Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (12)

12.
Дяволската улица

Никой не знаеше нищо за ново изчезване. Нито Кеджъри, нито Фенестра, нито госпожа Чанда — Мориган прекара цялата неделя да им досажда подред. Нито госпожица Веселка, която изглеждаше искрено изненадана (и малко притеснена) в Домовлака в понеделник, когато чу, че потайниците са ходили в дома на Мориган. Нито професор Онсталд, който я нарече „нахална“, „безочлива“ и „възмутителна“ на сутрешния им урок, задето дръзва да задава въпроси за вътрешните механизми на законоопазващата система на Чудното общество.

През останалото време от часа Онсталд изнесе на Мориган дълга, хъхреща лекция за любопитството и благоприличието… което бе все пак по-добре, отколкото да преписва поредния пасаж от „Сбита история на спектъра от Чудни деяния“.

Следобедният й урок с Мекмайски бе далеч по-интересен.

— Лъжепътища. Коварни улици. Сенкоулици. Призрачни часове — прочете той от един списък, който бе направил на черната дъска. — Кой може да ми каже какво представляват те?

В отговор срещна само недоумяващи погледи.

— Никой ли? — Мекмайски изглеждаше изненадан. — Късметлии сте.

— Какво представляват те, господине? — попита Махир.

— Лъжепътищата са старомоден инструмент на мошениците и разбойниците. Простичък географски трик, при който човек влиза от единия край на улицата и излиза през другия на различно място — понякога на цели километри оттам, — където банда негодници чакат да го ограбят. Повечето лъжепътища вече са блокирани или отбелязани с табели, но едно време, в Епохата на крадците, са били истинска напаст из целия Свободен щат. Коварните улици, от друга страна, са абсолютно невърмурска измишльотина. — Той се намести удобно на ръба на бюрото и започна да клати крака. Мориган бе забелязала, че Мекмайски го прави, когато стигне до някоя тема, която наистина го интересува. — Ужасно неудобни и понякога доста плашещи, но предимно безобидни, ако знаете какво правите. „Коварна улица“ е нещо като всеобхватен термин за малките улички и проходи в Невърмур, които се преобразяват по някакъв начин, щом влезеш в тях.

— Как така се преобразяват? — учуди се Мориган.

— Ами, понякога това означава, че стигаш до средата им и изведнъж откриваш, че си обърнат пак натам, откъдето си дошъл, без сам да си се обръщал. Или може би колкото по-напред вървиш по уличката, толкова повече се стесняват стените й, докато ти се наложи или да се върнеш обратно, или да рискуваш да те смачкат.

— Пфу — изсумтя Арк и потрепери.

— Да, и аз не го препоръчвам. Веднъж попаднах на коварна улица, в която колкото по-напред отиваш, толкова повече намалява гравитацията. Все се издигах във въздуха, докато накрая бях принуден да се хвана за стената и да се издърпам обратно към мястото, откъдето бях тръгнал.

— О! — Мориган изведнъж си спомни разходката с Юпитер на Пролетния празник. — Мисля, че съм виждала една такава!

Тя разказа на Мекмайски за странната уличка, по която бяха минали, когато отиваха да видят ангела Израфел в мюзикхола „Стари Делфи“ (като, разбира се, пропусна причината за ходенето при него).

— В Бохемския, викаш? — попита Мекмайски. — Да му се не види, не съм сигурен, че изобщо съм знаел за тази. Отлично, госпожице Врана! Да, коварни улици са пръснати из целия град. Повечето от тях са нанесени на картите и — също като лъжепътищата — или са блокирани, или грижливо отбелязани с предупредителни табели, за да знаеш в какво се пъхаш. Но някои, за съжаление, имат ужасния навик да скитат — изчезват от едно място и се появяват на съвсем друго. Така че, честно казано, официалната карта на коварните улици, съставена от Невърмурския съвет, понякога е безполезна. Естествено, аз предпочитам Живата карта. Не е идеална, но е доста добра в самообновяването. — Той взе купчина сгънати карти от бюрото до себе си и ги подаде на Анах. — Въпреки това ето най-добрия опит на Невърмурския съвет да опише неописуемото. Вземи една и ги предай нататък.

