Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (26)

26.
Търгът

Втурнаха се нагоре по стълбите и нахълтаха във фоайето на музея. То бе празно и голо, с изключение на една маса с маски като на предишния пазар. Мориган грабна първата, която й попадна — на пищящ таласъм, — и бързо си я надяна на главата.

— Дръж — прошепна тя и подаде на Хоторн лъскава маска на придворен шут. — Сложи си я, бързо.

— Какво мислиш, че ще стане с него? — Ухиленото гумено лице не можеше да скрие напрежението в гласа му.

— С кого, с Мекмайски ли? — попита Мориган, полагайки всички усилия да звучи незаинтересована от съдбата на някога любимия си учител. Очите й се стрелнаха назад към отворената врата. — Нищо хубаво.

Двамата последваха звука на гласовете и се озоваха в преддверие, водещо към главната зала. На Мориган отчаяно й се искаше да се втурне право вътре, където смяташе, че се провежда търгът, но бе достатъчно умна да не привлича внимание. Наоколо имаше маскирани гости, които пиеха и се смееха, и от време на време спираха да се полюбуват на някой глобус все едно е произведение на изкуството.

Беше изненадващо лесно да се слеят с тълпата, въпреки че Мориган бе с поне една глава по-ниска от всички присъстващи. За щастие, Хоторн през последното лято се бе източил като фиданка, а раменете му бяха по-широки, отколкото ги помнеше тя, вероятно от многото часове тренировки по драконова езда. Това го правеше висок почти колкото някои от възрастните, за голямо облекчение на Мориган.

— Това е откачено — прошепна Хоторн иззад маската си, докато вървяха през стаята колкото се може по-бавно и спокойно. — Искам да кажа, тези глобуси — след като разбереш какво представляват — са просто…

На Мориган й се гадеше прекадено силно, за да отговори. Как не бе прозряла веднага истината за това място, зачуди се тя. Някои от сцените зад стъклото бяха кротки и спокойни, лесно можеха да се изтълкуват погрешно. Но имаше и сцени, които несъмнено показваха смърт и разрушение. Препускащо стадо слонове, вдигащо прах, докато се носи към водоем със струпани около него диви животни. Надигнало се цунами, което се готви да опустоши цяло село. Кално и окървавено бойно поле с летящи гюлета. Мориган поклати глава.

— Прекрасно — промълви едър мъж в смокинг, оглеждайки близкия глобус. Носеше гладка бяла маска, която го караше да изглежда като самата смърт. — Всичко това е истинско, знаете ли? Това вътре са истински хора. — Той почука по стъклото и се взря през него, все едно е клетка в зоологическа градина. — Уловени в момента преди смъртта си. Водещият на търга ми каза. Необикновено нещо.

— О. Интригуващо. — Жената до него изглеждаше само смътно заинтересована. — Как мислиш, дали могат да ни чуят?

— Хубав въпрос. — Той почука пак по стъклото. Около него вече се бе събрала група и гледаше. — Ей, ти вътре, умрелият, чуваш ли ме? Мигни веднъж за „да“, два пъти за „не“. — Групата се заля в смях, сякаш бе казал нещо ужасно смешно.

— Искаш да кажеш „умиращият“. — Жената се изкикоти гадно. — Със сигурност още не е съвсем мъртъв. Тъкмо там е работата!

Мориган усети, че й призлява. Подчини се на настоятелното дърпане на Хоторн и продължи да върви, взирайки се упорито напред, твърдо решена да не поглежда сцената в глобуса. Но щом стигнаха до вратата за главната зала, не издържа и се озърна назад.

Беше младеж, може би шестнайсет-седемнайсетгодишен, в брокатено сако и високи черни ботуши. Яздеше кон по павирана улица и може би конят му се бе уплашил от нещо, защото се надигаше на задните си крака, облещил очи. Момчето изглеждаше също толкова ужасено. Беше изхвърлено от седлото и тъкмо щеше да падне на паважа под такъв ъгъл и с такава сила, че за всеки бе ясно, че…

Мориган преглътна и замига, за да спре сълзите си.

Не можеше да го понесе. Всичко това бе толкова отвратително, нечестно — и Музеят на откраднатите моменти, и предателството на Мекмайски, и самият Страшен пазар. Мориган имаше чувството, че вътре в нея има някакво диво животно, което дере с нокти плътта й, за да излезе. В ушите й отекнаха думите на Шквал.

„Ти не си мишка, малка ми Врана. Ти си дракон.“

Искаше й се да направи нещо, за да помогне на тези хора, пленени в смъртта. Искаше й се Мекмайски да бъде изправен пред правосъдието. Искаше й се да се развилнее, да помете ужаса на това място, да накара тези маскирани идиоти да спрат да се смеят — но се налагаше да го преглътне, да потисне гнева си.

