Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (4)

4.
Домовлак

Мориган седна в леглото си и се взря във вратата. Сърцето й туптеше в тишината. Минаха минута-две и тя почти се убеди, че си е въобразила, когато…

Чук-чук-чук.

Мориган затаи дъх. Искаше й се да пренебрегне чукането. Искаше й се да се зарови дълбоко в одеялата и да захлупи възглавницата върху главата си, докато който или каквото беше там се махне.

„Но един член на Чудното общество не би постъпил така“, каза си твърдо тя.

Взела решение, Мориган отметна одеялата и закрачи към вратата, тропайки силно с крака, като се надяваше, че човекът (или създанието) от другата страна ще чуе кънтящите й стъпки и ще си помисли, че е много по-голяма и страшна, отколкото всъщност беше. Приведе се към вратата, дишайки тежко, с идеята да долепи ухо до нея… но после спря. Отблизо видя нещо, което не бе забелязала преди — малък златен кръг, точно в средата на черното дърво. Кръг колкото възглавничката на един пръст.

Той засия — разсеяна златна светлина, която се излъчваше от самия метал. Отначало слабо, после малко по-силно; докато накрая сиянието стигна до центъра… озарявайки едно малко златно Ч.

„Аха“, помисли си Мориган. Допря белега на десния си показалец към сияещия кръг. Беше топъл на пипане.

Вратата се отвори толкова бързо и лесно, че тя отскочи с ахване назад, очаквайки някой да се метне върху нея.

Там нямаше никого.

Мориган замига към малка, ярко осветена стая, която представляваше нещо средно между коридор, килер и гардероб. По стените, покрити с тъмна ламперия, имаше наредени закачалки за дрехи и шкафчета със стъклени витрини, всичките празни.

„Дали това винаги е било тук?“ зачуди се Мориган. Дали беше част от „Девкалион“, или загадъчната врата я бе отвела на съвсем друго място.

Точно срещу вратата, през която бе влязла, имаше друга, досущ като първата. Мориган изтича до нея и долепи пръст към златния кръг, но не се случи нищо. Тя осъзна с разочарование, че кръгът е студен и не свети.

— Ами сега какво? — прошепна Мориган и се обърна да огледа празната стая.

Очите й се спряха на отговора. Стаята не бе съвсем празна. На гърба на първата врата висеше костюм: обувки, чорапи, панталони, колан, риза, пуловер и палто. Всички бяха черни с изключение на ризата, която бе сива. Всички бяха елегантни, нови, току-що изгладени… и по мярка на Мориган.

— Аха!

За по-малко от минута тя бе готова — ризата закопчана, обувките вързани, пижамата захвърлена на пода — и ограденото в кръг Ч на втората врата моментално засия. Мориган се ухили и посегна да го натисне.

Вратата се отвори към малка станция на Чудметрото. Беше чиста и спретната — въпреки остатъчния дим и лекото усещане за запуснатост, — и неукрасена, с изключение на един блестящ месингов часовник, който висеше от тавана, и дървена пейка в края на перона. Мориган усети как ушите й изпукаха, когато прекрачи през прага. Атмосферата се бе променила; въздухът бе мразовит и имаше слаба миризма на нещо като машинно масло.

Е, това отговаряше на въпроса й. Вече не беше в хотел „Девкалион“. Колкото и изменчив да бе „Девкалион“ и колкото и октоподски кресла, люлеещи се хамаци и ноктести вани да можеше да изфабрикува, той определено не се намираше под земята и определено нямаше празна метростанция до спалнята на Мориган на четвъртия етаж.

Е, почти празна.

Едно момиче с дебела плитка седеше самичко, превило рамене и провесило крака през ръба на перона. Вратата на Мориган се затвори зад нея със силно щракване и при този шум момичето се обърна.

— Здравей — поздрави Мориган леко сковано.

— Време беше. — В момента Кадънс Овъглен се мръщеше, но Мориган бе сигурна, че само преди секунда е видяла как изражението й се сменя от тревога в облекчение. Може би защото бе осъзнала, че не е сама; че все пак се е появил още един от нейния набор.

— Откога си тук, Кадънс?

