Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (22)

22.
Коварният пазител на времето

— Избра ли си вече костюм?

— Костюм ли?

— За Вси светни — поясни Хоторн. — Утре е.

— Ъъъ… — Мориган премигна и се помъчи да се съсредоточи в разговора. Предната нощ почти не бе спала и умът й витаеше някъде другаде, докато крачеха нагоре по пътеката през Стенещата гора към Дом „Горда стъпка“. — Не. Всъщност не съм мислила по въпроса.

— Знаеш ли как трябва да се облечеш според мен? — Хоторн се огледа предпазливо и прошепна: — Като Чудотворец!

Мориган направи физиономия.

— Това е най-абсурдната идея, която някога ти е хрумвала.

— Не, слушай — никой не знае, че наистина си Чудотворка, освен…

— Освен — прекъсна го Мориган и започна да брои на пръсти — теб, Юпитер, Джак, Фенестра, госпожица Веселка, професор Онсталд, старейшините, възпитателките, всички от нашия набор и всичките им покровители.

— Да, но никой друг.

— О! Да не забравяме нашите загадъчни изнудвани, които и да са те. И Езра Шквал, и…

— Както и да е — продължи той упорито, — тъкмо това го прави толкова добра идея! Фактът, че е… ммм, как беше думата? Омир я използва онзиден. Че е… иронично.

— Какво означава това?

— Означава… де да знам, на кого му пука? Само си представи физиономиите на всички, когато се появиш на партито, облечена като Чудотворец! С черна уста, дълги нокти, голямо старо наметало… ще бъде най-страшният костюм в стаята. БУМ! Моментално ще ти скочат акциите.

— БУМ! Моментално ще ме изключат. — Мориган завъртя очи. Всъщност дори Шквал не изглеждаше така. — Впрочем, за кое парти говориш?

— Което си поискаме! — Хоторн подскочи да докосне един надвиснал клон, обзет от въодушевление. — Набор 918 устройва парти у Фреди Роуч. Фреди е в моя клас по „Грижа за влечугите“ и е готин. Приятелите на Омир също ще правят парти. Бас държа, че той ще ни вземе, ако обещаем да стоим поне на три метра от него през цялото време и да носим маски, покриващи напълно лицата ни.

— Но ние ще участваме в Черния парад, нали помниш? — изтъкна Мориган и потрепери. — За това не е нужно да носим костюми, само официални черни униформи.

Тя придърпа палтото по-плътно около себе си и го закопча чак до брадичката. Есента вече наистина бе дошла. Извън стените на Чудобщ това означаваше свеж въздух и купчини приятно хрущящи листа, които да тъпчеш. Вътре вятърът бе хапещо студен, носеше се постоянна миризма на горящи дърва и сладки гнили ябълки, а Стенещата гора се бе превърнала в пъстър балдахин от червено, златно и оранжево (което, изглежда, не радваше особено никое от мърморещите дървета, но пък тях какво ли ги радваше?).

— Той е чак в полунощ! Хей, обзалагам се, че Джак знае кой ще прави парти, навярно би могъл да…

— Джак ще е в „Девкалион“ — прекъсна го Мориган. — И честно казано, аз също трябва да съм там за каквато празнична дивотия е забъркал Франк.

— Ооо, може ли да дойда?

— Разбира се.

— Яко. Мисля, че ще се облека като пират. Или таласъм. Или динозавър. Още не съм съвсем сигурен. Или може би вампир…

Хоторн продължи да бълва неспирен поток от идеи за костюми по целия път до Дом „Горда стъпка“. Изглежда, не държеше Мориган да му отговаря, което я устройваше идеално, защото означаваше, че не е длъжна да го слуша.

Беше стояла будна през половината нощ, размишлявайки как да подходи към разговора си с Онсталд. Юпитер бе прав, разбира се. Никой не обичаше да му казват, че греши. Но това значеше ли, че не бива да му казват, че греши?

