Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (21)

21.
Нещо прекрасно

Юпитер не й зададе нито един въпрос. Нямаше и нужда. Цялата история се изля от устата на Мориган на припрени, накъсани фрагменти, преди той да е обелил и дума. Тя му разказа всичко за бандата кокаляци и яздещия ловец, за Музея на откраднатите моменти и изненадващото посещение на Шквал. За новото си тайно умение, за удавената жена и снежните глобуси на смъртта. (Даже успя да вмъкне — съвсем накратко — онази част как всички бяха скъсани на изпита си по „Разгадаване на Невърмур“, но не бе никак изненадващо, че не това привлече вниманието на Юпитер.)

— Шквал? — изрече той със задавен глас. — Ти… той… бил е тук, в Невърмур? Отново? Защо не ми ка…

— Теб те нямаше, за да ти кажа! — прекъсна го Мориган и й бе трудно да скрие обвинението в гласа си. Юпитер трепна.

— Все на някого трябваше да кажеш. — Той я поведе по алеята към портите. — Призоваваш Чудо вече цяла седмица, защото Езра Шквал те е научил да го правиш? Не можеш да пазиш в тайна такива неща, Мог, опасно е.

— Шшшт — изсъска тя и се озърна да се увери, че никой не ги е чул. — А на кого да кажа? Не мога да кажа нито на старейшините, нито на госпожица Веселка, нито на някого друг тук. Ако те разберат, че Шквал е дошъл да ме види, че е говорил с мен… само си представи какво…

— Фенестра! — прекъсна я Юпитер. — Можеше да кажеш на Фен. Или на Джак!

Мориган отвори уста да отговори, после я затвори.

— Аз… е, да. Добре де, не се сетих.

— И къде се намира този… този музей на… какво беше?

— Откраднатите моменти — обясни Мориган. — Някъде близо до Призрачния квартал, мисля. Тичах цяла вечност, докато разбера къде съм. Но иначе, не си ли доволен? Мога да призовавам Чудо. — Тя се усмихна, ококорила очи в радостно неверие. — Наистина мога да го правя! И, Юпитер, добра съм в това.

— Изобщо не се съмнявам. — Усмивка изви крайчеца на устните му сякаш против неговата воля. Той й хвърли кос поглед. — Нали ти казах? Чудотворците могат да творят добро. И знам, че ти ще си много добра Чудотворка. Онсталд греши.

Щастието на Мориган попресекна.

— Не. Онсталд е прав — въздъхна тя, докато минаваха през портите и свиваха към спирката на чадърожелезницата. Юпитер помаха весело на пазача, който се въсеше към Мориган. Учениците от началните курсове не биваше да напускат територията на Чудобщ по време на учебния ден, но никой не можеше да възрази, след като Юпитер бе с нея.

— Не чу ли какво ти казах за Матилда Лашанс? Музеят на откраднатите моменти…

— … е само едно Чудно деяние. — Той вдигна чадъра си и се приготви да скочи, щом железницата профучи покрай тях, като даде знак на Мориган да направи същото. — А Матилда Лашанс е само една Чудотворка.

— Ами Шквал? — настоя тя, докато вадеше собствения си чадър от намаслена черна кожа. Излъска набързо филигранната му сребърна дръжка с наметалото си. — И всички останали в книгата на Онсталд? Ами Тир Магнусон и Одбуй Джемити, и…

— А! — извика триумфално Юпитер, когато железницата се приближи. — Радвам се, че го спомена. Точно затова съм дошъл. Хайде, готова ли си… СКАЧАЙ!

 

 

Беше практически невъзможно да водиш разговор, докато фучиш с висока скорост през въздуха. Когато Мориган посегна към ръчката, за да освободи чадъра си от стоманената халка на обичайната им спирка, Юпитер плесна ръката й настрани, преди да е успяла да го направи.

— Чакай моя сигнал — извика той през вятъра, свистящ покрай ушите на Мориган. Изглежда, още не се прибираха вкъщи.

Пътуваха още известно време и ръцете на Мориган започнаха да я болят от стискане на чадъра. Когато вече й се струваше, че мускулите й горят, и помисли, че може да й се наложи да се пусне и да разчита на късмета си, Юпитер я сръчка и посочи към петно мека земя в ъгъла на един парк.

— Там!