Когато Хоторн подаде на Мориган последната карта, тя я разгъна и се взря внимателно в миниатюрните виещи се улички. Имаше десетина розови, червени и черни флагчета, пръснати из целия град, и всяко от тях обозначаваше местоположението на известна коварна улица.

Мекмайски плесна с ръце.

— А сега, след мен — каза той и се насочи право към вратата на Картографската зала. — Отиваме на приключение!

 

 

В Стария град бе прекрасен летен ден, слънчев и топъл, и Набор 919 шумеше развълнувано. На първокурсниците обикновено не им се позволяваше да излизат извън Чудобщ по време на учебния ден, но Мекмайски бе получил специално разрешение от възпитателката да изведе класа си на първия им практически урок с ясното разбиране, че ако някой от тях — включително и Мекмайски — изложи Обществото, ще бъде вързан на релсите на станция „Горда стъпка“ по време на часа пик.

Целта им се оказа Храмовата улица — малка задънена странична уличка недалеч от Чудобщ — от онези сенчести и мрачни улички, по които повечето хора биха минали, без изобщо да забележат.

Мекмайски посочи една зацапана табела на стената, на която пишеше:

ХРАМОВА УЛИЦА

ВНИМАНИЕ!

ПО ЗАПОВЕД НА ОТДЕЛА ЗА ГЕОГРАФСКИ

СТРАННОСТИ И НЕВЪРМУРСКИЯ СЪВЕТ

ТАЗИ УЛИЦА Е ОБЯВЕНА ЗА

КОВАРНА УЛИЦА

С РОЗОВА СТЕПЕН НА ОПАСНОСТ

(ДРАЗНЕЩИ ТРИКОВЕ, СЪЗДАВАЩИ ЗНАЧИТЕЛНО

НЕУДОБСТВО ПРИ ВЛИЗАНЕ).

ВЛИЗАЙТЕ НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ

— Разбира се — каза Мекмайски, — най-безопасно би било никога да не попадате в коварна улица. Но от друга страна, добре е да имате план за действие, в случай че бъдете хванати неподготвени. И така, ясният и лесен план се състои от три точки. Точка първа: ЗАПАЗЕТЕ СПОКОЙСТВИЕ. Повярвайте ми, когато изведнъж откриете, че летите към небето, е лесно да се паникьосате. А когато човек се паникьоса, губи способността си да разсъждава трезво.

Искам всички да запомните тези две прости неща: вдишвайте… — той вдиша продължително — … и издишвайте. — Издиша с бавно и равномерно фиууу. — Хайде, заедно с мен. Готови ли сте? Вдишвайте. — Целият набор като един вдиша дълбоко. — И издишвайте. — Фиууу. — Добре. Ще се изненадате колко помага в страшна ситуация да не забравяте да дишате.

Кадънс се обърна към Мориган и завъртя очи.

— Гениално — промърмори тя. — Щях да забравя тази основна несъзнателна телесна функция, ако той не я беше споменал. Трябва да си го запиша. — Направи тъпа физиономия и се престори, че пише във въздуха с въображаема химикалка.

— Шшшт — прошепна Мориган, като се мъчеше да не се усмихне.

— Точка втора: ОТТЕГЛЕТЕ СЕ — продължи Мекмайски. — При коварните улици невинаги знаете какво ви очаква. Може да извадите късмет и да попаднете просто на гравитационен трик или сближаващи се стени… тези два типа са често срещани. Но има и други, далеч по-опасни. Преди няколко години имаше една коварна улица в квартал Южен на Джуро, която изсмукваше всичкия въздух от дробовете на човек и го задушаваше до смърт. А съм чел за една тук, в Стария град, преди много години, която буквално обръщала хората с хастара навън, така че всичките им органи се озовавали извън тялото.