В края на краищата Онсталд цяла година бе учил Мориган на неща, които представляваха чудовищни лъжи. Беше се обявил за специалист по тема, за която очевидно не знаеше нищо, и бе накарал Мориган да си мисли, че е обречена да повтори провалите на всеки зъл, глупав или просто безполезен Чудотворец преди нея.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше. Беше се докарала до бяс тази сутрин, мислейки за Каскадната кула и парка Джемити, и за безбройните други Чудни деяния, които може би още съществуваха някъде в Невърмур, готови да бъдат открити, стига някой да си направи труда да ги потърси.

Когато Мориган нахълта в кабинета на професор Онсталд с изправени рамене и високо вдигната глава, бе готова за много сериозен разговор със своя учител костенурчуд.

— Какъв… е целият… този… шум? — попита професор Онсталд, когато Мориган отвори рязко вратата, влезе с решителна крачка в стаята и хвърли чантата си на един чин.

— Вие грешите — заяви Мориган и малко се изненада от себе си. Бясна или не, не беше възнамерявала да поставя въпроса толкова рязко.

— За… какво…

— Говоря ли? — прекъсна го Мориган, прекалено нетърпелива, за да го остави да довърши. Мънистените очички на Онсталд се разшириха леко и устата му се поотвори изненадано от тази грубост. Но на нея не й пукаше. Нищо нямаше да я спре. — Грешите за спектъра от Чудни деяния. В книгата ви пише, че Чудните деяния са само зли, само грешки, издънки и… и бедствия, и тем подобни.

Професор Онсталд се втренчи в нея.

— Те наистина са само…

— Не е вярно — продължи неудържимо Мориган. — Ами уникатите? А зрелищата?

Тя млъкна и зачака отговора на Онсталд. Сбръчканото му кожесто лице бе безизразно.

— Каскадната кула изобщо не е провал — продължи тя. Знам, защото я видях.

Ченето му увисна.

— Видяла… си…

— Да, и е прекрасна. Там има гравирана табела, пурпурен ромб, на който пише: „Тук се въздига уникат“. Не провал — уникат. Дар за народа на Невърмур. И паркът Джемити не е затворен за всички — пропуска бедните деца, които заслужават да го имат само за себе си. Комисията за класификация на Чудните деяния го е обявила за зрелище и дар за децата на Грешам. Има пурпурна табела, на която така пише.

Мориган видя, че професор Онсталд се вълнува все повече, но не можеше да млъкне. Почти не спираше да си поеме дъх, така отчаяно й се искаше да го накара да разбере.

— Не проумявате ли какво означава това? Вие грешите, професоре. В книгата ви пише, че всеки един Чудотворец в историята е бил или зъл, или глупав, или жесток, или прахосник. Но Децима Кокоро не е била прахосница — била е гений. Одбуй Джемити не е бил жесток — бил е щедър и добър.

— По-… тихо. — Професор Онсталд се озърна нервно към отворената врата. Няколко души, минаващи покрай кабинета, надникнаха любопитно вътре, чудейки се за какво е целият този шум. — Някой… ще…

— Не ме интересува, че някой ще ме чуе — сопна се Мориган. Усети паренето на напиращи гневни сълзи и прокле предателските си очи. Защо, като се ядоса, й се доплакваше? Изобщо не искаше да създаде такова впечатление. Тя сви ръцете си в юмруци. — Няма да млъкна, докато не се вслушате в думите ми. Не разбирате ли — щом сте сгрешили за Кокоро и Джемити, може би сте сгрешили и за другите Чудотворци. Не си ли струва да се опитате да откриете истината? Ако някъде там има още Чудни деяния, които са добри, не искате ли да…

Мориган млъкна, внезапно осъзнала, че професор Онсталд не е показал и най-малка изненада. Не я бе нарекъл лъжкиня, нито я бе попитал откъде знае тези неща, нито дори изглеждаше объркан при споменаването на „зрелищата“ и „уникатите“. Притесняваше се само да не би някой друг да чуе думите й. Все се озърташе към вратата.