Не за първи път Кадънс изглеждаше изненадана, че я помнят. След Показното изпитание бе казала на Мориган, че никой освен нея не успява да я запомни — такъв бе недостатъкът на това да си хипнотизатор.

Но Мориган никога не бе имала проблем с помненето й. Всъщност дори намираше Кадънс за изключително запомняща се. Кадънс много запомнящо се бе свила жадувания билет на Мориган за вечерята със старейшините при Изпитанието на гонитбата. Много запомнящо се я бе блъснала в езерото в нощта на Вси светии. А после много запомнящо се — а също така учудващо и объркващо — я бе спасила да не я изритат от Невърмур. Спокойно можеше да се каже, че чувствата на Мориган към Кадънс са силно смесени.

— От известно време — отвърна Кадънс. — Вратата се заключи след мен.

Мориган се обърна и видя, че златният кръг на собствената й врата вече не свети. Това означаваше ли, че обратният път сега е затворен за нея? Тази мисъл я накара да почувства леко безпокойство. Тя се опита да долепи пръст до него.

Нищо не се случи. Кръгът бе хладен и тъмен.

— Моята е ей онази — каза Кадънс и посочи към една горскозелена врата, през три от черната. Освен вратата на Мориган, имаше още осем; в осем различни стила и осем различни цвята, водещи към осем различни домове, предположи тя. — Появи се в хола ни през нощта. Мама не беше никак доволна. Трябваше да й попреча да повика смрадливците.

— Моята пък пристигна право в спалнята ми.

Кадънс изсумтя, без да покаже какъвто и да е интерес. Между двете се възцари мълчание.

Перонът бе малък — със сигурност не достатъчно дълъг, за да спре на него нормален влак на Чудметрото. И въпреки това на висящата над него табела пишеше „Станция 919“.

— Това да не е… Чакай. Не. Да не би да имаме собствена станция? — удиви се Мориган, зяпнала от изненада. — Наша собствена частна станция на Чудметрото?

— Така изглежда. — В обикновено сърдития глас на Кадънс имаше лека нотка на почуда, която тя не можа да прикрие. Юпитер се бе шегувал, че членовете на Чудното общество имат запазени места в Чудметрото, но тяхна собствена частна станция — независимо колко малка — бе безкрайно по-яко дори от това. Кадънс стана и изтупа черните си панталони. Впери изпитателен поглед в Мориган. — Значи… е вярно? Ти наистина си Чудотворка?

Мориган кимна.

Кадънс я гледаше недоверчиво.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Не й се искаше да разкрива на Кадънс истината. Че самият Езра Шквал й го бе казал. Че действително бе разговаряла с най-омразния човек в Невърмур. — Юпитер го вижда.

Кадънс повдигна вежда и Мориган я изгледа с опасение. Тя имаше потайния, сприхав вид на човек, който сякаш се кани да каже нещо язвително, но при Кадънс човек никога не можеше да е сигурен. Вече започваше да става ясно, че „потайно и сприхаво“ е може би обичайното й изражение. Мориган можеше да й съчувства.

— Това прави и двете ни опасни личности. Две в един набор, много смело от тяхна страна. — Кадънс се засмя, малко горчиво. — Накараха ли те да осигуриш гаранция?

— Да — отвърна Мориган. Гаранционният договор бе задължително изискване за влизането й в Обществото. Девет изтъкнати, влиятелни граждани на Невърмур се бяха съгласили да гарантират за надеждността на Мориган и… ами, тя не бе съвсем наясно какво друго трябваше да направят. Това бе една от онези странни Чудобщни традиции, които не разбираше напълно, но важното бе, че ако Юпитер не беше успял да убеди ангела Израфел да стане последен гарант по договора й преди приема, сега тя нямаше да е член на Набор 919.

— Мен също — каза Кадънс. — Трима гаранти. Ами ти?

— Девет.

Кадънс подсвирна тихичко.

И двете помълчаха за момент, а после тишината внезапно бе нарушена, когато три от другите врати се отвориха едновременно. Появиха се Анах Кало, Франсис Фицуилям и Махир Ибрахим, еднакво зашеметени и заинтригувани, като оправяха непознатите си униформи. След броени мигове към тях се присъединиха Тадея, Аркан, Ламбет и…

— Колко са готини тези ОБУВКИ! — Хоторн излезе с тежка стъпка на перона. Ухили се на Мориган, сложи ръце на кръста си и изду гърди. — Колко са яки тези дрехи! Сега разбирам защо ги харесва да носиш черно. Чувствам се като СУПЕРГЕРОЙ. Ами ти?