Учениците трепнаха и издадоха звуци на погнуса — освен Хоторн, който прошепна „Яко!“, и Анах, която вдигна заинтригувано очи.

— Не се плашете — каза Мекмайски и вдигна ръце да ги успокои. — Тази улица я няма вече. Зазидаха я.

Мориган се подсмихна и поклати глава срещу Хоторн, който изглеждаше почти разочарован.

— Мисълта ми е, че невинаги знаете срещу какво се борите, когато влезете в коварна улица. Така че решението е: не се борете. Оттеглете се. Винаги се оттегляйте. Никога не мислете, че можете да надхитрите коварството й, никога не мислете, че можете да го надвиете, никога не мислете, че можете да си пробиете път със сила. Животът ви струва повече от едно минаване напряко. — Той ги изгледа подред, а младото му кръгло лице бе по-сериозно, отколкото Мориган някога го бе виждала.

— И последната, трета точка: КАЖЕТЕ НА НЯКОГО. Защо е важно това?

Ръката на Анах се стрелна във въздуха.

— За да попречим на други хора да бъдат уловени в нея?

— Много добре. И защо още?

— За в случай, че не е отбелязана на картата — обади се Махир.

— Правилно. Защо още?

Наборът се умълча.

Мекмайски разви отново своята карта.

— Защото може да се е променила. Коварните улици са непостоянни — могат да се променят и еволюират с времето. Погледнете картите си. Виждате ли улица „Перин“ във Високостен? По-рано тя беше обикновена краковисница. Миналата седмица един от нашите по-небрежни четвъртокурсници свил по погрешка по нея и открил, че плува в открита канализация.

Разнесе се хор от „пфууу“ и „гняяях“.

— Точно така — продължи Мекмайски. — Но този младеж постъпил съвсем правилно. Запазил спокойствие, оттеглил се и казал на своя кондуктор. Е, първо си взел душ, а после казал на кондуктора, който съобщи на Отдела за географски странности, а ние съобщихме на съвета, който вече е внесъл поправка в картата. Заради рисковете за здравето повишиха нивото на опасност на улица „Перин“ от код розово (дразнещи трикове, създаващи значително неудобство при влизане) на код червено (много опасни трикове с вероятност да навредят на човек при влизане) и сложиха предупредителна табела.

— Но, господине, защо просто не я зазидат като онази, дето ги вадела червата навън? — попита Хоторн.

— Защото все още има надежда за нея. Тя се промени от краковисница в открита канализация… винаги има шанс един ден да се промени обратно в обикновена улица. Ние зазиждаме само безнадеждните случаи. С код черно.

— Какво означава код черно? — попита Мориган.

— Смърт при влизане.

Мориган преглътна. Колко ли такива улици имаше в Невърмур, все още неоткрити?

— Не се тревожете — каза Мекмайски с усмивка. — Код черно е извънредно рядък и тази улица, Храмовата, е само с код розово. Доведох ви тук да се поупражнявате. Всеки от вас ще влезе в Храмовата улица и — следвайки първите две точки от нашия план — ще се оттегли благополучно. Кой е пръв?

Предсказуемо, Тадея и Хоторн бяха първите доброволци. За малко да се съборят един друг от бързане да излязат напред. Но Мекмайски имаше други планове.

Той подкани притеснения Франсис да излезе напред, хвана го за раменете и двамата се взряха надолу по тясната павирана уличка. Останалите от набора се скупчиха зад тях да гледат. Макар че не можеше да види лицето му, Мориган усещаше, че Франсис е ужасен — той видимо трепереше.

— Помнете, господин Фицуилям — каза Мекмайски, — ДИШАТЕ, а после СЕ ОТТЕГЛЯТЕ. Само помнете тези две неща и всичко ще е наред.

— Не може ли някой друг да влезе пръв? — изхленчи Франсис.

— Аз, аз! — Хоторн вдигна ръка във въздуха. Мекмайски посегна и я свали.

