Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (7)

7.
Тържествено обещание

Когато в петък вечерта Мориган влезе във фоайето на „Девкалион“ през лъскавата черна двукрила врата откъм служебния вход, се чувстваше премръзнала, уморена, мокра, окаяна и гладна като вълк.

Това бе най-лошият край на най-лошата седмица в живота й.

Седмица, в която уроците с професор Онсталд ставаха от ден на ден все по-мъчителни. Седмица, в която гледаше как другите от нейния набор си сравняват програмите, за да видят в какво се припокриват и различават часовете им или се чудят къде точно в деветте подземни етажа на „Горда стъпка“ ще ги отведе следващият им увлекателен урок.

Седмица, в която слушаше как Тадея възхвалява треньора си по борба, мечуд на име Брутилус Кафяви, който бе печелил двайсет и седем поредни областни шампионата. Или за веселите премеждия в уроците на Арк по теоретична кражба, включително специалния курс по обири с Хенрик фон Хайдер, най-великия крадец на произведения на изкуството в историята. Седмица, в която трябваше да търпи потопа от въодушевление на своите съученици от уроците им по зомби диалекти, техники на наблюдение, речно сърфиране, въздухоплаване с балон, грижа за отровни змии и десетки други умения, които Мориган също отчаяно копнееше да изучава.

Но най-лошото от всичко бе колко завиждаше на най-добрия си приятел.

Хоторн бе не по-малко ужасен от нея от единствения й разочароващ предмет. Изглеждаше грешно и жестоко Мориган да таи лоши чувства към него, след като знаеше, че той няма никаква вина.

В сряда следобед Хоторн я бе поканил да гледа урока му по драконова езда на минус пети, мислейки, че това може да я разведри. Но ефектът бе обратен. Като гледаше как приятелят й фучи из подземната арена на драконов гръб с неподправена радост на лицето — изражение, което говореше, че той се занимава с това, за което е роден, че е точно там, където трябва да бъде…

Мориган знаеше, че би трябвало да се радва за Хоторн, и всъщност наистина се радваше. Но завистта бе истински звяр. Гладен вълк, който не можеше да контролира. И той виеше дълбоко в сърцето й цяла седмица.

А после, като капак на най-лошата седмица в живота й, днес в часа на професор Онсталд той я бе накарал да напише есе от три хиляди думи на тема „Непосредственият ефект и последици от парка Джемити, провала на Чудотворец Одбуй Джемити“ и не я пусна от класната стая, докато не го завърши. Естествено, това й отне часове, така че Мориган изпусна обяда, а после и Домовлака.

Дълго бе чакала на перона госпожица Веселка да се върне и паниката й растеше, докато станцията опустяваше, слънцето залезе и Стенещата гора обезпокоително притъмня. Мориган знаеше, че ще изневери на доверието на Юпитер втори път само за една седмица, но не можеше просто да стои там самичка, чакайки нещата да станат още по-зловещи. Когато заваля, тя най-сетне се отказа да чака госпожица Веселка и се прибра вкъщи с чадърожелезницата и Чудметрото.

Просто трябваше да се надява, че никой в „Девкалион“ няма да каже на Юпитер. Може би докато той се върнеше, вече щяха да са забравили. Това бе единственото хубаво нещо в дългите му отсъствия.

В понеделник сутринта беше пристигнала бележка от Лигата на изследователите, в която пишеше, че той ще отсъства „неопределено дълго време“. (Просто „неопределено дълго“! Явно не бяха нужни никакви други обяснения.) Така че цяла седмица тя се прибираше с отчаяната надежда, че покровителят й се е върнал и двамата ще могат да си поприказват… само за да се разочарова всеки път, когато изтича до бюрото на портиера и Кеджъри поклати извинително глава.

По време на цялото дълго, дъждовно пътуване към дома тя си бе мечтала за любимите си гозби от кухнята на хотел „Девкалион“: димяща купа пилешка супа с кнедли, лепкаво препечено сирене и хрупкав хляб, още топъл от фурната, оризов пудинг с подправки и пържени в мед круши, висока две педи купчина боровинкови палачинки, залети със сироп… и бухтички! Какво ли не би дала за една-единствена съвършена девкалионска бухтичка!

