Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (3)

3.
Не-татуировката и не-вратата

Като се събуди на следващата сутрин, Мориган почти можеше да убеди себе си, че снощното пътуване до Чудобщ е било само странен, чудесен и ужасяващ сън. Ако не беше златната татуировка.

— Това не е татуировка — настоя Юпитер, докато наливаше две чаши сок, а Мориган мажеше с мед и поръсваше с канела препечените филийки (малко прегорели, защото ги бе държала прекалено близо до огъня, но все пак годни за ядене). След събитията от предната нощ и двамата се бяха събудили прекалено късно за закуска в трапезарията, така че вместо това Юпитер бе поръчал да пратят един поднос в кабинета му. Сега двамата седяха от двете страни на бюрото, а между тях бе пръсната най-разнообразна храна, варираща от уважително закускоподобна (пушена пъстърва и бъркани яйца) до безсрамно незакускоподобна (доматена супа и сърцевина от артишок — Юпитер беше луд по тях). — Наистина ли мислиш, че ще им позволя да те татуират?

Мориган отхапа много голям залък от филийката си, за да не й се налага да отговаря. Честно казано, тя никога не беше съвсем сигурна какво би позволил или не би позволил Юпитер.

Многозначителното й мълчание не му убегна. Той изглеждаше втрещен.

— Мог! Та това е нелепо. Татуировките болят. Теб боли ли те?

Мориган поклати глава, докато преглъщаше.

— Не — каза тя и облиза меда от десния си показалец, за да може да огледа новото допълнение към пръстовия си отпечатък: златно Ч в същия стил като брошката й, но далеч по-малко, леко изпъкнало над кожата и блещукащо слабо на светлината. — Изобщо не ме боли. Просто някак си усещам… че е там.

Не знаеше как иначе да опише белега, с който загадъчно се бе събудила тази сутрин. Той не пареше, не щипеше, не сърбеше, нито пък предизвикваше някакво друго усещане, което би могла ясно да определи. Не беше нещо, нанесено й от външна сила — нито истински белег, нито рана. По-скоро сякаш си бе пробило път през кожата й отвътре, за да излезе на повърхността. Още преди да го види с очите си, даже преди да се събуди напълно, Мориган просто знаеше, че е там.

— Странно нещо, нали?

Юпитер изучаваше собствения си показалец с израз на лека изненада. Беше казал на Мориган, че неговият белег, също като нейния, се е появил на сутринта след приема в Чудобщ — преди много, много, много години. Изглежда, от дълго време насам той изобщо не се бе замислял за него.

— Хмм. Предполагам. Обаче е полезно.

— За какво?

— За какво ли не. — Той сви рамене и върна вниманието си към закуската, като се зае да избира внимателно следващото си ястие.

— Например?

— Вкарва те на някои места. Помага на други членове на Обществото да те разпознаят.

— Но за това имаме брошките с Ч-то.

— Не. — Той най-сетне се спря на една полуизгоряла филийка и посегна към конфитюра. — Това е различно.

Мориган присви очи.

— В какъв смисъл?

Той се държеше по характерния за него начин, подаваше й информацията капка по капка като специална форма на мъчение. Може да го правеше, защото всъщност не искаше да й казва или защото настоящият им разговор бе най-маловажната нишка за размишление от дузината, въртящи се в момента в главата му. При Юпитер бе трудно да се долови разликата.

— Брошката е за нечудите.

— Нечудите?

— Ъхъм. — Той сдъвка и преглътна залък от препечената филийка, после изтупа трохите от ризата си. — Другите хора, нали се сещаш? Които не са членове на Обществото. Брошката е, за да ни различават хората извън редиците на Чудобщ. Виж, белегът е друга работа. — Той вдигна пръст и го разшава. Ч-то върху него улови светлината от камината и почти засия. — Белегът е за нас.

На Мориган й хрумна нещо и тя изведнъж почувства раздразнение.

— А как така не си ми го показвал досега?

— Нямаше смисъл, Мог. Не можеш да видиш чужд белег, докато не получиш своя. Както вече казах, той е за нас. Така се разпознаваме. Нещо като… семеен герб. Ще започнеш да ги забелязваш навсякъде, почакай и ще видиш.