Възцари се дълга и напрегната тишина.

Мориган сведе поглед към огромната книга на бюрото на професора и сложи ръка върху избледнялата й корица. „Грешки, издънки, провали, бедствия и катастрофи: сбита история на спектъра от Чудни деяния“. Този път, когато заговори, гласът й едва се чуваше през тиктакането на стенния часовник.

— Сбита история. Редактирана. Съкратена. — Тя вдигна очи към Онсталд, спомняйки си думите му от първия им урок. — Вие вече сте знаели всичко това, нали? Умишлено сте пропуснали някои неща. Лъгали сте.

С дълъг хъхрещ дъх, Онсталд отвори уста да отговори и слюнка се проточи между сбръчканите му устни.

— Аз… преработвах.

— ЛЪГАЛИ сте! — извика Мориган. Не можа да се сдържи. — През цялото това време сте лъгали. Опитвахте се да ме накарате да повярвам, че всички Чудотворци са зли. Но сте знаели, че не е вярно, нали?

— Всички Чудотворци… са… зл…

Неспособна да чуе отново тези думи, неспособна да ги понесе, Мориган отвори книгата и запрелиства бясно страниците, докато не намери главата за Одбуй Джемити.

А после я откъсна. Цялата глава. Скърцайки със зъби, наситни страниците на малки парченца и ги остави да се посипят по пода като конфети.

— СТИГА ЛЪЖИ.

Професор Онсталд тъкмо бе отворил уста да реагира на този потресаващ вандализъм, когато в стаята нахълта Хенри Мекмайски. Изглеждаше разтревожен и малко нервен. Ръцете му бяха отрупани с книги и карти и бретонът му влизаше в очите.

— О! Съжалявам, професор Онсталд, минавах оттук и ми се стори, че чух викове. — Той премести поглед от Мориган към възрастния костенурчуд, а от него към накъсаната хартия на пода и дълбока бръчка на объркване проряза челото му. — Всичко наред ли е? — Докато задаваше този въпрос, гледаше към Мориган, но му отговори професор Онсталд.

— Всичко… е чудесно… младежо. — Мориган забеляза как той се обърна към Мекмайски сякаш е ученик, а не негов колега. По някаква причина това я ядоса още повече. Как смееше той да е груб с Мекмайски, особено след като младият учител бе толкова добър и мил, а професор Онсталд бе такъв ужасен дърт лъжец? Не беше правилно. — Върви… си… по пътя.

Но Мекмайски продължаваше да се взира в Мориган с любопитна загриженост.

— Госпожице Врана, добре…

— Тя се… чувства отлично — заяви професор Онсталд. — Присъствието… ви тук… е крайно неуместно, момко.

Руменина изби по бузите на Мекмайски.

— Разбира се, професор Онсталд — каза той. — Моите извинения. — И след един последен въпросителен поглед към Мориган наведе глава и се обърна да си върви, но вместо това си фрасна коляното в ръба на бюрото на Онсталд. Извика от болка и изпусна книгите и картите си. Хвърли се да ги събира, още по-почервенял, но в смущението си се спъна и пособията му отново полетяха във въздуха.

В този момент на суматоха и объркване се случи нещо много странно.

Мориган изведнъж изпита чувството, че целият свят и всичко в него спира. Въздухът около нея стана гъст като петмез. Сякаш времето бе забавило ход до пълзене — или се бе втвърдило и някак си я задържаше на място. Умът й работеше по-бързо отвсякога, но дори очите й се движеха със скоростта на охлюв и отказваха да погледнат натам, накъдето отчаяно й се искаше да ги насочи. С периферното си зрение тя видя, че в другия край на стаята Мекмайски също изглежда неподвижен, а вещите му висят във въздуха — във времето — около него.

Сякаш мина цяла вечност. Мориган тъкмо се чудеше дали тя по някакъв начин не е предизвикала това, ако зле оформените й Чудотворски таланти отново са й изменили, когато осъзна кой е истинският виновник.