— Кадънс и Ламбет — прошепна тя на себе си. — Дошла си тук за своите приятелки. Не се разсейвай.

Мориган затвори очи и си представи как бръква в гърдите си, улавя огъня, живеещ там, и потушава нежно жарта му. Само мъничко.

Загубените души в музея трябваше да почакат.

 

 

Хоторн ахна силно, когато влязоха във втора, далеч по-голяма зала. Опита се да прикрие ахването си с кашлица и посочи скришом към тавана. Мориган вдигна очи, изпълнена с ужас.

Залата бе подредена така, че да изтъкне артикулите за продан. Те бяха сложени на високи платформи, за да може цялата тълпа да ги вижда — и да не могат да избягат. Мориган виждаше един-единствен начин да се свалят платформите — с помощта на система от тежки вериги и макари, но всяка от тях бе наглеждана от двамина яки охранители с маски на черепи.

Също като Алфи в гигантския му аквариум, всеки от тях беше превърнат в централна фигура на една гротескна сцена, която представляваше подигравка с уникалния му талант. Професор Онсталд, в най-далечния край, бе овързан с верига за минутната стрелка на гигантски часовник, която в момента сочеше без пет, така че той поне бе почти изправен. Мориган се зачуди колко ли часове е прекарал там и колко ли обиколки на циферблата е направил, като през цялото време кръвта му ту е нахлувала, ту се е оттичала от главата му. Колко ли още можеше да издържи така?

Кадънс, на една платформа до стената вдясно, бе наконтена в ярколилава диплеща се коприна и накичена с множество тежки златни накити. До нея имаше грамадна златна лампа и Мориган премигна към нея, опитвайки се да осъзнае какво вижда.

— Пфу. Облекли са я като духа от лампата — рече с отвращение Хоторн. — Това ли мислят, че представлява един хипнотизатор? Някой, който обикаля и изпълнява желания, подчинявайки се на чуждите заповеди? Явно досега не са срещали Кадънс.

Мориган внезапно осъзна, че по някое време Хоторн е започнал да помни Кадънс. Зачуди се какво ли се е променило. Дали уроците по „Разпознаване на хипнозата“ най-после даваха резултат? Или беше, защото двамата с Кадънс бяха станали нещо като приятели?

Хоторн изви врат да огледа стаята.

— О! Виж — там горе. Това той ли е? Онзи, когото Юпитер търси?

Гледаше почти право нагоре, където един ангел („небесно създание“, поправи се наум Мориган) сякаш се рееше във въздуха. По-внимателният поглед обаче разкриваше, че е овързан с дебело въже в точката, където се срещат крилете му. Висеше от тавана, с криле разгънати насила в цялото им великолепие, а ръцете му бяха вързани зад гърба. Около него на рибарски корди висяха и се въртяха лениво фалшиви облаци от покрит с памук шперплат, като декор на лоша пиеса.

Мориган премигна. Това не беше Касиел. Тя нямаше представа как изглежда Касиел, но знаеше, че не е той.

Защото беше Израфел.

Тя поклати глава. Сега нямаше време да мисли върху това.

— Вързали са ръцете на Кадънс — отбеляза Хоторн и се намръщи. — И са й залепили устата с тиксо. Да не би да се опитват да й попречат да ги хипнотизира?

Мориган видя, че той е прав — и че устата на Израфел също е залепена, за да не може да се измъкне с пеене.

В другия край на залата тълпата преминаваше от платформата на Онсталд към тази на Ламбет. Ламбет бе сложена на трон по средата й, с изящна златна корона, прекалено голяма за нейната глава. Очите й бяха ококорени, докато гледаше надолу към участниците в търга, и стискаше подлакътниците на трона си така, сякаш те бяха единственото, което я задържаше на повърхността на океан, пълен с акули. Шепнеше нещо, отново и отново.

Мориган присви очи, опитвайки се да долови какво казва. Молитва ли беше? Вопъл за помощ? Нещо в сърцето й се сви. Бедната малка уплашена Ламбет.

— Съберете се, дами и господа, съберете се — извика водещият на търга. Имаше веселия глас на добродушен дядо, който ехтеше из стаята — но съвсем подобаващо носеше маска на вълк.

Гласът на Ламбет се усили и стана по-паникьосан, докато повтаряше безсмислените си дрънканици. Мориган вече успяваше едва-едва да различи думите.

— Зов. Смърт. Застой. Огън. Полет — повтаряше отново и отново тя, треперейки на трона си. — Зов. Смърт. Застой. Огън. Полет.

Хоторн се намръщи.