Семеен герб. Тези думи докоснаха сърцето на Мориган. Тя ценеше своята златна брошка с буквата Ч повече от всичките си други притежания (освен може би чадъра си), но все пак тя бе просто вещ. Една вещ лесно можеше да се счупи или загуби. Белегът бе друга работа; представляваше част от самата нея. И доказваше, че тя е част от нещо важно, нещо по-голямо. Семейство.

„Сестри и братя верни, оттук докрай света.“

Но наистина ли? Беше си мислила така до момента, в който изрекоха една-единствена дума — Чудотворна, — и илюзията се пръсна на милиони късчета.

— Хей. — Юпитер почука с ножа си по масленицата, за да привлече вниманието й. Тя вдигна очи. — Ти имаш не по-малко право от тях да си в Обществото, Мог — изтъкна той, сякаш прочел мислите й. Приведе се към нея и понижи гласа си до шепот. — Всъщност, даже по-голямо. Не забравяй кой се класира на първо място на Показното изпитание. — Той млъкна за момент, после добави: — Ти беше. В случай че си забравила.

Мориган не беше забравила. Но какво значение имаха позициите им в класирането сега? Какво значение имаше всичко от изминалата година, ако нейният набор не й се доверяваше? Ако се страхуваха от нея?

— Дай им малко време. — Юпитер отново като че ли знаеше точно какво си мисли тя. В това бе нечестното предимство да си свидетел — той виждаше света по начини, които тя не би могла да проумее. Скритите й чувства и тайните й мисли бяха изложени на показ пред него, също толкова ясни като мръщенето върху лицето й. Някак си това бе хем утешително, хем много, ама много дразнещо. — Те ще си променят отношението. Просто трябва да те опознаят, нищо повече. И тогава ще видят същата обаятелна Мориган Врана, която познавам аз.

Мориган тъкмо се канеше да попита коя е тази обаятелна Мориган Врана и дали не би се съгласила да си сменят местата, когато на вратата се почука. Пъргавият стар Кеджъри Бърнс пъхна снежнобялата си глава в кабинета.

— Пристигна съобщение за вас, сър. От Групата за небес…

— Благодаря ти, Кедж — прекъсна го Юпитер. Скочи да вземе бележката и портиерът си тръгна, след като намигна на Мориган и тракна леко с токовете си. Затвори вратата след себе си.

Бележката бе запечатана със сребърен восък. Юпитер прекоси стаята и се облегна на камината, а после се приведе да прочете съобщението на светлината на огъня. Настъпи кратка тишина; Мориган се зазяпа в камината.

„Той е прав“, помисли си Мориган. Тя вече бе пълноправен член на Чудното общество. Беше се борила усърдно на изпитанията, също като другите от своя набор.

„Не и на последното“, обади се едно гласче в главата й. Вярно беше, че на Показното изпитание — четвъртото и последно изпитание, при което всеки кандидат трябваше да представи специалното си „умение“ — Мориган не бе направила нищо, освен да стои объркана насред Тролизеума, докато Юпитер споделяше уникалното си видение с всички старейшини подред, показвайки им онова, което бе знаел през цялата година — онова, което бе скрил от тях, а и от самата Мориган. Че тя е Чудотворка. Че загадъчният източник на магическа енергия, който хората наричаха Чудо — източник, който захранваше света по начини, които Мориган не можеше да проумее, — се стичаше постоянно към нея като пеперуди към пламък, чакайки търпеливо тя да овладее своите (все още упорито несъществуващи) сили.

Старейшините моментално бяха дали на Мориган място в Чудното общество, предизвиквайки гнева и възмущението на много други кандидати и техните покровители, всеки от които бе направил много повече за представянето си на Показното изпитание от това да стои тъпо насред Тролизеума, докато старейшините го зяпат безмълвни и смаяни.

Мориган прочисти гърло и изпъна гръб.

— Е. — Гласът й поне звучеше решително. — Кога започвам?

— Хмм?

— В Чудобщ. Кога трябва да се върна там? Кога започват уроците ми?

— О — промърмори Юпитер, като продължаваше да се мръщи срещу бележката в ръката си. — Не съм сигурен. Скоро, предполагам.

Въодушевлението на Мориган се разколеба. Той наистина ли не знаеше? Дали това бе типична Чудобщна загадка, зачуди се тя, или типична Юпитер-Нортска мъглявост? Усети как в нея се прокрадва леко притеснение.

— Понеделник? — подпита тя.