С къркорещ стомах и буреносна физиономия, Мориган бутна черните врати и влезе в оживеното фоайе на хотела с шахматния му черно-бял мраморен под, дръвчета в саксии, луксозни мебели, тапицирани в розово кадифе… и разбира се, любимия й предмет: гигантския блестящо черен полилей с формата на птица. Както винаги, разперените й криле помръдваха леко нагоре-надолу, сякаш бавно летеше наникъде.

— Госпожице Мориган, вие се прибрахте! — проряза фоайето гласът на Марта. Камериерката я грабна в топла прегръдка, а Кеджъри плесна с ръце и се втурна иззад бюрото си, сякаш Мориган бе герой, върнал се от войната. Тя въздъхна, облекчена, че все още има място на този свят, където никой не я мисли за зла. (Поне засега.)

— Ето те и теб, момиче! Кондукторката ти си тръгна преди минутка. Каза, че се върнала в Дом „Горда стъпка“ да те вземе и не могла да те намери. Бедната жена беше в ужасно състояние.

Марта ахна.

— О, Кеджъри, бързо — прати някого след нея да й каже, че Мориган е в безопасност.

— Права си, Марта. — Кеджъри се втурна сам през фоайето и изхвръкна през вратата в дъжда.

— Ето я! — извика Чарли шофьорът, като се спусна по последните стъпала на спиралното стълбище и дотича развълнувано при тях с големи подскоци. — Казах им аз, че си достатъчно умна да се прибереш сама, но те не искаха да ме слушат. Бас държа, че се радваш на идващите почивни дни, нали? Тази вечер Франк устройва състезание по пързаляне с дюшеци по стълбите. Идваш тъкмо навреме, за да се запишеш — да те включа ли в списъка?

— Определено — отвърна Мориган с широка усмивка. Състезание по пързаляне с дюшеци бе най-хубавото нещо, което бе чула цял ден. Ужасната й първа седмица в Чудобщ започна да избледнява до спомен. Беше си у дома.

— Ръчичките ти са замръзнали! — затюхка се Марта и се засуети да свали черното палто на Мориган. — О, и си прогизнала до кости, горкичката! Ще ти приготвя хубава гореща вана. Искаш ли зелени мехурчета от мъхоцвет, дето гъделичкат кожата? Или пък… ооо! Имам шампански мехурчета, които свирят класическа музика.

— Един момент, Марта — прекъсна я Кеджъри, който се бе върнал. Изтръска дъжда от розовото си сако. — Тя не може…

— Не са алкохолни — увери го тя.

— Не става дума за това. Викат я другаде. — Той връчи на Мориган сгънато листче, на което пишеше:

Ела веднага в кабинета ми.

Ю. Н.

— Той се е прибрал? — ахна Мориган. Заляха я облекчение и щастие, последвани бързо от натрапчивия спомен за дразнещото, неприятно отсъствие на Юпитер през най-лошата седмица от живота й. Той определено щеше да чуе за това.

— Влезе само преди десет минути — обясни Кеджъри. — Изглеждаше също толкова смачкан като теб. Май и двамата сте имали тежка седмица.

Тя прехапа устна, изведнъж притеснена.

— Той… ъъъ… той говори ли с госпожица Веселка, или…?

— Не, и слава богу, че ти се появи тъкмо навреме; вече се тревожех, че ще трябва да му съобщя, че си изчезнала! Можеше да ме хвърли от покрива.

Мориган издиша облекчено, което прозвуча като тихо „уфффф“. Поотпусна се и се взря надолу по коридора, водещ към кухните.

— Да. Добре. Само ще грабна нещо…

Кеджъри й подаде втора бележка.

Имам храна.

Ю. Н.

— Ти си тук! — извикаха едновременно Мориган и Юпитер, щом вратата на кабинета се отвори. Засмяха се и се прегърнаха за кратко, преди момичето да се стрелне към масичката край огъня. На нея имаше възхитителен поднос с наредени отгоре му чай, мляко и бучки захар, масло и дебело нарязан хляб, тлъсти свински наденички с пържен лук и хрян, блокче шоколад, начупено на парченца, и най-божественото от всичко…

— Бухтички! — изстена Мориган, пльосна се в едно кожено кресло и ги подуши — топли, златистокафяви, идеално изпържени. Бяха оградени от малки чинийки с бита сметана, пчелен мед, лимонов крем и два различни вида сладко. Мориган би могла да съчини балада за чудото на този поднос за чай, ако не се бе заела с унищожаването му.