— Какво означава това?

— Преди да открия наддаването за последния артикул, нека ви благодаря още веднъж, че дойдохте на нашия скромен малък търг. Вие сте най-лошите и най-богатите хора, които се сетихме да поканим, и по тези две причини беше чудесно да сте тук. — При тази ужасна шега се разнесе смях и продължителни аплодисменти. Мориган усети как Хоторн се вкопчи в ръката й и се зачуди дали й подсказва да не реагира, или самият той се опитва да не реагира.

— Последният артикул — прошепна му тя, усещайки как нещо се стяга в гърдите й. — Значи другите вече са продадени. — И естествено, пазачите до платформата на Кадънс започнаха да я свалят, дърпайки грамадната метална верига.

Паниката сграбчи Мориган като голяма ледена ръка. Какво да правят? Какво можеха да направят? Ако се втурнеха да помогнат на Кадънс, щяха да се издадат и да оставят Ламбет на съдбата й. Ако отидеха да помогнат на Ламбет — дори да можеха да стигнат до нея там горе, тогава пък Кадънс щеше да изчезне, преди да са се добрали до нея. Ами Онсталд? А Израфел?

Никога не се бе чувствала по-безпомощна. Шквал бе подготвил цялата работа, беше я поставил в това ужасно положение, защото се надяваше тя да вкара в употреба знанията си по Отвратителните изкуства. Но от каква полза бяха жалките й таланти тук? Тя можеше да призовава Чудо. Можеше да запали няколко свещи, за бога. Но Шквал бе този, който бе отблъснал нападението на Чарлтъновата петорка; Шквал бе този, който бе преобразил суперкотето… Какво можеше да стори Мориган?

„Можеш да призовеш Чудо — каза си тя. — Това можеш да направиш. Започни оттам.“

— Яснозорското дете е добро и срамежливо — запя тя тихичко. Гласът й бе неуверен. Хоторн се обърна и я погледна разтревожено. — Срединощното дете е разюздано и диво…

— Мориган…

— Шшшт! — Мориган затвори очи. Чудото не откликваше. Тя не можеше да го усети. Защо не се получаваше? — Яснозорското дете идва с утрините ранни.

Водещият с вълчата маска подгряваше тълпата.

— Вие чакахте търпеливо този момент, знам, и без съмнение сега вашето огромно, отвратително богатство прогаря дупка в джобовете ви…

— Срединощното дете носи дъжд и урагани…

— … така че нека започнем. Мога ли да ви представя най-очаквания артикул в историята на Страшния пазар: Нейно кралско величество, принцеса Ламия Бетари Амати Ра.

Мориган спря да пее. Хоторн замръзна неподвижно.

— Принцеса коя?

— Член на кралската фамилия Ра в Далекоизточен Санг, принцеса Ламия е четвърта поред на опашката за наследяване на трона от баба си кралицата. Когато кралската фамилия Ра научила, че потомката им е краткосрочна пророчица, я пратили да се обучава при нашите изтънчени приятели в Чудното общество. — От тълпата се раздадоха насмешливи викове. — По този начин те извършили държавна измяна срещу управляващата Зимноморска партия — която, според моите източници в републиката, изглежда, е останала с впечатлението, че малката принцеса Ламия е прикована на легло от болест. Предприемчивата кралица Ама платила на някакво бедно селско сираче да лентяйства няколко години в двореца и да се преструва на внучка й!

Мориган не можеше да повярва на ушите си. Ламбет не беше от Свободния щат. Беше от един от четирите щата на република Зимномория, също като нея. Не трябваше да е тук! И беше принцеса!

— А бе, стори ми се на мен, че е малко нафукана — прошепна Хоторн.

— Шшшт.

Бащата на Мориган работеше за Зимноморската партия, така че тя имаше някаква представа що за хора са. Ако това беше вярно — ако Ламбет наистина бе член на кралската фамилия на Далекоизточен Санг, ако наистина я бяха измъкнали нелегално от Зимномория, в разрез със закона на Зимноморската партия, — тя се намираше в още по-голяма опасност, отколкото си мислеха. На хората в Зимномория не им бе разрешено дори да знаят, че Свободният щат съществува.

— Къде отиваш, сине на ясната зора? — запя Мориган. Едва успяваше да изцеди от себе си думите, толкова силно трепереше.

Водещият потвърди подозренията й.

— Ако Зимноморската партия разбере, това ще е лоша новина за цялата фамилия Ра. — Той направи жест сякаш си отсича главата и публиката избухна в смях. — Разбира се, в република Зимномория измяната се наказва със смърт. Това прави този трофей още по-ценен — възможностите са безкрайни, народе.