— Не особено — призна Мориган.

— Трябва да ни дадат пелерини! Не мислиш ли? Да ги питаме ли дали могат да ни дадат пелерини?

— По-добре не.

— Това станция на Чудметрото ли е? На такава прилича. — Вниманието му се стрелкаше насам-натам, бързо като куче, което е зърнало катерички в парка. — Малко е мърляво, а? Но не възразявам. Мама казва, че мръсотията е полезна за имунната система. Къде сме? Станция 919? Не съм чувал за никаква… о! О! Я стига бе! Мориган, мисля, че това може да е…

— Да — прекъсна го тя. — Наша собствена…

— Наша собствена СТАНЦИЯ?

— Да!

— Я СТИГА БЕ!

Мориган се ухили. Откри, че се радва повече от обикновено на безграничния ентусиазъм на Хоторн към света около него. Това отвличаше вниманието й от мълчаливите, недоверчиви погледи на другите членове на набора. Анах се бе притиснала към стената, за да е колкото се може по-далеч от Мориган. Като се имаше предвид, че при първата им среща Мориган я бе защитила от тормоз, нямаше как да не признае пред себе си, че намира това поведение за малко обидно. И все пак се опита да запази изражението си неутрално, за да не би Анах да си помисли, че я урочасва, или нещо такова.

Хоторн подскочи високо и посегна да докосне табелата, висяща над тях. Тя се залюля напред-назад със силно скърцане.

— Кога мислиш, че ще дойде вла…

— Сега — обади се един делови глас от ъгъла на перона. Всички се обърнаха. Ламбет седеше на пода с кръстосани крака и изпънат гръб, и се взираше в тъмната паст на тунела. Тя беше дребна и сериозна наглед, с мургава кожа и дълга черна коса, гладка като коприна.

Останалите от набора се спогледаха, чакайки я да поясни.

Мориган прочисти гърло.

— Извинявай, какво…

Ламбет се обърна да погледне останалите от набора и вдигна пръст във въздуха, сякаш им казваше да почакат. Само след секунди земята под нозете им затътна. Някъде от дълбините на тунела се разнесе звук на свирка и отговорът на въпроса на Хоторн се появи с пухтене пред очите им.

— Страшничко — отбеляза Хоторн.

— Искаш да кажеш „злокобно“ — рече Тадея и хвърли кос поглед към Ламбет, която изглеждаше също толкова царствена и спокойна, седнала на пода на станцията, колкото някоя кралица на трона си.

Това не беше точно влак, а една-единствена мотриса. Изглеждаше някак странна без вагони, като глава без тяло. Бе малко очукана и захабена, но чиста и лъскава като медна монета от един кредит и пускаше бодри облачета бяла пара във въздуха, докато спираше. Отстрани имаше голямо черно Ч, а отдолу числото 919, което изглеждаше прясно нарисувано.

Свирката прозвуча отново, вратите се отвориха и на перона слезе млада жена, стиснала омачкан лист хартия. Дългокрака като кобилка и стройна, тя не се прегърбваше, както правят някои високи хора, за да не смущават другите. Стоеше изправена като балерина, помисли си Мориган — раменете изпънати назад, а ходилата обърнати леко навън.

— Ламбет Амара, краткосрочна пророчица — извика жената, като погледна листа си. — Кадънс Овъглен, хипнотизаторка. Мориган Врана, Чудотворка. Франсис Фицуилям, гастроном. Махир Ибрахим, лингвист. Анах Кало, лечителка. Тадея Маклауд, боец. Хоторн Бързолет, драконов ездач. Аркан Тейт, джебчия. — Тя огледа щастливо деветте лица, които отвърнаха на погледа й. Не беше нито трепнала, нито направила физиономия, когато произнесе думата „Чудотворка“. Дори не беше мигнала. Мориган вече я харесваше. — Каква шарена компания! Всички ли сте тук?