Фенестра се бе изтегнала на килимчето пред камината, заемайки половината стая, и хъркаше тихичко. Кабинетът на Юпитер бе едно от любимите й места за дрямка, макар че тя, изглежда, харесваше също дългата маса в трапезарията на персонала и покрива на печката в кухнята. Мориган изрита ботушите си и протегна измръзналите си крака, обути в мокри чорапи, да се сушат край огъня. Почувства силно изкушение, само за момент, да ги сложи върху мекия, космат гръб на Фен. Но почти сякаш суперкотката четеше мисли, едното й голямо кехлибарено око се отвори и се втренчи в нея.

— Хич не си и помисляй — измърмори Фен. После се протегна, задращи с нокти по килимчето и се претърколи да заспи пак. Върхът на розовия й език стърчеше между зъбите.

— Е? — попита Юпитер, като се настани във второто кресло. — Как беше първата ти седмица?

— Ужасна — отвърна Мориган, мажейки щедро една бухтичка с боровинково сладко, което капеше по ръката й. Тя го облиза, прекалено гладна, за да мисли за обноските си. — Наистина ужасна. А ти къде се губиш?

— Толкова съжалявам, Мог. Водех експедиция. — Той въздъхна и разтърка лицето си с длани. Наистина изглеждаше изпълнен с разкаяние. А също и уморен. — Неуспешна експедиция. Не трябваше да продължи толкова дълго, но… ами, съжалявам.

— Каква експедиция?

— Свръхсекретна.

Мориган се намръщи, но устата й бе прекадено пълна с бухтички, за да изрази както трябва неодобрението си.

— Иска ми се да бях тук за ужасната ти седмица — добави Юпитер и макар тя да знаеше, че нарочно сменя темата, му го позволи.

— Защо не ми каза колко ужасно ще бъде? — попита тя.

— Много нехайно от моя страна — съгласи се той и й наля чай. — За какъв вид ужасно говорим тук? Просто за да съм наясно.

— Вайлофия — изломоти Мориган с пълна с вкуснотии уста, после преглътна и повтори: — Най-лошия. Не — всъщност всякакъв вид.

— Слушам те.

Ако смяташе да му разказва за плашещата си среща долу на пристанището, сега беше моментът. Но… просто имаше толкова много други неща, които искаше да му каже. А и бе толкова щастлива, че той се е прибрал, та не й се струваше редно да разваля нещата с вестта, че е предала доверието му.

— Ами, да видим — поде Мориган, отърсвайки се от останките на вината си, — имаме онзи вид ужасно, когато всички други в набора ми си прекарват страхотно и научават удивителни неща, а аз не. Имаме и онзи вид ужасно, когато възпитателката не иска да одобри никой от уроците, които моята кондукторка е избрала за мен. Единственият ми учител по единствения ми предмет е най-скучното живо същество на света и е гаден, и…

— Я чакай… какво каза току-що? — Изведнъж Юпитер доби сериозен и буден вид. Замръзна, наполовина поднесъл чашата с чай към устата си.

Мориган въздъхна.

— Знам, че не бива да наричам един учител скучен, ама честно, Юпитер, да го беше видял…

— Не, не това… онова за възпитателката — каза той, мръщейки се силно. — Тя не одобри програмата ти, така ли?

— Не. Прави го, защото ме мрази, и мисли, че госпожица Веселка се опитва да ме превърне в оръжие за масово поразяване. — Мориган завъртя очи, уви една свинска наденичка във филия хляб и я намаза с лют хрян. — Единственият предмет, който ми е разрешено да уча, е „История на чудовищните Чудни деяния“ при професор Онсталд, а той само ме кара да чета от онази тъпа книга, която е написал, за това как всички Чудотворци са зли, а после ми дава тонове домашни, които винаги са свързани с още четене, и съм толкова…

— Коя книга? — прекъсна я Юпитер.

Мориган се опита да си спомни пълното заглавие. Захапа увитата в хляб наденичка и хрянът бе толкова лют, че очите й се насълзиха, и това й даде време да мисли, докато се съвземе.