— Ммм, да. Може би.

— Не можеш ли… да разбереш? — настоя Мориган, опитвайки се да скрие нетърпението в гласа си.

— Хмм?

Тя въздъхна.

— Попитах, не можеш ли…

— Трябва да вървя, Мог — каза внезапно Юпитер. Извърна се от огъня, пъхна бележката в джоба на панталона си и грабна сакото, което бе метнато на облегалката на едно кресло. — Съжалявам. Важна работа. Довърши си закуската. Ще се видим по-късно.

Вратата се захлопна след него. Мориган я замери с препечена филийка.

 

 

Белегът не беше единственото нещо, появило се през нощта.

— Та тя дори няма дръжка. — Марта седеше до Мориган на края на леглото й по-късно същия следобед и се взираше в чисто новата лъскаво черна орнаментирана дървена врата, появила се на отсрещната стена. — Така че не може наистина да е врата, нали?

— Предполагам, че не — отвърна Мориган.

Не беше необичайно спалнята й да се променя, да расте или да се смалява, да добавя нови неща една нощ и да ги маха на следващата. Като за спалня беше доста темпераментна. Но никога досега не бе създавала втора врата.

Мориган не би имала нищо против да разполага с втора врата, ако се изключат две неща. Първо, тя се бе появила точно до камината, което разваляше симетрията на стаята (дреболия, но Мориган я намираше за удивително дразнеща). И второ, не можеше да я отвори, следователно тя бе напълно безполезна. Мориган бе прекалено практична личност, за да иска една чисто декоративна врата в спалнята си. И все пак… не бе никак в стила на стаята да се преобрази по начин, който няма да й се хареса.

Мориган се намръщи. Да не би спалнята й по някаква причина да бе полудяла? Или беше болна? Може да бе пипнала архитектурния еквивалент на настинка. Може би тази врата бе нейната версия на мощна сополива кихавица.

— Все пак — каза Марта и сви рамене, — това не е най-странното нещо, което стаята някога е правила, нали? — Хвърли поглед към креслото с форма на октопод в ъгъла, което помръдна зловещо с пипалата си. Камериерката потрепери. — Наистина ми се иска да се отървеш от това нещо. Да му бърша прахта е истински кошмар.

 

 

Когато Мориган си легна, Юпитер още не се бе върнал. В неделя сутринта пристигна бележка от Лигата на изследователите, съобщаваща на персонала на „Девкалион“, че той се е задържал поради „неизбежни обстоятелства при изпълнение на междупространствена задача“ — типично безполезно съобщение, както откъм обем, така и откъм подробности, макар Мориган да изпитваше силни подозрения, че работата е свързана с липсващия ангел. Беше разочарована, но не и изненадана. Лошата страна на това да имаш прочут покровител, радващ се на всеобщо възхищение, бе, че трябваше да го делиш с Лигата на изследователите, Чудното общество, Федерацията на невърмурските хотелиери, Невърмурските транспортни власти и всяка друга организация или личност, която поиска част от времето и вниманието му.

Юпитер поне бе добавил към бележката от Лигата още една лична, адресирана до Мориган.

Мог,

Няма да се върна преди първия ти учебен ден. Много съжалявам.

Забравих нещо важно: ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА не бива да пътуваш извън Чудобщ сама. Говоря сериозно. Разчитам на теб.

Успех! Ще бъдеш страхотна.

Помни, мястото ти е там.

Ю. Н.

Докато стане следобед, Мориган вече не я свърташе на едно място, беше раздразнителна и се чудеше кога ли ще започнат уроците й и къде трябва да отиде. Не искаше да пропусне първия си учебен ден и да даде на набора си още причини да не я харесва. Даже помоли Кеджъри да прати някого до дома на Хоторн със съобщение — но Хоторн й върна бележката с отговор, надраскан от обратната страна: едно простичко „не знам“. Тя завъртя очи, чудейки се дали на него изобщо му е хрумнало да попита Нан. Някак си се съмняваше.

Затова Мориган потърси съвет от единствения друг човек, който мислеше, че би могъл да й помогне.