Членовете на Набор 919 се спогледаха и кимнаха неопределено.

— Тогава качвайте се. — Жената ги подкани сияеща и изчезна през вратата на мотрисата. Хоторн я последва нетърпеливо, а Мориган и другите се вмъкнаха в колона след него.

— Уха! — възкликна Хоторн, щом се озоваха вътре.

— Яко — прошепна Махир.

— Страхотно — одобри Тадея.

„Така си е“, помисли Мориган.

Изглеждаше сякаш някой е взел стара мотриса на Чудметрото, изтърбушил я е и я е превърнал в дълга, уютна всекидневна. Из нея бяха наредени спретнато големи издути възглавници и меки кресла, множество масички за кафе и лампи, и стар захабен диван. В ъгъла имаше малка печка за дърва с меден чайник, сандъче с подпалки и куп плетени одеяла във всички цветове на дъгата. Най-отпред стоеше едно-единствено дървено бюро, боядисано в червено и облепено със сума ти лепенки. Стените бяха покрити с плакати с изписани на тях вдъхновяващи послания, като БЪДИ НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО МОЖЕШ ДА БЪДЕШ и СГОВОРНА ДРУЖИНА ПЛАНИНА ПОВДИГА, и корково табло, на което бяха забодени разноцветни бележки и картички. Мястото бе претрупано, но удобно. Разхвърляно, но чисто. Беше прекрасно.

— Сама го украсих. Какво мислите? — Младата жена ги гледаше, затаила дъх, с вида на човек, който поднася грижливо избрания коледен подарък на своя любим. Едва не подскачаше от нетърпение. — Да го бяхте видели преди, беше прекалено оскъдно обзаведено. Направо съжалявам последния набор, който е ползвал тази мотриса. Девет скучни чина, девет твърди стола. И никаква кушетка! Никакви пуфове! Никакъв огън — а тук вътре зиме е истински мраз, повярвайте ми. Нито дори буркан с бисквити! Можете ли да повярвате? — Тя посочи към голям порцеланов буркан с форма на бяла мечка, който стоеше върху червеното бюро. — Обещавам ви, че този буркан винаги ще е пълен с бисквити. И няма да са от боклучавите — говоря ви за истински шоколадови бисквити. Кръгчета с розова глазура. Курабийки с крем и така нататък. Едно от нещата, които трябва да знаете за мен, е, че имам много високи бисквитени стандарти.

Тя взе буркана и го пусна да обикаля от ръка на ръка. Усмихваше се, докато те гризкаха тихо, и изглеждаше крайно развълнувана, че е успяла да удовлетвори тази най-основна нужда.

— Сядайте, сядайте. — Всички деца седнаха, избирайки си място измежду разнородните мебели. Мориган се настани на една от големите възглавници на пода, а Хоторн — на съседната. Жената се отпусна удобно в луксозно кадифено кресло. С твърде големия си розов пуловер, зеления кариран клин и жълтите гуменки тя приличаше на разтопена кутия с пастели — в рязък контраст с облечените в черно Набор 919, които можеха да минат за оплаквани на погребение. Къдравата й коса с форма на крушовиден облак бе вързана отзад със златистожълто шалче.

— Аз съм госпожица Веселка. Марина Веселка. Вашият кондуктор. — Мориган се озърна към другите, чудейки се дали трябва да знае какво е кондуктор. Хоторн улови погледа й и сви рамене. — Името е малко глуповато, госпожица Веселка, но ви обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да го оправдая. Би трябвало да ви карам да ме наричате „кондуктор Веселка“, но ако питате мен, това звучи още по-тъпо. Така че хайде да се спрем на „госпожица Веселка“, става ли?

Набор 919 кимна, с пълни с бисквити усти.

Госпожица Веселка гледаше набора си с гордо, енергично изражение, сякаш те бяха деветте най-важни хора на света. Очите й бяха блестящи и добродушни, кожата й — в най-топлото тъмнокафяво, и тя имаше може би най-хубавата усмивка, която Мориган някога бе виждала. На чието и да било лице.