— „Грешки, издънки… ъъъ… провали… нещо там… и катастрофи: Сбита история на спектъра от Чудни деяния“. Ох! Какъв ужас.

— Хммм. — Юпитер направи физиономия. — Заглавието не е особено весело.

— Помниш ли как миналата година каза… — Тя се запъна, внезапно неуверена. — Каза, че Чудотворците някога са били добри. Че изпълнявали желания и…

— Ммм?

— Ами, просто се чудех. — Мориган не бе сигурна как да се изрази по-деликатно, затова не си направи труда. — Сигурен ли си, че си прав за това?

Юпитер се усмихна.

— Съвсем сигурен.

— Ама наистина ли? — настоя тя. — Защото вече съм прочела дванайсет глави и досега всички до един са ужасни.

Той се взря за момент в нея.

— Я ми разкажи за другите Чудотворци в книгата на стария Онсталд.

Мориган впери очи в тавана и се зарови в спомените си.

— Ами, имаше я Матилда Лашанс — започна тя, броейки на пръсти. — И Растабан Таразед. Блага Златоплодна. Децима Кокоро…

— Това име ми звучи познато — каза Юпитер. — Разкажи ми за Кокоро.

— Ами, тя обичала да строи разни неща, но всички те се объркали. Всъщност, честно казано, изглежда ми малко глупава. — Юпитер повдигна вежда, но не каза нищо. — Какво? Така си е! Има цяла глава за това как се опитала да построи сграда от вода — искам да кажа, стига бе, вода! — и разбира се, това било окачествено като провал…

— Вие двамата сте провал — обади се Фенестра, протегна се и се почеса зад ухото с едната си голяма пухкава лапа. — Не виждате ли, че се опитвам да спя?

— Да, виждам, че доста често спиш тук. — Юпитер й хвърли негодуващ поглед. — По пода има повече котешка козина, отколкото килим.

— Имаш ли някаква представа колко струва козината от суперкотка? — попита провлачено Фен, търкайки глава в пода, за да остави още няколко косъмчета. — Продай я на аристократите; ще натрупаш цяло състояние.

— Тя е ценна само ако е прикрепена все още към кожата ти, Фенестра. Съмнявам се, че свалянето й ще ти хареса. Между другото, онези хора търсят кожа от суперкоте, твоята е прекалено стара и сплъстена. — Фенестра отвори едното си сънено око и изфуча насреща му. Юпитер се ухили, но после лицето му посърна. — О. Като стана дума за това, чула ли си нещо?

Фенестра въздъхна.

— Не още. Разпространихме вестта. Търсихме на всички обичайни места, разтръскахме обичайните заподозрени. Да се надяваме, че то е едно много умно коте, което си е намерило добро скривалище.

Мориган се изпъна в стола си.

— Да не говорите за изчезналото суперкоте на доктор Калинина? Да не мислите, че може да е откраднато заради кожата му? Това е ужасно.

— Вероятно просто е избягало — каза Фен и се претърколи сънено по гръб. — И по-добре за него, честно казано. Тази Калинина ми звучи като скучна особа.

— Госпожица Веселка и доктор Калинина бяха разстроени, когато то изчезна. — Мориган си спомни каква привързаност бе видяла между тях онзи ден в аудиторията. — Докторката май наистина го обичаше, държеше го в хубава кошница и всяко…

— Хубава кошница? — Фен я стрелна с презрителен поглед. — Суперкотките не са домашни котки.

Мориган не каза нищо, но многозначително премести поглед от Фенестра към килима и към камината. Като за недомашна котка, Фен несъмнено знаеше как да си създава удобства.

Юпитер грабна чашата си с чай и отпи една глътка, взирайки се в камината.

— Все пак улиците на Невърмур не са подходящо място за едно коте, Фен.

— Мислиш ли, че не го знам? — сопна се Фен. — Моите хора са се заели с тази работа, ясно. Ще го намерим. Точка.

— Твоите хора ли? — попита Мориган. — Кои са твоите хора?

Суперкотката се втренчи в нея и се претърколи, слагайки край на разговора. Мориган се взря в огромния й гръб, чудейки се дали някога ще проумее изненадващите дълбини на света на Фенестра. Още се мъчеше да се опомни след миналогодишното разкритие, че Фен е бивш върховен шампион на Свободния щат по бой в клетка.

