Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (25)

25.
Предател

Сякаш земята се надигаше да ги посрещне.

Мориган затвори очи, докато падаха, и — все още вкопчена в палтото на Хоторн, като че ли това можеше някак си да спаси и двама им — зачака момента на удара. Зачака всяка кост в тялото й да се пръсне на парчета, когато се вреже в двора на хотела.

Но този момент не дойде.

От мрака долу изригна виещ хор. Пронизително цвилене на коне, тропот на копита. Очите на Мориган се отвориха тъкмо навреме, за да види сто огнени очи да се взират нагоре към нея и сенчестите фигури на коне, хрътки и ловци да изникват от облак кълбящ се дим.

Мориган и Хоторн не се размазаха. Не се приземиха, не загубиха нито частица от инерцията си. Паднаха в безформения черен облак, който представляваха ловците от дим и сенки, и изобщо не срещнаха земята. Мориган отново се озова възседнала един сенкокон, да препуска през почти пустите улици на Невърмур толкова бързо, че не можеше да осъзнае накъде са се насочили. Хвърли поглед встрани и видя Хоторн на съседния кон. Зачуди се дали някаква част от него осъзнава какво се случва, дали той в марионетното си състояние изпитва същия ужас като нея.

Когато накрая спряха, зашеметени, но цели, двамата се смъкнаха от седлата и най-после усетиха твърда земя под нозете си. Черната мъгла, която ги бе обвила, се разнесе, разкривайки внушителна каменна сграда. Над големия сводест вход бяха изсечени четири думи, от които сърцето й се сви.

МУЗЕИ НА ОТКРАДНАТИТЕ МОМЕНТИ

Тя се наведе да подхване Хоторн, когато той се срина на земята, и се помъчи да го изправи.

— Добре ли си?

— М… мисля, че да. Да. — Той бе замаян, но поне изглеждаше отново на себе си. — Какво… какво стана? Къде сме?

Ловците от дим и сенки се отдръпнаха, но не си тръгнаха. Пламтящите им червени очи се взираха от мрака, докато се спотайваха наблизо, полускрити и бдителни. Мориган се огледа за някаква следа от Шквал, но май бяха сами.

Тя насочи взор нагоре към музея. Вратата бе отворена и отвътре долиташе шум. Смях и бъбрене. Звън на чаши шампанско.

— Това е мястото, където ме доведе преди Езра Шквал. Мисля, че намерихме къде се провежда Страшният пазар тази нощ.

Хоторн издаде странен задавен звук.

— Как?

— Шквал — прошепна тя. — Той беше на покрива, по време на сеанса — помниш ли нещо от него?

Хоторн поклати глава.

— Не знам. Помня, че станахме да си вървим. Смеехме се. А после… сякаш изведнъж сънувах. Имаше нещо в главата ми, нещо като странен глас, но се чувствах спокоен. Просто ми се искаше да заспя.

— Това е бил той. Гласът в главата ти е бил на Шквал. — При тези думи Хоторн пребледня като мъртвец, но Мориган продължи: — Той те накара да скочиш от покрива, а аз се опитах да те спра, само че и двамата паднахме, а ловците от дим и сенки ни уловиха и ни доведоха тук. Хоторн, Страшният пазар се провежда в тази сграда и са хванали Кадънс и Ламбет, и професор Онсталд… Всичко това е дело на Шквал и…

— Махайте се оттук! — разнесе се дрезгав шепот, който накара и двамата да подскочат. — Къш!

Една самотна фигура се бе появила от музея и бързаше надолу по стълбите към тях. Мориган се приготви да бяга и сграбчи Хоторн за ръката, но той я спря.

— Мисля, че това е Мекмайски — прошепна, а после продължи малко по-високо. — Мекмайски! Потайниците тук ли са вече, намериха ли…

— Трябва да бягате — каза с приглушен глас Мекмайски, приближавайки се към тях. Хвана ги за ръцете и ги забута, озъртайки се през рамо към отворената врата на музея. Мориган усети, че я залива облекчение въпреки объркването й. Нямаше да им се налага да се справят с това сами. Щом някой от Обществото бе тук, значи помощта вече трябваше да е на път. Когато стигнаха до сенките, Мекмайски спря. — Махайте се оттук, веднага!

— Потайниците тук ли са? — настоя Мориган, опитвайки се да надзърне над рамото му. — Затварят ли пазара? Казаха, че ще пратят вестоносец да повика Юпитер, когато…

— Моля те, Врана, трябва да се махнеш още сега. Нямаш си представа в каква опасност се намираш. Ако някой те види… ако той разбере, че си тук…

— Кой да разбере?

— Чудотвореца — изсъска Мекмайски. — Не осъзнаваш ли? Той се опитва да те подмами тук, искаше аз самият да те доведа, но… не ми даде сърце. Не исках да го правя повече.