— Трябва да направим нещо — изсъска Хоторн. — Да им отвлечем вниманието или… нещо такова! Мориган, помогни ми.

Но Мориган не го слушаше.

— Високо, дето слънце грее над света. — Стиснала очи, тя се опита да изключи от съзнанието си водещия, Хоторн и омразната тълпа и да се съсредоточи върху усещанията във въздуха около себе си. — Къде отиваш, дъще на…

Млъкна. Получаваше се. То беше тук.

Отначало лекичко — само потрепване във въздуха. Гъдел във върховете на пръстите й.

А после тя отвори очи и светът бе станал тъй златистоярък, все едно стоеше на слънцето.

— Щом се сдобиете с изключително рядкото и полезно умение на принцеса Ламия — продължи водещият, хилейки се злобно, — може би ще пожелаете да я върнете срещу откуп на семейството й, или пък да я задържите с цел изнудване, или пък да я продадете на Зимноморската партия и да гледате как фамилията Ра рухва! Правете каквото искате, дами и господа, но ние поставяме висока цена. Ще започнем от петнайсет хиляди кредита. Чувам ли петнайсет хиляди?

Чувството бе по-различно от преди. Когато Мориган за първи път бе призовала Чудо в тази зала, усещането, че държи в ръцете си сурова сила, бързо бе отстъпило на пълна липса на контрол. Тя не знаеше какво да прави с Чудото, след като го е призовала, и то бе разбрало това. Някак си го бе разбрало и се бе разбунтувало.

Но този път беше иначе. Този път мина гладко.

Чудото, събрало се около нея сега, бе в пълен синхрон с намеренията й. Праведният й гняв към всичко, случило се тази вечер — или даже тази година, — най-после му даваше жадуваната от него цел. Мориган си помисли за алчността и предателството на Мекмайски. Помисли си за жестокостта на Матилда Лашанс, затворила хората в собствената им смърт. Помисли си за Езра Шквал, който през цялото това време й дърпаше конците като на марионетка, който бе уредил този кошмар само за да може Мориган да му сложи край. И си помисли за небрежната лошотия — злодейство — на всеки, който смяташе, че има право да купува и продава умения, да купува и продава живот.

Най-близкият глобус се пръсна и съдържанието му се изсипа зрелищно в стаята.

Това бяха младежите с колата, която се завъртя неконтролируемо, докато те пищяха от ужас, и се вряза в друг глобус.

Водещият и участниците в търга едва имаха време да осъзнаят какво става, преди и вторият глобус да изсипе своята трагедия върху пода — подмятана от вълните лодка в бурно, озарявано от светкавици море, със сломен екипаж. Лодката спря със стържене и трясък и разби друг глобус — жена, обвита в рояк пчели. А после и друг — каменно свлачище, изсипващо се върху покрива на колиба. А после още един и още един.

Мориган бе задействала ефекта на доминото. Тя бързо осъзна, че тези сцени на разруха са по-големи от съдържащите ги глобуси. Сдобивайки се със свобода, те се разрастваха и сливаха, за да създадат хаос, който бързо изпълваше залата. Препускащите слонове разделиха тълпата на две. Една голяма бяла акула изскочи от разбития си стъклен затвор сред какофония от писъци.

Гостите на търга хукнаха да се спасяват, но суматохата бе неудържима. Глобуси се пръскаха един след друг — гневна тълпа, дуел до смърт, ожесточено сражение.

Мориган гледаше как този ужас се разрази за броени секунди.

Какво беше направила?

Искаше само да им отвлече вниманието. Мислеше, че може да спаси приятелките си и да освободи хората в глобусите, за да намерят най-сетне покой. Но това не бе просто отвличане на вниманието — това бе лудост. Как щеше да помогне на Кадънс и Ламбет сега? Не можеше да припари до тях. Не би могла да спаси дори себе си.

— МОРИГАН!

Хоторн се хвърли към нея и я сграбчи тъкмо когато един близък глобус се пръсна и освободи цунами, по-голямо и ужасяващо от всичко, което Мориган бе виждала през живота си. Двамата приятели се вкопчиха един в друг, неспособни да направят нищо, освен да се взират в надвисналата над тях стена от вода, чакайки тя да ги смаже. Нямаше начин да оцелеят.

А после всичко просто… спря.

Оглушителната врява от писъци, ревящи животни и връхлитаща вода — над всичко това изведнъж се възцари мъртвешка тишина. Цунамито над главите им се забави до недоловима скорост, почти треперещо от напрежение. Мориган чуваше само туптенето на собственото си сърце и учестеното дишане на Хоторн.

Тишината бе нарушена от немощен, хъхрещ глас от другия край на залата.

— Побързайте! Не мога… да го… държа… още дълго.