В крайна сметка тя се отказа да се занимава с Фен и вместо това се обърна към Юпитер.

— Още някой е изчезнал. Паксимус Късмета. Знаеш ли?

— Мхм. — Видът му бе потаен и Мориган моментално разбра, че има нещо, което той не може — или не иска — да каже.

— О! Затова ли те нямаше? — Тя заподскача развълнувано в креслото си. — Затова е, нали? Търсил си Паксимус Късмета!

Той сякаш обмисляше отговора си дълго време.

— Не. Търсех Касиел. Чух за Пакс едва днес от старейшините.

— Значи те искат да им помогнеш в разследването?

— Не мога да говоря за това, Мог. Така ще изменя на доверието на старейшините.

— Но нещата са свързани, не мислиш ли? — настоя тя.

— Не съм сигурен. Ако трябва да съм честен, съмнявам се. — Той прочисти гърло. — Както и да е, продължавай — сградата от вода на Кокоро. Заинтригуван съм.

— О, това ли? — Мориган направи физиономия.

— Кой го е окачествил като провал?

— Ъъъ, Комисията за класификация на Чудните деяния — отвърна тя с въздишка. — Те били хората, които решавали дали някой Чудотворец е направил нещо лошо, като грешка или издънка, или нещо ужасно, като провал или бедствие, или най-лошото, което биха могли да направят, като катастрофа. А Каскадната кула била провал, граничещ с бедствие, защото всеки, който се опитвал да влезе през входната врата, бил отнасян от водата или напълно прогизвал и, разбира се, не можели да държат нищо в сградата, защото било прекалено влажно. Така че… да — завърши Мориган със свиване на рамене. — Кокоро всъщност е донякъде идиотка.

— Но не е зла? — вметна Юпитер.

Мориган се замисли върху това, докато мажеше с масло втората половина от бухтичката си.

— Може би не е зла. Но определено е глупава.

— Кой друг? — попита той и се подпря на лакът, криейки усмивката си в шепа.

— Одбуй Джемити построил увеселителен парк.

Той кимна окуражително.

— Продължавай.

— Но това определено било провал — каза Мориган и завъртя очи. — В деня на откриването имало тълпа хора и репортери, които чакали да влязат, и можели да видят влакчето и водните пързалки през портата, и всички били развълнувани. Но Джемити така и не се появил и портата така и не се отворила, и никой никога не влязъл вътре.

Мориган мразеше да е съгласна с професор Онсталд, но честно казано, самата мисъл за това я възмущаваше. Увеселителен парк, в който не можеш да влезеш! Вярно, тя самата никога не бе ходила в увеселителен парк, но определено можеше да си представи всичките забави вътре. Колко ли обезсърчаващо е било да гледаш всички онези чудесни влакчета и атракциони и да не можеш никога да им се насладиш?

— Така че Джемити явно също е бил малко глупав и егоистичен, и… какво?

Юпитер бе стиснал челюсти — сигурен признак, че се мъчи да не каже нещо, което ужасно му се иска да каже.

— Аз просто… — започна той, после млъкна да си поеме дъх. — Виж, нямам никакво доказателство, което да ти представя. Но подозирам, че професор Онсталд може да ти поднася доста… — забави се малко, докато намери думата — … изкривена версия на историята на Чудотворците. Ще трябва да поговоря с възпитателката за това… и за останалата част от програмата ти — довърши той с тихо, раздразнено мърморене.

— Но професор Онсталд лично е написал учебника по история на Чудотворците — името му е на корицата! Кой може да знае за Чудотворците повече от него? Ти виждал ли си някой Чудотворец?

Юпитер се потърка по тила.

— Ами, не, но историята на Чудотворците датира от стотици години — даже от хиляди. Не може всички да са били лоши, нали? Не и през цялото това време.

Мориган се отпусна назад в креслото си, сбърчила объркано чело.

— Значи просто предполагаш.

— Виж. — Юпитер въздъхна и прокара ръка през дългата си рижа коса, разрошвайки я леко. — Имало е някои нечестни Чудотворци, Мог, това ти го признавам. Главно място сред тях заема Езра Шквал. Но голяма част от историята на Чудотворците е загубена, а това, което остава от една загубена история — това, което хората помнят най-дълго, — е обикновено най-лошото. Има неща, които просто не можем да знаем със сигурност. Знам, че професор Онсталд е един от малкото живи хора, които помнят какво е било да живееш във времето на Чудотворците, и определено не искам да поставям под съмнение преподавателските му методи — все пак той е уважаван член на Обществото, — но не вярвам, че знае пълната история. Не мога да повярвам, че всичко е толкова черно-бяло.