Мориган скочи, докато железницата минаваше покрай тревната площ, и се приземи малко непохватно, но поне права. Юпитер залитна и се пързулна на колене по тревата.

— Добро приземяване — чу се развеселен глас зад тях. — Десет от десет.

Мориган се обърна изненадана.

— Ти пък какво правиш тук?

— О, здрасти, Джак — имитира гласа й Джак, излизайки изпод сянката на едно дърво. — Не съм те виждала от лятната ваканция, как я караш? Отлично, Мориган, благодаря, че попита, много мило от твоя страна. Надявам се, че ти също си добре.

— Здрасти, Джак — повтори тя и завъртя очи. — Как я караш?

— О, стига си се безпокоила за мен, ще взема да се смутя. — Той се подсмихна и се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си. Мориган си помисли, че това изглежда много юпитерско.

— И все пак, какво правиш тук? — попита тя.

— Аз го повиках — обясни Юпитер. — Този умник ми помагаше. Искаме да ти покажем нещо. — Изтупа коленете си и закрачи навътре в парка. Мориган и Джак го последваха.

— Какво нещо?

— Нещо много важно — извика през рамо Юпитер. Както обикновено, когато бе развълнуван, тя трябваше да подтичва, за да не изостава от дългите му крачки. — Нещо, което ти обещах преди месеци. Нещо прекрасно.

Мориган се обърна към Джак, който повдигна вежди. Определено преливаше от самодоволство.

Паркът беше… ами, всъщност трудно можеше да се нарече парк. Беше гъсто обрасъл като джунгла и изглеждаше, че тревата не е била косена поне година, но Мориган зърна върха на една пейка да се подава сред растителността. Някога може да е бил нормален парк, помисли си тя, но после са престанали да го поддържат и природата е решила да наложи отново властта си тук.

Юпитер започна да си пробива път през една гъста горичка, като отместваше сплетените бръшляни и клони и се опитваше да отвори проход за вървящите след него Мориган и Джак.

— Двамата с Джак говорихме за онова, което ни каза ти, Мог. За книгата на Онсталд и за нещата, които е написал за Чудотворците. Нали ти обещах, че ще намеря доказателство? Е, търсим от месеци и го намерихме. Ето тук. — Той се обърна и й се усмихна. — В парк Джемити.

Дърветата свършиха и пред тях се появи висок каменен зид, покрит с дебели стъбла бръшлян. Юпитер посочи нагоре. Мориган зърна извисяваща се над главите им мачта на пиратски кораб, върха на виенско колело и огромните, завъртени релси на увеселително влакче.

— О! Не, чакай… това ли е парк Джемити? Сериозно? — Тя огледа наглед непреодолимата каменна стена и усети да я залива разочарование. — Значи… наистина е затворен?

— Да — потвърди Юпитер. — Гениално, нали?

Мориган го изгледа в недоумение.

— Не особено.

— Ама не, наистина е гениално — заяви ентусиазирано Джак. — Ние го разгадахме. — Като за човек, стоящ пред фантастичен таен парк за развлечения, в който никога няма да може да влезе, той определено изглеждаше сякаш всичките му Коледи са дошли накуп. — Я кажи пак, какво пишело в книгата за това място. Помниш ли?

Мориган въздъхна. Разбира се, че помнеше. Онсталд я бе накарал да напише есе от три хиляди думи на тази тема; а после да направи умален макет на парка — включително миниатюрни деца със съкрушени физиономии, застанали пред заключените врати. Това й бе отнело три дни и сега, когато самата тя стоеше пред стените на парк Джемити, Мориган ясно разбираше тяхното разочарование.

— Одбуй Джемити бил помолен от един местен бизнесмен да построи гигантски увеселителен парк с въртележка, влакче, водни пързалки и всичко останало. И той го направил. В деня на откриването хора от цял Невърмур се стекли да го видят, но самият Джемити така и не се появил. Когато човекът, поръчал парка, се опитал да го отвори, не успял. Паркът не пускал никого — никой не можел да мине нито над, нито под, нито през портите. Затова всички тъжни деца и тъжните им родители се прибрали у дома и парк Джемити си остава недокоснат до ден днешен. А около него засадили всички тези дървета и храсти, за да не са принудени хората да го гледат и да се ядосват, и… Юпитер, какво правиш? Не мисля, че трябва.