Тадея изсумтя нетърпеливо.

— Не бъди такова бебе, Франсис. Това е само код розово, за бога.

— Тадея, не бъди гадна — сгълча я Мекмайски, но после добави: — Все пак тя е права, Франсис. Тази улица е само краковисница. Най-лошото, което ще ти причини, е нахлуване на кръв в главата ти. Когато това стане, просто направи няколко крачки назад — макар че ще висиш във въздуха, просто направи движенията все едно ходиш по земята. Когато улицата усети намерението ти да се върнеш, бързо-бързо ще те обърне в правилно положение. — Той побутна леко Франсис. — Хайде, върви. Можеш да се справиш.

Франсис направи крачка, после още една.

Хоторн започна да скандира тихо и окуражително: „Франсис, Франсис, Франсис“. Мориган и останалите от набора се присъединиха към него и шепнещите им гласове набраха сила, за да изпълнят празното пространство. „Франсис, Франсис, Франсис.“

Още една крачка, после още няколко и ето че най-сетне, когато Франсис бе стигнал до средата на улицата, нещо го дръпна във въздуха и го обърна с главата надолу, сякаш бе лек като перце. Той увисна там за момент, вирнал единия си крак нагоре към небето и размахвайки всички други крайници.

— Дишай, Франсис! — напомни му Мекмайски. — Запази спокойствие.

Франсис задиша дълбоко и престана да се мята.

— Знаеш какво трябва да направиш сега, хайде. Крачка назад… после още една…

— Франсис, Франсис, Франсис…

Макар и надолу с главата, Франсис вдигна крак, за да направи голяма, комично пресилена крачка назад. Още една фалшива крачка, после още една и…

— ДА! — извика ликуващо Мекмайски, подскочи и размаха юмрук във въздуха, когато Франсис се преобърна в правилно положение и залитна малко, щом стъпи на паважа. После се завъртя с лице към тях, задъхан и малко разтърсен, но ухилен.

Всеки от учениците се изреди да мине по Храмовата улица, като се премяташе с главата надолу и обратно под овациите на Мекмайски и останалите от групата. Мориган запищя от смях, когато дойде нейният ред да бъде преобърната, а на Хоторн толкова му хареса, че искаше да повтори.

— Можете да го направите пак, господин Бързолет — каза Мекмайски. — Всички можете. Нали имате карти? Искам да се разделите на групи по трима и да си изберете по една коварна улица тук, в Стария град, където можете безопасно да тренирате оттегляне. Стойте в Северния квартал. Само розови кодове. И помнете: ЗАПАЗВАТЕ СПОКОЙСТВИЕ и СЕ ОТТЕГЛЯТЕ. Ще се срещнем отново пред входа на Чудобщ, когато часовникът на площад „Кураж“ удари три.

— Франсис, искаш ли да си в нашата група? — предложи Мориган. Франсис се намръщи и се извърна. Вече за четвърти път днес тя се опитваше безуспешно да поговори с него. По-рано си мислеше, че цупенето на Тадея е лошо, но сърденето ма Франсис беше далеч по-зле. Цял ден той или хвърляше презрителни погледи към Мориган, или се преструваше на глух всеки път, когато тя правеше опит да го заговори.

— Май е забравил за какво гласува, а? — промърмори Хоторн. — На твое място щях да се откажа, Мориган.

Франсис последва Тадея и Анах, докато Махир поведе Арк и Ламбет в друга посока. Кадънс остана сама и изглеждаше смутена и изпълнена с негодувание. Никой от другите дори не бе погледнал към нея. Пак я бяха забравили.

— Ела с нас, Кадънс — каза Мориган и й махна. Кадънс закрачи към тях, като се правеше, че не й пука.

Тримата заедно изучиха картата на Мориган. В Северния квартал имаше единайсет розови кода, от които да избират. На Хоторн и Кадънс им трябваха десет минути, за да се споразумеят за улицата, но докато стигнат дотам, групата на Махир вече я бе заела и трябваше да започнат отначало.