— Но не можеш да си сигурен.

— Нито пък Онсталд, Мог! Той не е видял всичко това. — В гласа на Юпитер вече се долавяше нотка на отчаяние. Звучеше точно като човек, който знае, че губи публиката си.

Град Невърмур е бил създаден от Чудотворци през вековете. Отказвам да повярвам, че всички те са били зли или некадърни. В края на краищата Невърмур още е тук. Още е най-великият град в Безименното кралство. Така че във всички онези поколения Чудотворци, които са го изградили от нищото, все трябва да е имало и някои добри.

Мориган усети как посърва. „Трябва да е имало.“ Замисли се за кратко върху несигурността на тези думи, докато се вслушваше в пукането на огъня в камината и тихото хъркане на Фен. Усещаше, че Юпитер я гледа над ръба на чашата си.

— Значи — рече накрая, — когато миналата година ти каза, че Чудотворците някога са били добри… че са били почитани и… всички онези други работи… — тя поклати глава, забила очи в пода, — … не си имал никаква представа за какво говориш.

— Мог, чуй ме. Знам, че Чудотворците могат да бъдат добри. — Той се приведе напред и я прикова със сериозен, изпитателен поглед. — Знам го, защото познавам теб. Ти си Чудотворка. И си добра. Не ми е нужно друго доказателство.

Мориган отпи от чая си и й се прииска да изпитваше същото.

 

 

На другата сутрин Юпитер пак бе заминал.

— На кого е потрябвал този път, Кедж? — попита тя портиера, който бе донесъл на Юпитер съобщението, накарало го да хукне пак по работа.

— О, на някакъв префърцунен младок от Лигата на изследователите — отвърна Кеджъри. — И за секунда не го оставят на мира. Опа, не пипай бюрото, миличка, току-що го лъснах.

— Извинявай. — Мориган спря да рисува с пръст намръщени личица върху лъскавия мраморен плот, въздъхна и се изниза.

Предполагаше, че би било егоистично да се оплаква, щом покровителят й помага за търсенето на изчезнали хора, но въпреки това неволно се чувстваше разстроена. В края на краищата Юпитер тъкмо се бе върнал и тя не бе имала възможност да му каже всичко, което искаше. Не бяха говорили за загадъчната врата, за станция 919 и за чудесната госпожица Веселка. Искаше й се да го попита дали е бил в Училището по обикновени или мистични изкуства (тя предполагаше, че е бил в мистичното) и защо според него тя е сложена при обикновените, и какво точно му е обикновеното на това да си Чудотворец.

Мориган се настани на едно розово кадифено канапенце в оживеното фоайе и зае наперена поза, взирайки се нагоре към полилея с черната птица. Изведнъж гледката й бе закрита от грамадно космато лице с мустачки и чифт сърдити кехлибарени очи.

— Фен! — извика тя и се надигна рязко, хващайки се за гърдите. — Не прави така, за малко да ме уплашиш до смърт.

— Хубаво — намръщи се в отговор гигантската сива котка. — Ако умреш от страх, може би няма да се налага да играя ролята на жалък вестоносец по прищявка на ексцентричния собственик на хотела ни. Като че ли си нямам по-важни работи за вършене.

Мориган поклати глава.

— За какво гово…

— Той поиска да ти предам съобщение — изръмжа Фен. — Казва, че ще намери доказателство. Казва, че на него не му трябвало, но знае, че на теб ти трябва. Затова ще го намери, независимо колко време ще му отнеме.

Фен млъкна за момент, сякаш обзета от неохота да предаде следващата част.

Накрая въздъхна дълбоко, завъртя очи и добави:

— Дава тържествено обещание. Пфу, ама че гадост.

Фен се изниза, може би за да си измие устата, а Мориган се отпусна пак на възглавниците. Над нея полилеят размахваше тихите си криле, следвайки непоколебимо своя път, и пръскаше светлина по пода. Настроението й се приповдигна, съвсем мъничко.