— Добре дошли в Домовлака — продължи жената и разпери ръце към всичко наоколо. — През следващите ви пет години като ученици от началния курс тази удобна малка мотриса ще е вашият транспорт, ваше убежище и ваша база. Ще започваме и завършваме всеки учебен ден тук, всички заедно. Ще ви вземам от станция 919 всяка сутрин, от понеделник до петък, а в края на деня ще ви оставям пак там. Фасулска работа. Наричаме го Домовлак, защото за това служи той, разбирате ли? Да ви отведе у дома. Но освен това искам да мислите за него и по друг начин. — Тя ги погледна сериозно. — Като за свой втори дом. Място, където се чувствате щастливи и в безопасност. Където всеки ви подкрепя, никой въпрос не е глупав и никой няма да ви съди. Та така. Има ли някакви въпроси?

Франсис вдигна ръка.

— Какво е вашето умение?

— Радвам се, че попита, Франсис — рече тя с усмивка. — Аз съм въжеиграчка. Завършила съм Училището по обикновени изкуства и се гордея с това.

„Право в целта“, помисли си Мориган. Не танцьорка, но нещо достатъчно близко. Нищо чудно, че имаше такава хубава осанка.

— Какво е това Училище по обикновени изкуства? — попита Махир.

— Ах! Какъв прекрасен въпрос. — Госпожица Веселка скочи от креслото си и прекоси стаята до мястото, където висеше голям черно-бял плакат. На него имаше три концентрични кръга, като мишена — външният беше сив, средният бял, а вътрешният черен. — Чудното общество се дели на два потока специалности: обикновени и мистични. — Госпожица Веселка посочи сивия външен кръг. — Този голям кръг тук представя обикновените — в които влизам и аз. Той е най-голямата част от Чудното общество и се занимава с изкуства, дейности и услуги, насочени към обществото. Обхваща умения предимно в областта на медицината, спорта, сценичните изкуства, творчеството, инженерството и политиката. Той е главното средство за осигуряване на популярността и финансовата подкрепа, която е от жизненоважно значение, за да може Чудното общество да продължава да изпълнява съдбовната си роля.

При тези думи Мориган се намръщи. Каква точно бе съдбовната роля на Чудното общество? Никой никога не й бе казвал това… а и на нея никога не й бе минало през ум да попита, осъзна тя с леко смущение.

Госпожица Веселка продължи, рецитирайки думите, все едно ги е наизустила за изпит.

— Ние, обикновените, предимно омайваме публиката и носим парите. Помислете за любимия си музикант, любимия си атлет, най-хубавия цирк, който сте гледали някога, най-умния политик, когото сте слушали по новините, най-гениалните архитекти и инженери в града — те вероятно са от Чудното общество, което ще рече, че вероятно са завършили Училището по обикновени изкуства. Ние правим удивителни неща, за да държим общественото мнение на страната на Чудното общество. — Тя се усмихна. — Нашето мото в Чудобщ е „Само се опитайте да минете без нас“.

После посочи белия среден кръг.

— Тази част представя мистичните. Те са три пъти по-малко от обикновените, но са също толкова важни и — биха казали някои — два пъти по-могъщи. Занимават се с изкуства, дейности и услуги за вътрешна употреба и обхващат умения предимно в областта на магичните, свръхестествените и езотеричните дисциплини — вещици, оракули, медиуми, магьосници и така нататък. Те обикновено са първата линия на защита, която пази Обществото, града и Свободния щат от сили, които искат да им навредят. Тяхното мото е „Ако не сме ние, всички вие ще говорите на зомбиански“.

— А какво е черният кръг? — попита Кадънс, като посочи центъра на диаграмата.

— О… — Госпожица Веселка се втренчи в плаката и сви рамене, сякаш никога не се бе замисляла върху това. — Той просто символизира Обществото като цяло.

— Кога ще разберем в кое училище сме ние? — попита Тадея, седнала колкото се може по-изправена на пуфа си. Изпука с пръсти и изглеждаше, че гори от желание да започне да „пази Обществото, града и Свободния щат от сили, които искат да им навредят“.

— Разкопчайте си палтата — нареди госпожица Веселка — и си покажете ръкавите.

Те го направиха и Мориган за първи път забеляза, че макар повечето да носеха сиви ризи, също като нейната… двама бяха в бяло.