— Дяволската улица! — възкликна Хоторн и посочи на картата през рамото на Мориган. — Това звучи яко.

— Тя е в Западния квартал, глупчо — промърмори Кадънс.

— Е, и?

— Е, и, той каза да стоим в Северния квартал.

— Ама тя е едва-едва в Западния квартал — само на една пресечка.

— И все пак е в…

— О, хайде просто да вървим — каза Мориган и нави картата, — иначе часът ще свърши.

Дяволската улица бе тясна и тъмна — толкова тъмна, че ме можеха да видят какво има в края й. Сякаш се взираха в тунел. На входа имаше малка табелка, същата като на Храмовата улица, която я обявяваше за коварна улица с код розово.

— Аз ще вляза пръв — обяви Хоторн. Приготви се да хукне, но Мориган го спипа за яката.

— Я чакай! Не можеш просто да се втурнеш там. Дори не знаем какво прави. Бъди разумен. Върви бавно.

Хоторн завъртя очи и промърмори „Да, татко“, но все пак забави неохотно до нормален ход. Мориган и Кадънс гледаха трепетно, очаквайки всеки момент той да се преобърне с главата надолу. Но като стигна до средата на улицата, Хоторн спря и се олюля леко.

— Хоторн? — извика Мориган. — Какво има, добре ли си?

— Аз не… не се чувствам много добре.

— Гади ли ти се?

Той направи още една крачка напред и пак спря.

— Уф. Май ще повърна.

Кадънс издаде звук на погнуса.

Мориган се намръщи.

— Мислиш ли, че е от улицата, или просто от нещо, което си ял? — И двата варианта бяха възможни, помисли си тя, защото днес на обяд той бе излапал три сандвича с пържола и сос, четири купички супа от миди и половин литър ягодово мляко.

— Мисля, че е… ъъъх. — Той се преви, опря ръце на коленете си и тялото му потръпна, сякаш в конвулсивен опит да изпразни стомаха.

— Оттегляй се! — извика Мориган. — Хоторн, опитай се да направиш крачка назад.

— Не мога… не мога, ще… — Той затисна устата си с ръка и пак се олюля.

— ВРЪЩАЙ се, идиот такъв! — кресна Кадънс.

Хоторн насили краката си да направят една неуверена крачка назад, после още една и Мориган видя как напрежението моментално напусна тялото му. Той се изправи и след още една крачка заднешком се обърна и изтича при тях.

— Това беше ужасно — оплака се той и отметна косата от пребледнялото си потно лице. Още изглеждаше леко позеленял. — Кой е следващият?

— Мисля, че ще пропусна, благодаря — заяви Кадънс. Изглеждаше напълно лишена от ентусиазъм.

Хоторн се втренчи в нея.

— И дума да не става. Щом аз го направих, и вие двете ще го направите.

Тя изпръхтя.

— Никакъв шанс.

— Бас държа, че не можеш да стигнеш по-далеч от мен.

— Бас държа, че не ми пука.

— Бас държа, че си страхлива кокошка. — Хоторн закудкудяка и имитира пляскане с криле.

Мориган завъртя очи.

— О, за бога. Аз ще отида. Кадънс, подръж ми картата. — И тя тръгна по павираната улица, докато пристъп на гадене не я накара да се закове на място. Изчака, несигурна дали няма да падне или да загуби свяст, или да си оповръща обувките. Или и трите.

Но нещо я теглеше напред, през мъглата от гадене — някакъв инстинкт или импулс, който не можеше да обясни. През целия урок бе мислила за онази нощ в Бохемския и вонящата на гнилоч уличка, която бе отвела нея и Юпитер до „Нови Делфи“. И най-вече изгаряше от любопитство докъде ще я пусне улицата, какво има в края й и какво може да се случи, ако просто… си пробие път…

Направи още две крачки, а после трябваше да се приведе напред, опряла ръце на коленете си, и да изчака да отмине втората ужасна вълна от гадене.