Главата на Мориган се въртеше.

— Шквал е искал вие да ме доведете тук? Че защо ще… как така не сте искали да го правите пове…

О!

Ченето на Мориган увисна и си остана така.

„Моята малка марионетка в Обществото.“ Така беше казал Шквал. „Моят чифт верни ръце.“

— Ти! Ти си този, който е помагал на Шквал през цялото време.

Хоторн тихо си пое дъх. Мекмайски изглеждаше сякаш ще му призлее. Беше потен и леко позеленял, и трепереше. Но не отрече.

— Врана… моля те. — Той преглътна един хленч. — Трябва да ми повярваш. Толкова съжалявам за всичко, което… за ролята си в… — Той кършеше ръце, а челото му бе набръчкано като на кученце. Мориган си помисли, че изглежда искрено разстроен. Но дали бе заради стореното от него, почуди се тя, или заради факта че е разкрит? — Аз никога… нищо от това не беше моя идея! Шквал, той ме принуди.

Мекмайски прокара ръка през косата си, брадичката му потрепери, а очите му се наляха със сълзи, но това накара Мориган да почувства не жалост, а отвращение.

— Проявих слабост — продължи той. — Признавам. Бях огорчен и изпълнен със завист. Всички знаят, че съм най-слабият в набора си. Скучният тип. „Момчето с картите“, така ме наричаха винаги. — Лицето му се разкриви в грозна гримаса. — Исках да съм важен, затова, когато Чудотвореца дойде при мен, когато ме помоли за помощ — не някого друг, а мен! — си помислих, че съм намерил начин да им го върна. Шквал е най-могъщият човек в република Зимномория! Той ми обеща място в своята империя, място от дясната му страна — как бих могъл да откажа? — Той поспря за момент. — Отначало трябваше само да му предавам късчета информация. Не знаех, че някой ще пострада. Трябва да ми повярваш.

— Каква информация?

— Редки умения. Кои ги притежават. Къде живеят, всекидневните им навици, такива ми ти работи. Кога… — следващите му думи едва се чуваха — … кога е най-вероятно да останат сами.

— Кого да отвлече и как да го отвлече, с други думи — обобщи Мориган, а гласът й трепереше от гняв.

Мекмайски се потърка по тила, все още неспособен да я погледне.

Хоторн издаде странен задавен звук. Челюстта му работеше бясно, като ту се стискаше, ту се отпускаше, и за Мориган бе ясно, че се опитва да преглътне собствения си гняв. Хоторн бе кажи-речи най-верният човек, когото познаваше.

— Ти си уредил да бъдат отвлечени от кокаляците и доставени за продажба — изсъска той срещу Мекмайски. — Гади ми се от теб.

Учителят изглеждаше смутен.

— Моля ви… не виждате ли, че се опитвам да ви помогна? Мориган, Чудотвореца искаше да хвана и теб. Но отказах. Не можех да ти го причиня, не и на най-добрата си ученичка. Отказах да работя повече за него. Ето защо съм тук! Знаех, че той ще се опита да те примами на Страшния пазар тази нощ, затова чаках отвън с надеждата да те спра. Не можех да им позволя да продадат и теб, просто…

— Но си им позволил да продадат Кадънс! И Ламбет! — извика Мориган, а после понижи гласа си до дрезгав шепот. — Как можа да го направиш, Мекмайски?

Младият учител захлипа и очите му бяха умоляващи.

— Съжалявам. Не мога да го обясня. Просто… просто ми беше писнало да ме пренебрегват, Мориган. Това чувство ти е познато, нали? Да си различен. Ние сме еднакви, ти и аз, ние…

— Тя изобщо не прилича на теб! — изфуча Хоторн срещу него и Мекмайски трепна. — Тя никога не би предала приятелите си.

Учителят падна на колене, разтреперан, и закри лицето си с ръце. Минаха няколко мълчаливи секунди, в които тихите му хлипове бяха единственият шум, ако се изключи далечното жужене на светски разговори от вътрешността на музея.

А после… се чу ръкопляскане.

— Браво, Хенри — разнесе се тих глас от мрака. — Какво представление!

Мекмайски скочи трескаво на крака и се завъртя да види кой говори. Очите му се разшириха, когато на светло излезе Езра Шквал със зловеща усмивка, извила крайчеца на устата му. Аплодисментите му отекнаха на улицата. Мориган усети как Хоторн се примъкна към нея и впива нокти в ръката й, чу как дишането му се учестява. Осъзна, че тъй като приятелят й не помнеше нищо от случилото се на покрива, за него това бе първа среща лице в лице с Чудотвореца.