Юпитер се бореше с живия плет и бръшляните, късаше шепи листа и ги хвърляше през рамо в опит да разчисти зеленината, за да й покаже нещо — което бе трудно, защото тя израстваше наново почти толкова бързо, колкото той я махаше.

— Сигурно си права — съгласи се Юпитер.

— Но продължаваш да го правиш.

— Пак си права! Добре, бързо — изпухтя той, хванал едно особено упорито увивно растение, което се мъчеше да се омотае нагоре по ръката му. — Виж.

Там имаше малък каменен подиум с пурпурна ромбовидна табелка отгоре му, на която бе гравирано:

Тук се въздига зрелище.

Създадено от Чудотворец Одбуй Джемити.

Спонсорирано от Хадриан Кантър, изпълнителен

директор на финансова компания „Кантър“.

Дар за децата на Грешам.

Зимата на Седма година

от Епохата на източните ветрове

— Дар за децата на…

— Грешам, да — повтори развълнувано Джак и перна настрани една лоза, която го гъделичкаше по лицето. — Така се казва този квартал. Странно място за увеселителен парк, нали?

— Защо?

— Ами, огледай се! Това е най-бедният квартал на Невърмур и винаги е бил. Искам да кажа, тук няма практически нищо. Дори Чудметрото не идва дотук. И все пак по някаква причина по средата на единствената зелена площ в квартала има огромен, заключен, таен увеселителен парк?

— Предполагам — съгласи се Мориган. — Но…

— Шшшт. Слушайте — каза Юпитер и вдигна пръст към устните си. Мориган и Джак се смълчаха. Отначало Мориган чуваше само птиче чуруликане и лекото шумолене на вятъра в дърветата, но после…

— Там вътре има някого! — Чуваха се гласове. Детски гласове. Писък, последван от звънък смях. И… — Това музика ли е?

— Мисля, че е музика на въртележка — отбеляза Юпитер.

Мориган бе объркана.

— Значи… не е заключен, така ли?

— Не точно — вметна Джак. — Не за всички.

— Как го открихте?

— Приятелят ми Сам от училище „Грейсмарк“ ми разказа за него. Той е израснал в Грешам и казваше, че имало един страхотен парк, където си играел като малък, но сега вече е прекалено голям и не го пускат вътре — самият парк не го пуска. Никое от другите момчета не му вярваше. Но аз си спомних какво ми бе казал Юпитер — за онова, което си му разказала за парк Джемити — и накарах Сам да ме доведе тук. Всичко е вярно. Паркът те пуска само ако си на възраст до дванайсет години…

Мориган ахна и се изпъна като струна.

— Значи аз бих могла…

— … и ако си жител на Грешам.

— О. — Тя пак оклюма. Колко разочароващо. — Е, тогава какво правим тук?

— Не схващаш ли? — попита раздразнено Джак. — Кажи й, чичо Юпи.

Юпитер плесна с ръка по пурпурната гравирана табела.

— Онсталд е сбъркал, Мориган. Сбъркал е за парк Джемити. Одбуй не е бил някакъв жесток шегаджия, който създал чуден парк и после никога не пуснал никого в него. Не е създал издънка. Създал е нещо прекрасно — за малка група хора, която го заслужава. За децата на Грешам, които никога дотогава нямали такова нещо. Точно тук, насред най-бедния квартал на Невърмур. Дал им нещо, което да е само тяхно и на никого друг. Освен това прерових общинския архив на Грешам. Земята, на която стоим, първоначално е била покрита с жилищни блокове. Докато Хадриан Кантър — изключително заможен човек — не я купил през Епохата на източните ветрове. Той изхвърлил хората от домовете им и разчистил целия терен, за да може да построи увеселителен парк и да таксува посетителите скъпо и прескъпо. Това би означавало, че никой от живеещите тук нямало да може да си позволи да му се порадва. Предполагам, Одбуй Джемити е решил, че това не е много честно. Затова построил парка точно според изискванията, но… добавил още някое и друго правило. — Юпитер се засмя. — Сигурен съм, че това много е зарадвало Хадриан Кантър.

— Не се и съмнявам — съгласи се ухилено Мориган.

После всички се умълчаха, заслушани в тихите звуци на музика и смях. Мориган никога не се бе чувствала толкова щастлива, че е оставена навън.

