връщане на десетина различни услуги, за да уредя участието им. Те са много потайни, нали разбирате, и обикновено никога не дават представления за нормални хора. — Франк изглеждаше заслужено самодоволен. — В девет часа: призрачно диско и конкурс за костюми във втората бална зала — винаги е добре да се погрижиш за младите, мисля.

— Хоторн ще е доволен, той обича танците — одобри Мориган, която въпреки младостта си нямаше никакво намерение да ходи на дискотека. Хвърли поглед към часовника над бюрото на портиера, като се чудеше къде се губи Хоторн. Той трябваше да пристигне преди мръкване, но вече бе тъмно. Бяха планирали да ходят заедно да събират лакомства. Отначало Юпитер отказа, но след дълги молби все пак склони, и то само защото Джак неохотно обеща да отиде с тях. В последния момент Марта бе спретнала за Мориган костюм на неопределено чудовище, който включваше много пурпурни бърсалки за прах и зелен тюл и вече й причиняваше адски сърбеж.

— Около единайсет — продължи Франк — повечето гости ще се отправят към центъра на града, за да гледат Черния парад преди полунощ. Междувременно, тук в „Девкалион“, аз ще пропусна тазгодишния парад, за да проведа свое собствено, извънредно специално, свръхсекретно, достъпно само за поканени среднощно събитие. — Франк направи драматична пауза. Мориган повдигна вежда към Джак, който се подсмихна. — Осигурил съм услугите на Малау Великолепния.

— Ооо — промълви Марта и очите й грейнаха. — Виждала съм го по вестниците!

Мориган никога не бе чувала за Малау Великолепния.

— Кой е той?

— Просто най-великият жив ясновидец на Свободния щат — заяви Франк.

— Според собствените си реклами — промърмори Джак.

Франк не му обърна внимание.

— Малау ще проведе спиритичен сеанс на покрива на „Девкалион“. Казва, че навън, под пълната луна, ще бъдем в по-добър синхрон с духовете.

— Еха, страховит стар спиритичен сеанс — възкликна Юпитер. Изглеждаше впечатлен. — Право в целта, Франк. Общуването с мъртвите е много на мода в момента. Това са глупости, разбира се, тъй като никой уважаващ себе си призрак няма да се появи пред ясновидец, който се рекламира по вестниците и нарича себе си Великолепния. Но все пак, много модно.

— Само почакай, Юпи — извика вампирът джудже, докато се отдалечаваше, за да посрещне гостите си. — Малау е истински. Светските хроники ще превъзнасят това с дни.

Тъкмо тогава откъм предния двор се разнесе внезапен писък на гуми, последван от трополене на крака по стълбите на входа, и отряд от шестима облечени в черно и обути в тежки ботуши потайници влезе забързано в „Девкалион“. Водеше ги сурова на вид жена с къса сива коса и златни еполети на раменете.

— Добър вечер, инспектор Речни — поздрави Юпитер. Изражението му бе приветливо, но уморено. На Мориган й хрумна, че ако жената носи лоши новини, то и Юпитер, и Джак — който бе надигнал предпазливо кръпката на окото си, щом потайниците влязоха — вече имат някаква представа за тях.

— Капитан Норт — каза инспекторката, като даде знак на своите подчинени да изчакат. Някои от костюмираните гости изглеждаха смутени от внезапното нахълтване, но други бяха възхитени, сякаш бяха сигурни, че това е част от празничната програма. Тя дръпна Юпитер настрани и заговори тихо, но разбира се, Мориган, Джак, Чарли и Марта просто се присламчиха по-наблизо, за да чуват. — Извинявам се за прекъсването. От щаба искаха да пратят вестоносец, но аз реших, че трябва да говоря с вас лично. Новините са лоши. Имаме още трима. Всичките отвлечени днес.

Мориган усети как сърцето й се свива леко. „Отвлечени.“ Кой е бил отвлечен?

Очите на Юпитер се присвиха. Той потри с ръка рижата си брада.

— Още три изчезвания?

Инспектор Речни кимна.

— Получихме анонимен сигнал. — Тя понижи глас. Мориган, Джак, Чарли и Марта се приведоха още по-наблизо, за да чуят. — Той пак се провежда, капитане, и то тази нощ.