— Скъпа моя ла-ла-ла-ЛА! — ама ти толкова се тормозиш. — Госпожа Чанда Кали се готвеше за частен концерт, който щеше да изнесе същата вечер в Музикалния салон, като едновременно подгряваше гласа си и търсеше идеалния костюм. Подът на огромната гардеробна с размери на бална зала бе осеян с лъскави рокли от коприна, сатен и пайети, които тя бе изпробвала и захвърлила, тъжни жертви на безразсъдната свръхактивност на сопраното. — На твое място не бих се притеснявала за тези неща, миличка Мориган, ама наистина. Нали го знаеш Чудното общество. — Тя вдигна показалец и го размърда затворнически; нейният белег с буквата Ч заблестя на светлината. Освен Юпитер, госпожа Чанда бе единственият друг обитател на хотел „Девкалион“, който бе член на Обществото. Дори Джак, въпреки че притежаваше Юпитеровия талант на свидетел, никога не се бе опитал да влезе в Чудобщ — вместо това ходеше в много елитното училище за интелигентни млади мъже „Грейсмарк“, където свиреше на чело в училищния оркестър, носеше цилиндър и папийонка всеки ден и рядко се прибираше у дома, дори за уикендите.

— Не, не го знам — отвърна Мориган с едва прикрито раздразнение. Тя наистина не знаеше какво е Чудното общество. За разлика от всички други в Невърмур, Мориган бе израснала извън Свободния щат. Само допреди година дори не бе чувала за знаменитото, вездесъщо Чудно общество.

— Разбира се, че знаеш до-ре-ми-фа-сол-ла-СИ — пропя госпожа Чанда и се завъртя насам-натам, като се оглеждаше в едно позлатено огледало. Впечатляващият й глас отекна във високия таван и Мориган усети как кожата по целите й ръце настръхва приятно. Едно мишле подаде глава от цепнатина между подовите дъски, изглеждайки влюбено до уши; госпожа Чанда го прогони с жест. — Обществото е взискателно. Натрапчиво. Изобщо не зачита времето или личния живот на хората. — Тя се обърна и прикова остър поглед в Мориган. — С две думи, ангелче, когато те поискат, ще разбереш. Ще се обърнат направо към източника. Ми-ми-ми-ми-МИ!

— Към теб?

За момент госпожа Чанда изглеждаше объркана, после се засмя.

— Не, миличка Мориган. Към теб. Ще те грабнат в момента щом им потрябваш. Не се плаши, сладка моя. Преди да се усетиш, ще си затънала дълбоко в криволичещите лабиринти на Чудобщ. И ще ти се ще да излезеш. Повярвай ми, аз се опитвам да огранича посещенията си само до задължителните събития и специалните случаи.

— Защо?

— О, ами нали знаеш — рече тя безгрижно, като грабна още един наръч висящи в гардероба рокли и ги метна безцеремонно на един шезлонг. — Ако започна да си показвам физиономията прекалено често в техните зали, те ще си помислят, че могат да ме въвлекат в абсурдните си начинания. Като че ли нямам достатъчно кандидати за времето си. — Мориган знаеше за точно седем кандидати за времето на госпожа Чанда: прочутите й изключително посещавани концерти в Музикалния салон на хотел „Девкалион“ всяка неделя и шестимата красиви и обаятелни ухажори, с които тя прекарваше останалите си вечери. Господин дьо Петък, както тайно го бе кръстил Юпитер, бе присъствал на празненството по случай рождения ден на Мориган и й бе подарил огромен букет от розови и пурпурни рози (без съмнение, за да впечатли оперната певица, но Мориган въпреки това оценяваше жеста). — А и просто не бих понесла да налетя на Мургатройд.

— Коя е Мургатройд? — попита Мориган.

— Мургатройд, от Диърборн и Мургатройд. Училищните възпитателки. — Госпожа Чанда потрепери. — Две ужасни грахчета в страховита шушулка. Е, това може би не е съвсем честно… бедната Диърборн не е толкова лоша. Мургатройд е тази, която трябва да избягваш, ако можеш. — Тя хвърли съчувствен поглед на отражението на Мориган в огледалото. — Макар че, трябва да ти кажа с голямо съжаление, скъпа, вероятно няма да можеш.

 

 

Госпожа Чанда бе права. Когато Обществото поиска Мориган, тя го разбра.

Беше рано в понеделник сутрин — много, много по-рано, отколкото й харесваше, — когато я събудиха три почуквания по вратата.

Не вратата на спалнята й.

Новата врата. Не-наистина-вратата. Загадъчната врата.

Онази, която не се отваряше.