 

 

Следобедът премина в мразовит сивкав здрач и студен вятър започна да жили лицето на Мориган, но на нея не й пукаше. С развяна черна коса и насълзени очи, и изпълнена с лекота, каквато не бе чувствала от нощта на приемането й в Чудното общество, тя се носеше заедно с Юпитер и Джак на чадърожелезницата през СБК (Сериозния бизнес квартал) на Невърмур и чакаше сигнал да скочи.

— Онсталд е сгрешил — изкрещя тя през шума на вятъра. Самото изричане на тези думи я хвърляше в еуфория. — А щом е сгрешил за Одбуй Джемити, то може би…

Не бе съвсем сигурна как да завърши това изречение. Щом е сгрешил за Одбуй Джемити, то може би какво? Може би е сгрешил за Чудотворците? Или поне за някои Чудотворци?

Мориган стисна по-здраво чадъра.

„Може би е сгрешил за мен.“

— Още не сме свършили, Мог — извика през рамо Юпитер. Посочи към едно празно място на тротоара. — Там! До адвокатската кантора.

Приземиха се триумфално пред офис сграда, на която имаше табела „МАХОНИ, МОРТЪН И МАККАЛОУ — СЕМЕЙНИ АДВОКАТИ“. Юпитер ги поведе малко по-нататък до безименна странична уличка, в чийто край имаше тъмен и тесен подлез. От него излязоха в малък павиран двор, после минаха през още един подлез, още една порта, още два двора, мръсна уличка, която миришеше на мокри кучета, и накрая стигнаха до съвсем миниатюрна павирана уличка с табела, на която пишеше:

УЛИЦА „УЕЙВЪРЛИ“

ВНИМАНИЕ!

ПО ЗАПОВЕД НА ОТДЕЛА ЗА ГЕОГРАФСКИ

СТРАННОСТИ И НЕВЪРМУРСКИЯ СЪВЕТ

ТАЗИ УЛИЦА Е ОБЯВЕНА ЗА

КОВАРНА УЛИЦА

С ЧЕРВЕНА СТЕПЕН НА ОПАСНОСТ

(МНОГО ОПАСНИ КОВАРСТВА С ВЕРОЯТНОСТ ДА

НАВРЕДЯТ НА ЧОВЕК ПРИ ВЛИЗАНЕ).

ВЛИЗАЙТЕ НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ.

Мориган бе изненадана.

— Юпитер, ама ти каза повече никакви коварни улици.

— Правилата съществуват, за да се нарушават, Мог. — Той повдигна вежда. — Но само този път, ясно? Само защото си с мен и само защото аз знам какво точно крие тази коварна улица.

— Нещо прекрасно? — ухили се Мориган.

— Нещо невероятно — подчерта Джак.

Коварството на улица „Уейвърли“ бе неприятно. Докато вървяха по нея, тя ставаше все по-тясна и по-тясна, докато Мориган не откри, че е притисната между две тухлени стени („Продължавайте, вие двамата!“, изквича Юпитер отпред и изглеждаше, че му е адски неудобно, даже й се стори, че може да се пръсне като балон с вода), а после изведнъж…

— Каскадната кула! — извика Юпитер през рева на водопада, когато изскочиха задъхани измежду стените на уличката.

Но това не беше просто обикновен водопад, а дузина водопади, може би и повече. Някои от тях представляваха гигантски, непроницаеми водни завеси, които се разбиваха зрелищно в земята; други бяха деликатни и кристални, със звук като на звънтящи стъклени камбанки. Това бе водна симфония, падаща отникъде и изчезваща в нищото, вкарана в триизмерната форма на великолепен блестящ небостъргач.

Раменете на Мориган увиснаха и тя се олюля леко. Творението на Децима Кокоро изобщо не отговаряше на очакванията й. Тя се чувстваше напълно зашеметена. Само на една пресечка оттук за нищо на света не би предположила наличието на подобно нещо. Отвън не се чуваше нито шум на вода, нито някаква промяна във въздуха подсказваше, че зад тези унили сгради може да има творение с такава оглушителна, величествена красота.

И наистина беше красиво.

Мориган поклати невярващо глава.