Мориган погледна към Юпитер; цветът се бе отцедил от лицето му. Говореха за Страшния пазар. Беше сигурна в това.

— Разбирам — каза той бавно. — А този… анонимен сигнал съдържаше ли мястото на провеждане, или съм прекалено голям оптимист?

Инспектор Речни поклати мрачно глава.

— Пратихме всички свободни потайници да претърсят вероятните места, но както знаете, броят ни е малък.

— И е доста невероятно да е на някое вероятно място — добави Юпитер.

— Така е. Затова работим съвместно със смрадливците… — тя млъкна и се прокашля леко — … извинете, с невърмурската градска полиция, и сме вербували някои от преподавателския състав на Чудобщ да ни помогнат в търсенето.

— От преподавателския състав? — изломоти Юпитер. — Дали това е добра идея?

— Те настояха, капитане — обясни жената. — И напълно разбирам защо. Сред изчезналите има един от техните. Отмъкнат е от самия Чудобщ, можете ли да повярвате — от собственото му жилище? Има следи от борба. Вода навсякъде… а също и кости.

— Кости — повтори Юпитер.

— Бедрена кост — уточни Речни с многозначителен поглед. — И няколко пръста.

Един мускул на челюстта на Юпитер се стегна и Мориган знаеше защо. Скелетният легион. Кокаляците. Това го потвърждаваше; кокаляците бяха отвлекли още трима души за Страшния пазар. Мориган си представи малката диря от изпаднали кости и потрепери.

Имаше и още нещо, помисли си тя, една дребна подробност от историята…

— Казахте, че имало вода ли? — попита тя инспекторката, неспособна да се сдържи.

Речни я изгледа косо, после се озърна пак към Юпитер и отговори:

— От езерцето в стаята му. Смятаме, че може би са го измъкнали направо оттам.

Мориган се намръщи, докато свързваше нещата.

— Говорите за професор Онсталд, нали? За костенурчуда?

Инспектор Речни стисна устни, отказвайки да погледне към Мориган. Момичето го прие като мълчаливо потвърждение.

Неволно си помисли, че може би всъщност Онсталд изобщо не е отвлечен. Може би е уредил изчезването си, защото се е страхувал Мориган да не го разобличи като измамник. Тръпката на ядно задоволство, която изпита при тази мисъл, моментално бе последвана от срам.

И още нещо.

Някакъв друг страх гъделичкаше дъното на ума на Мориган, толкова лекичко, че тя още не можеше да го назове.

— Кои са другите двама? — попита тя Речни.

Жената погледна раздразнено Юпитер.

— Тихо, Мог — прошепна той. — Инспекторе, аз съм на вашите услуги. Ще си взема палтото.

— Всъщност — каза Речни и вдигна ръка да го спре, — бих искала да останете на изчакване. По-добре да сте тук, готов да действате веднага, щом стесним възможностите. В момента търсим игла в купа сено. Ще ви пратя вестоносец в мига, щом получим свястна следа. — Юпитер кимна в знак на съгласие. — Междувременно, съветваме всички членове на Чудното общество да си останат по домовете — продължи инспекторката. — Обявили сме строг полицейски час. Съществува съвсем реална заплаха за всички чудоби в Невърмур тази нощ.

— Ами Черният парад? — попита Мориган, поразена от една внезапна мисъл. Това щеше да е първото участие в парада за нея и Хоторн! Очакваха го с нетърпение още от миналата година, когато бяха гледали редиците тържествени, облечени в черно, понесли свещи чудоби да крачат в тиха процесия по невърмурските улици. (Къде се губеше Хоторн? Дребният, гъделичкащ страх стана по-настоятелен.)

— Черният парад е отменен — заяви инспектор Речни.

Мориган усети как лошата новина я халоса като юмрук в гърдите. Отменен. Първият й Черен парад. Отменен. Който и да стоеше зад тези изчезвания — който и да бе взел на мушка чудобите, — сега имаше власт над всички, караше ги да се страхуват да напуснат домовете си. Мориган усети, че я обзема гняв, придружен от странно познатия вкус на пепел дълбоко в гърлото й.