— Вече можеш да се връщаш — извика Хоторн зад нея. — Стигна по-далеч от мен.

Но въпреки смазващата погнуса, която изпитваше при мисълта да продължи напред, Мориган направи още една предпазлива крачка. Улицата криеше нещо. Тя усети гъдел по върховете на пръстите си. Имаше и друго — гласове някъде отпред. Отначало неясни, а после…

— … и сега скапаните потайници са по петите ни. Така никога няма да спазим графика…

Потайниците. Правилно ли бе чула?

Мориган спря и се напрегна да чуе останалото, мъчейки се да овладее напъните за повръщане. Трябваше да види какво — кой — се крие в тази улица. Продължи напред, макар че тялото й трепереше, а зад нея Хоторн и Кадънс викаха „Връщай се! Какво правиш?“ — и накрая, тъкмо когато Мориган бе сигурна, че ще издрайфа обяда си върху паважа, залитна напред, преодоляла някаква невидима стена от съпротива… и усети как гаденето й изчезва. Ей така, изведнъж.

Погледна назад. Хоторн и Кадънс ги нямаше. Светлината в края на Дяволската улица бе изчезнала; сякаш тя се беше обърнала и вместо Мориган да вижда черен тунел отпред, чернотата бе зад нея.

Стоеше в края на уличката, където тя излизаше на голям площад. Мориган никога не бе виждала този площад. Земята бе неравна и големи туфи трева растяха тук-там, където плочите са били счупени много отдавна и не са били поправени. Площадът бе нагласен като импровизиран пазар, мръсен и разхвърлян, със стари платнени навеси и сергии. Те обаче бяха празни, сякаш събитието току-що е свършило или още не е започнало. Над мястото цареше атмосфера на тиха запуснатост. Мориган усети гъдел по тила си.

— Ще върви за много повече от това — разнесе се груб женски глас от една палатка наблизо. — Само го задръж още няколко дни, докато големият…

— Трябва ми купувач сега — прекъсна я мъжки глас с настоятелен шепот. — Това е нещо наистина рядко, но не мога да го държа вечно, опасно е. Виж какво ми направи — ще имам късмет, ако не съм се заразил.

Мориган се чувстваше уязвима, застанала така насред празния площад, затова се отдръпна в сенките на уличката. Стомахът й се бе свил от странно чувство, което нямаше нищо общо с гаденето, причинено от коварната улица.

— Казах ти вече — рече жената. — Имай търпение. Ако е добър екземпляр, както казваш…

— Така е.

— … тогава ще донесе добра цена на следващия търг и ще си създадеш репутация. При условие че можеш да доставиш същото и за есенната разпродажба.

Мориган усети нещо да капе на челото й и механично го избърса. Погледна пръстите си — бяха мастиленочерни. Вдигна очи и видя, че стои в сянката на голяма дървена арка. Там горе, на върха на висока стълба, се бе покачил мъж, който държеше в едната си ръка четка, а в другата — кутия с черна боя, и пишеше върху арката:

СТРАШНИЯТ ПАЗ

В същия момент мъжът погледна надолу и очите му се разшириха, щом видя Мориган.

— Ей! — извика той и кутията, която държеше, полетя към земята, удари се в нея с дрънчене и черната боя плисна по паважа. Мориган подскочи, когато тя опръска панталона й. — Коя си ги? Как попадна тук?

Момичето изобщо не губи време да му отговаря. Бояджията заслиза пъргаво по стълбата, но Мориган бе по-бърза. Обърна се и се стрелна по подобната на тунел уличка, обратно откъдето бе дошла. По средата на пътя проби невидимата прегради и я връхлетя такова ужасно гадене, та й се стори, че направо ще умре. Но тя продължи да тича, без да забавя ход. Пред нея се появи светлина и щом съзря потресените лица на Хоторн и Кадънс, Мориган се втурна още по-бързо, крещейки им, докато наближаваше входа на Дяволската улица:

— БЯГАЙТЕ!