— Той го нарече „провал“ — изкрещя тя през тътена на водата. Изведнъж бе преодоляла шока и в нея бързо се разгаряше гняв. — Онсталд го нарече „провал, граничещ с бедствие“. Но това е… това е…

— Да — извика Юпитер. — Точно така. „Това е…“ — Двамата с Джак се взираха в Каскадната кула със замаяно идиотско благоговение, което Мориган усещаше, че е изписано и на собственото й лице. — Ще влезем ли?

Той отвори чадъра си и Джак и Мориган последваха примера му. Всички заедно пристъпиха през най-спокойната част на водопада, която успяха да видят. Беше точно толкова просто. В книгата на Онсталд се описваше колко е трудно да се влезе в сградата на Децима Кокоро, без да прогизнеш до кости, да бъдеш отнесен от водата или да се удавиш. Но те тримата излязоха от другата страна на водната стена, изтръскаха чадърите си и бяха съвсем сухи. Оглушителният шум изчезна.

Мориган бе очаквала в Каскадната кула да е тъмно, влажно и да прилича на пещера, но вместо това се озова в светло и приятно пространство. Хладна зелена светлина се процеждаше през водните завеси и хвърляше трепкащи шарки по пода. Сградата бе огромна и празна. Тиха. Като катедрала от морско стъкло.

— Защо никой не я използва? Не знаят ли, че е тук? — попита тя шепнешком. Имаше чувството, че са влезли в свещено, магическо място, и не искаше да разрушава вълшебството.

— Нямам представа. Не съм сигурен чия собственост е. Все още се опитвам да разбера. — Той плъзна пръсти по стена от спокойна, прозрачна като стъкло вода.

— Как я намери?

— Ами, отне ми известно време — призна той. — Но за щастие, познавам много хора, които знаят много неща. Пък и по природа съм си любопитен, нали?

Те прекосиха широкия под до мястото, където Джак стоеше пред друг подиум с друга пурпурна ромбовидна табела.

Тук се въздига уникат.

Създаден от Чудотворка Децима Кокоро.

Спонсориран от сенатор Хелмут Р. Джеймисън.

Дар за народа на Невърмур.

Пролетта на Седма година

от Епохата на източните ветрове

— Уникат — повтори Мориган. Тази дума извика у нея ясен спомен за срещата й с Езра Шквал. — Така нарече Шквал Музея на откраднатите моменти. Каза, че Комисията за класификация на Чудните деяния го обявила за зрелище. Но Шквал мислеше, че грешат, защото не разбират какво е наистина.

Джак премести поглед от Мориган към Юпитер и обратно, и единственото му видимо око се присви.

— Музеят на какво? Кога си видяла Шквал?

— Аз обаче не разбирам — продължи Мориган, без да му обръща внимание. — Според книгата на Онсталд в спектъра на Чудните деяния има само пет класа — грешки, издънки, провали, бедствия и катастрофи. Не пише нищо за зрелища и уникати. Но те очевидно съществуват, защото… ами, защото стоим в едно от тях. — Тя вдигна ръце. — В такъв случай защо Онсталд не знае за тях? Написал е цяла книга за Чудните деяния, за бога! Защо мисли, че това място се класифицира като провал?

— Какво каза за Шквал? — повтори Джак с леко писклив глас. Повдигна кръпката на окото си, сякаш за да прецени по-добре ситуацията.

— Добър въпрос, Мог. Опасявам се, че не знам. — Юпитер се почеса по брадата. — Но предлагам като начало да попиташ самия професор Онсталд.

— О, ще го питам — заяви Мориган. Изведнъж се изпълни с нова, свирепа решителност. Как можеше Онсталд да напише цяла книга за Чудотворците и Чудните деяния, след като очевидно бе толкова зле информиран? Направил ли си бе изобщо труда да потърси Каскадната кула или парка Джемити, или някое от другите Чудни деяния, които бе описал в книгата си? — Ще го питам още утре.

— Само по-полека, става ли? — посъветва я Юпитер. — Никой не обича да му казват, че греши. Особено за нещо, за което с написал цяла книга.

— Нищо не обещавам — отвърна мрачно тя.

Изтекоха няколко мълчаливи секунди, докато Мориган размишляваше, Юпитер се взираше с нямо преклонение в Каскадната кула, а Джак най-после избухна:

— Някой ще ми каже ли за Шквал?