Движейки се през полезрението й с обичайната си костенурска скорост (която сега, разбира се, бе много-много по-голяма от собствената й почти замръзнала скорост), професор Онсталд прекоси стаята с малки, тътрещи се стъпки, вдигна „Сбитата история“ и излезе от кабинета.

Беше Онсталд. Той го бе направил. Беше забавил времето.

Мигове по-късно светът оживя отново. Книгите и картите на Мекмайски се разпиляха по пода, а той си удари пак коляното в ръба на бюрото и извика от болка.

Мориган си пое жадно дъх и се втурна към вратата. Прекалено късно. Професорът бе изчезнал.

— Как го направи?

Мекмайски дишаше на пресекулки, все едно току-що е пробягал маратон, притиснал ръка към гърдите си.

— Боже мили. Нямах представа… Винаги съм смятал, че професор Онсталд е обикновен. Не знаех, че е пазител на времето. Изобщо не знаех, че в Безименното кралство са останали някакви пазители на времето.

— Какво е пазител на времето?

— Много рядко умение — каза Мекмайски. Още се взираше във вратата, през която бе изчезнал Онсталд, и клатеше глава, ококорен. — Има различни видове управление на времето, различни начини да го използваш и манипулираш — съхраняване, свиване, зацикляне, разтегляне. Изглежда, старият Онсталд е времеразтегач. Не мога да повярвам.

Мориган изпръхтя гневно и презрително.

— Така изглежда. Освен това разтегля и истината. И отмъкна книгата!

Тя удари с юмрук по бюрото. Искаше й се да вземе книгата от Онсталд, доказателството за неговата измама. Да я занесе вкъщи и да я прегледа заедно с Юпитер, за да види кои други издънки и бедствия може да се окажат дарове за народа на Невърмур.

— О, боже. Каква, ъъъ… каква беше тази книга? — попита разсеяно Мекмайски, докато си събираше нещата от пода. Мориган се наведе да му помогне.

— „Сбита история на…“ — Тя млъкна точно навреме и стисна устни, докато му подаваше една навита карта. Не можеше да каже на Мекмайски заглавието, без да се издаде, че е Чудотворка. — Забравих. Някакъв тъп учебник по история.

— Е… Сигурен съм, че той ще я върне. — Мекмайски се запъти към вратата, все още объркан и малко замаян, сякаш не се бе възстановил съвсем от ефектите на странното умение на Онсталд. Мориган го разбираше. Нейната глава също се мотаеше малко. — Трябва да вървя. Имам уроци за подготвяне. Доскоро, госпожице Врана.

 

 

— Пазител на времето? Леле-мале. Сигурна ли си?

— Ами, така каза Мекмайски. И той наистина разтегли времето… поне така ми се стори.

Мориган дишаше дълбоко, поемайки облаците лайков дим, кълбящи се от стените. Беше се прибрала вкъщи в ужасно състояние, крещеше името на Юпитер, докато тичаше по коридора към кабинета му, готова да му разкаже целия ужасен епизод. Покровителят й обаче мъдро предложи да проведат разговора в празната Пушалня и помоли Кеджъри да пусне някакъв успокоителен аромат. Мориган му изложи цялата случка в пълни подробности и изпита голямо удоволствие, когато стигна до момента, в който бе осъзнала, че Онсталд през цялото време е знаел истината, и тогава Юпитер буквално скочи от стола си. Наложи му се да подиша доста лайка, преди да спре да кръстосва напред-назад и да седне отново.

— Но защо ще лъже? — попита Мориган. Задаваше този въпрос вече за не знам си кой път този следобед, но Юпитер можеше да му отговори не повече от нея.

— Трябва да отида при старейшините — реши той накрая. — Те повече от всеки друг заслужават да разберат истината.

— Утре ли? — попита с надежда Мориган.

— Утре — съгласи се той. — Ще говоря с тях, когато се видим преди Черния парад. След партито на Франк. Обещавам.