— Освен това, капитан Норт — продължи Речни, — призоваваме всички членове на Чудното общество да отменят всякакви събирания и празненства, които може да са планирали. Тази нощ не е добре нашите хора да са навън по улиците. Надяваме се, че след като всички вземат пример от вас, ще се погрижите примерът да е добър.

Юпитер доби вид сякаш се кани да оспори идеята, но размисли.

— Разбира се — съгласи се той. — Веднага ще съобщя на персонала си. Ще разпространим вестта. И ще остана тук цяла нощ, инспекторе, в очакване да ме повикате.

Инспектор Речни кимна бързо, завъртя се кръгом и си тръгна, а хората й я последваха покорно през вратата.

Юпитер погледна през фоайето към Франк, който забавляваше групичка възхитени гости, като караше кучешките си зъби да се показват и скриват по команда.

— Май е по-добре аз да му съобщя лошата новина.

Сърцето на Мориган се сви.

Никакъв Черен парад. Никакво обикаляне за лакомства. Още изчезвания.

И още една, много по-настоятелна тревога, която не можеше да пренебрегне.

Къде се губеше Хоторн?

— Извинявайте, че закъснях! — разнесе се нахакан глас откъм входа и в хотела влезе най-странното създание, което Мориган някога бе виждала.

Гниещата му сива кожа бе изцапана с кръв. Имаше яркозелени люспести лапи със зелени нокти и бодлива опашка. Краката му представляваха сребърни правоъгълници, покрити с бутони, болтове и капачки от бутилки. И цялата тази странна комбинация се допълваше от пиратска шапка, палто от червен брокат, бяло шалче и черна кръпка на окото.

Мориган издиша. Замига бързо, безкрайно облекчена от пристигането на най-добрия си приятел, но в същото време шокирана от… каквото и да бе това, което виждаше.

— Не можах да реша като какво да се облека, затова мама ми направи костюм на пират-зомби-робот-динозавър и… — Хоторн млъкна рязко, щом видя лицето на Мориган. Сведе поглед към премяната си. — Какво, прекалено ли е?

 

 

Мориган никога не бе виждала „Девкалион“ в такова мрачно настроение. След като потайниците си тръгнаха и тя осведоми Хоторн за станалото, първото, което направиха двамата приятели, беше да изтичат до вратата за станцията в нейната спалня с надеждата да проверят как са останалите от Набор 919 и да се уверят, че всички знаят, че трябва тази вечер да си останат вкъщи. Но символът Ч не светеше и вратата не желаеше да помръдне, колкото и силно да натискаха. Обезсърчени и разтревожени, те можеха само да се върнат във фоайето и да чакат. За Мориган поне бе облекчение да смени причиняващия сърбеж костюм. (Хоторн също свали лапите, опашката и сребърните си роботски крака, макар и с доста по-голяма неохота.)

Юпитер крачеше по шахматния под — облякъл палтото си, с вързани обувки и с чадър в ръка, готов да хукне веднага, щом потайниците го повикат. Мориган знаеше, че той мрази да стои и да чака новини точно колкото и тя, но се опитва да запази спокойствие и ведрост заради всички останали.

Франк, от друга страна, беше бесен. Отне им цял час да го убедят, че всичко това не е опит на хотел „Ориана“ да го саботира. Щом най-сетне прие, че наистина е работа на Чудното общество, беше почти също толкова зле.

— Още един КРЕЩЯЩ пример за най-лошите страни на Чудните привилегии — изрева той, а после подхвърли към Юпитер и Мориган: — Не искам да ви обидя. — Крачеше нервно насам-натам във вече празното фоайе. Костюмираната тълпа бе отпратена разочарована по домовете си, а гостите, отседнали в „Девкалион“, се бяха качили в коктейлбар „Златният фенер“ за час на безплатни питиета, който щеше да продължи цяла нощ, за да компенсира отменените празненства.

— Не се обиждаме — увери го Юпитер. — Напълно съм съгласен с теб, Франк. — И намигна лекичко на Мориган.