— Дошъл е тук по Паяжината — прошепна тя на Хоторн, опитвайки се да изглежда по-смела, отколкото се чувстваше, и примижа да види издайническото трепкане на светлината около Шквал. — Не може да ни докосне.

— Да, но ловците му могат — отбеляза Хоторн, почти без да помръдва устни. Сякаш в отговор на думите му от сенките около тях се донесе леко ръмжене. Мориган потрепери.

Шквал подсвирна тихичко и се появиха вълците. Те заобиколиха Мекмайски; козината им бе черна като нощ, а очите им сияеха като въглени. Учителят се дръпна уплашено от тях и се сви.

Шквал му се присмя.

— Хенри много би искал да вярваш, че се е опитал да те спаси от търга, малка ми Врана, но знае, че не съм те довел тук, за да бъдеш продадена. Знае, че съм подготвил всичко това, за да бъдеш ти героят, който ще го затвори. За да можеш най-сетне да станеш Чудотворката, която всички се боят, че ще станеш. Трябва да ти се позволи да започнеш да използваш дадените ти сили — изтъкна Шквал, повишавайки още повече глас, — преди Чудото, което събираш, да се отегчи като мен и да ТИ ИЗТРЪГНЕ ЖИВОТА.

Мориган подскочи при тези остри думи. Сърцето й блъскаше някъде в гърлото.

— Моля те, Мориган — изхлипа Мекмайски. Очите му бяха зачервени и подути. — Не го слушай. Бягай. Просто бягай надалеч.

— Браво, господин Мекмайски, много добре. — Шквал нададе писклив истеричен кикот. — Нашият Хенри беше решил, че е против интересите му да ти позволи да затвориш Страшния пазар, мила ми Врана. Пазарът е започнал да ти носи доста солидни приходи, нали, мило момче? Вече си създаваш репутация сред най-заможните и безчестни жители на Невърмур. Не би искал да ги разочароваш, нали? — Шквал замълча за малко, обърна се да погледне право към Мориган и заговори бавно. — Разбираш ли какво ти казвам, малка Врана? Той се опитва да те забави. Иска да те държи тук навън, докато търгът свърши и продажбата на приятелките ти му донесе хубавичка печалба. Той взема процент от всяка сделка.

Мориган наблюдаваше внимателно Мекмайски. Докато Шквал говореше, у него протичаше странно преобразяване. Момчешкото, набраздено от сълзи лице на учителя й — сгърчено от страдание и зачервено от хлип — започна да се отпуска. Той избърса очи с ръкавите на ризата си. Подсмръкна шумно и върху лицето му се разля познатата леко смутена усмивка.

Това бе толкова характерно за Мекмайски, помисли си Мориган и тръпки полазиха по гърба й. И в същото време изобщо не му прилягаше. Сякаш гледаше някакъв напълно непознат.

Той се изкиска. Погледна си часовника. Сви рамене.

— Е, май свърши работа. — Обичайната сърдечност се бе върнала в гласа му. — Вече би трябвало да са продадени, мисля. Благодаря ти за отделеното време, мила Врана. Ти винаги си била най-внимателната ми ученичка. — Той се поклони дълбоко, без да спира да се смее.

Мориган усети как парещи сълзи на гняв избиват в очите й. Не можеше да говори; дори не можеше да мисли. Озъби се и ръмжейки като разярено животно, се метна върху Мекмайски и го събори на земята.

— Предател! — изкрещя и му се нахвърли пак, без повече да я интересува кой ще я чуе. Почти можеше да усети как яростта кипи във вените й. Хоторн се изпречи между тях и се опита да я издърпа настрани.

— Трябва да ти напомня, че това не е някое от глупавите изпитанийца на Обществото, мила ми Врана — обади се Шквал. Стоеше встрани от тях, на ръба на сенките. — Това е истинският живот. Ако се провалиш, ще има истински последици. Тик-так.

Дишайки дълбоко и учестено, Мориган премести поглед от падналия на земята Мекмайски към Хоторн, който я зяпаше ококорено, а после към Музея на откраднатите моменти. Бъбренето от вътрешността на сградата бе отслабнало леко. Дали бяха закъснели вече?

— Хоторн. Да вървим.

— Мекмайски ще се измъкне — посочи той. — Трябва да доведем потайниците и…

— Трябва да спасим Кадънс, Ламбет и другите. — Тя погледна надолу към Мекмайски, който изведнъж се паникьоса. Глухо, екливо ръмжене изпълни въздуха. Ловците от дим и сенки излизаха от мрака.

Двамата приятели хукнаха. Чак когато стигнаха до стъпалата на музея, Мориган се озърна назад при раздалия се внезапен неземен вой. Видя в мрака стотици червени очи, които горяха като огън.

— Аз ще се погрижа за скъпия ни приятел Хенри — отекна студеният глас на Шквал от сенките. — Не се бой.