— „Жадните актьори“ си тръгнаха — промълви унило Франк. — Сигурно ми се смеят. Вчера казаха, че мога да получа роля в зимната им постановка на „Нощни създания“, но сега това няма да стане, нали? А Малау Великолепния е разстроен. Неутешим е! Каза, че усещал разочарованието на духовете из цялата Паяжина, така че сега куп мъртъвци също са ми ядосани. Той се качи в „Златният фенер“ да удави мъката си.

Вампирът джудже избухна в ридания и Марта го отведе до канапето, прегърнала го утешително през раменете. Той ревеше, притиснат към нея, толкова силно и сърцераздирателно, и толкова дълго, че накрая Юпитер му каза, че все пак може да проведе полунощния спиритичен сеанс на покрива с останалите гости на хотела, стига да се вземе в ръце и да престане да плаче.

— Всички потайници са излезли по улиците и правят каквото могат — обясни Юпитер. — В момента няма какво да сторим, освен да чакаме вести от тях. Нищо не пречи да се насладим на остатъка от Вси светии, а после да се наспим хубаво и да се надяваме, че до утре по това време всичко ще е наред.

Франк моментално хукна да доведе Малау, а Марта и Чарли се качиха на покрива да проверят дали всичко е готово за сеанса.

— Аз ще съм тук, на бюрото, господине — каза Кеджъри. — Ще пратя да ви повикат в мига, щом получим вест от потайниците.

— Браво на теб. — Юпитер се обърна към Мориган, Хоторн и Джак. — Хайде, вие тримата. Нощта на Вси светии е. Да си побъбрим с духовете.

 

 

След като през по-голямата част от вечерта се бе радвал на гостоприемството на талантливите бармани от „Златният фенер“, Малау Великолепния бе малко натаралянкан, когато започна сеансът.

— Духовете са — хлъц — с нас, драги приятели — поде ясновидецът. Седеше на възглавничка на покрива, по средата на голям кръг от гости. — Те са навсякъде около нас в тази нощ на Вси светии, когато стените между живите и мъртвите са най-ттт… трънки. — Той млъкна, за да потърси в главата си друга дума. — Най-мършави?

Франк бе подготвил сцената за сеанса чудесно. Покривът бе озарен от стотици високи черни свещи, които трепкаха, но сякаш никога не гаснеха въпреки хладния вятър. Всички седяха на елегантни черни кадифени възглавнички и по края на кръга се стелеше изкуствена — но прелестно зловеща — бяла мъгла.

Беше наистина срамота, че целият този ефект е похабен за група гости, които в по-голямата си част копнееха да се върнат при безкрайните си безплатни коктейли на шестия етаж.

— Улавям съобщение от един възрастен господин… за някого ей… там. — Той махна неопределено към половината хора в кръга. — Човек с име, започващо с Д. Нечий баща или чичо? Може би — хлъц — дядо? Дарън? Дейвид? Доминик? Ду… Дуди? Дрогли? Ъъъ… Дерек? — Малау продължи, придържайки се героично към историята си. — Дигби? Дуейн?

— Ооо! — изпищя някаква млада жена с пластмасова тиара и яркорозова лента, на която пишеше „Бъдеща булка“. Тя беше в „Девкалион“ с група шумни приятелки, които нямаха голям интерес да празнуват Вси светии. Франк ги бе поканил на сеанса само за бройка и вече на два пъти им се правеше забележка да престанат да крещят обидни думи, докато Малау Великолепния общува с мъртвите. — Възможно ли е да е Уейн? Свекър ми се казва Уейн. Той ли е?

Малау сякаш се замисли за момент.

— Да, същият. Той има съобщение за теб. Казва… моля те, грижи се добре за сина ми. Обичайте се.

Групата от приятелки започна да ахка и да охка, а бъдещата булка направо се просълзи.

— Мислех, че той не иска да се омъжвам за Бенджи!

— О, иска — продължи Малау. — Казва, че нищо друго не би го направило по-щастлив и ще бди над вас двамата от По-хубавото място.

Лицето на булката посърна.

— По-хубавото място ли? Какво искаш да кажеш? Уейн не е мъртъв.

Това вече бе прекалено за Мориган и Хоторн, които доблестно се опитваха да скрият тихия си кикот. Хоторн прихна и това сложи край на самообладанието на Мориган, по чието лице вече течаха сълзи от смях.

Юпитер повдигна вежди срещу тях от другата страна на кръга и погледна многозначително към вратата. Продължавайки да се кикоти, Мориган хвана Хоторн за ръката. Двамата станаха и тъкмо се канеха да си тръгнат от сеанса, когато Малау Великолепния посочи право към Мориган и обяви с остър, звънлив глас:

— Ти си бълвала огън.

Смехът замря на устните на Мориган. Тя застина на място. Искаше й се да се махне, но сякаш нозете й бяха пуснали корени.

Малау килна глава на една страна и любопитна бръчица се появи между веждите му.

— Ти си бълвала огън. — Гласът му изведнъж бе станал повелителен и ясен. Нямаше завалени съгласни, нямаше сбъркани думи. — Като дракон. Хареса ли ти?

Мориган премигна. Хвърли кос поглед към Хоторн, а после към Юпитер. И двамата изглеждаха еднакво смаяни. Хората в кръга се бяха обърнали към тях и се взираха в Мориган с голям интерес.

Тя усети как лицето й пламва. Разбира се, не можеше да си признае подобно нещо.

— Не. Не, никога не съм го правила.

— Напротив — заяви безизразно Малау. — Правила си го.

Откъде знаеше? Може би все пак човекът не бе чак такъв шарлатанин.

— Не знам за какво говориш — настоя Мориган с толкова категоричен глас, колкото можа да докара.

Внезапно Юпитер се надигна с елегантни и прецизни движения. Наклони глава и направи крачка към нея, взирайки се в лицето й.

— Мисля, че знаеш точно за какво говоря — натърти той.

Мориган се втренчи в него.

— Юпитер, какво…

— Адски огън — обади се бъдещата булка. Тя също стана и тръгна към Мориган с котешка грация. — Отвратителното изкуство на Адския огън.

Мориган преглътна и повтори наум думите. „Отвратителното изкуство на Адския огън.“

— Какво… какво е това? — Тя местеше поглед от булката към Юпитер, към Малау и обратно. — Юпитер, какво става?

Останалите хора на покрива се изправиха като един и започнаха да се събират около нея — даже и Хоторн. Образуваха тесен, плътен обръч, рамо до рамо, а движенията им бяха прекалено гладки, прекалено прецизни, за да са естествени.

Всички като един отвориха уста и заговориха.

— Отвратителното изкуство на Адския огън — изрекоха те в идеален, зловещ синхрон. Всяка дума бе отсечена, всяка съгласна се чуваше ясно. — Доста невероятна проява у един млад Чудотворец, макар и не нещо нечувано. Адският огън е страховит инструмент в ръцете на опитен майстор… — всички се наклониха едва-едва назад и я изгледаха хладно над носовете си, — … но ти, разбира се, далеч не си опитна.

Мориган внезапно си спомни за миналия празник на Вси светии, когато вещиците от Тринайсето сборище й бяха спретнали същия номер, говорейки заедно в зловещ синхрон. Това бе част от изпитанията й за Чудното общество и вещиците действаха по заповед на старейшините.

Дали това бе просто още едно дело на Чудното общество? Още едно изпитание? Не и тази вечер, помисли си тя… не и когато половината Общество е излязло да търси липсващите си членове, а останалите са затворени вкъщи. Тази нощ не бе подходяща за номера.

— Кой си ти? — попита пак тя. — Какво искаш?

Всички като един наклониха леко глави на една страна. Ъгълчето на всяка уста се изви в позната усмивка. От тази гледка дъхът на Мориган секна. Студен, премаляващ страх сви стомаха й.

— Ти — прошепна тя.

Въздухът бе застинал неподвижно. Без нито помен от ветрец и дори най-малка друга помощ всички свещи на покрива изведнъж угаснаха. Къдрави струйки дим се издигнаха от фитилите. Сребърната лунна светлина се отразяваше в широко отворените очи на хората около Мориган, всички вперени неотклонно в нея.

— Не ме е страх от теб. — Гласът й трепереше.

Хоторн се отдели от групата, пристъпи напред и сложи ръка на рамото й.

— Веднъж вече ти го казах. — Говореше със спокойствие и убеденост, които не бяха негови. — Трябва да се научиш да лъжеш по-умело, малка Врана.