— Ето на — каза госпожица Веселка. — Значи моите колеги сиворъкавци са Анах, Арк, Махир, Хоторн, Мориган, Тадея и Франсис. А нашите мистични белоръкавци са Ламбет и… ъъъ… хм… — тя погледна листа си и плъзна пръст надолу по списъка от имена — Кадънс! Ами да. Логично. Кадънс е хипнотизаторка, нали разбирате, и…

— Коя е Кадънс? — попита Франсис.

Госпожица Веселка кимна към мястото, където Кадънс седеше и ги гледаше буреносно. Целият набор — освен Мориган се обърна да я погледне изненадано, сякаш едва сега бяха забелязали, че е там. (Всъщност, те наистина едва сега бяха забелязали, че е там.)

— Хмм — изсумтя госпожица Веселка и си надраска кратка бележка. — Да. Ще трябва да направим нещо по този въпрос. Както и да е, Кадънс е хипнотизаторка, а Ламбет е радар, което е много специфичен тип оракул — повече краткосрочни прогнози, отколкото дългосрочни пророчества. Това са две редки умения, дори в мистичните изкуства. Късметлии сме, че ви имаме в набора, момичета.

Кадънс изглеждаше малко поуспокоена от това. Ламбет четеше плакатите на стените и си мърмореше под нос, като не изглеждаше ни най-малко заинтересувана от разговора. Усмихна се бързо, сякаш някой бе казал нещо смешно, после се намръщи, а после пак светна. Мориган я наблюдаваше внимателно. Ако Ламбет беше радар, очевидно бе настроена на съвсем различна честота от всички други.

Останалите от набора се деляха на два вида — такива, които хвърляха скришни погледи към Мориган, и такива, които открито я зяпаха. Тя знаеше какво си мислят, защото си мислеше съвсем същото.

Защо тя бе в Училището по обикновени изкуства, щом Кадънс и Ламбет са в мистичното? Какво му беше обикновеното на това да си Чудотворец?

— А вие добра ли сте, госпожице? — смени рязко темата Тадея, облизвайки шоколада от пръстите си. — На въжето?

Това беше груб въпрос, помисли си Мориган… и не много умен, тъй като госпожица Веселка очевидно бе достатъчно добра, за да влезе в Чудното общество. Подозираше, че Тадея пита само защото е подразнена, че тя не е в Училището по мистични изкуства. Мориган предполагаше, че фразата „също толкова важни и два пъти по-могъщи“ й е харесала.

— Ами да, доста добра — сви рамене госпожица Веселка. — Но никога досега не съм била кондуктор, затова очаквам да не ме бива особено, поне в началото. Бъдете снизходителни към мен, докато му хвана цаката, става ли?

При тези думи тя се усмихна право към Мориган и Мориган неволно отвърна на усмивката й. Госпожица Веселка вече й харесваше. Чувствайки се по-смела, тя вдигна ръка.

— Госпожице, какво точно е кондуктор?

— Ах, да. — Госпожица Веселка се плесна леко по челото и се засмя. — Забравих само най-важното, нали? Всеки нов набор в Чудното общество си има кондуктор, който остава с него през началния курс. Моята работа е да се погрижа да стигнете докъдето трябва. Очевидно го казвам в практичен, всекидневен смисъл — аз ще ви превозвам физически до и от Чудобщ като кондуктор на този Домовлак. Но в по-широк смисъл, аз съм тук, за да ви помогна да стигнете докъдето трябва в края на началния си курс, нещо като… водач, предполагам. Тук съм, за да ви помогна да преминете през обучението си в Чудобщ. Ако имате нужда от нещо за уроците си, някакви специални пособия или инструменти, или каквото и да е, аз ще се погрижа да ги получите. Вече пуснах голяма поръчка към Интендантството тази седмица. — Тя започна да изброява на пръсти. — Боксьорски ръкавици, огнеупорна броня, пълен комплект кухненски ножове, изолационен резервоар… ама вие наистина сте интересна групичка, а?

Лек смях пробяга през набора. Мориган погледна към Хоторн и се ухили. Това наистина се случваше. Първият ден от остатъка от живота им. Нямаше търпение да започнат.

— Ще работя с всеки един от вас — продължи госпожица Веселка, — както и с покровителите ви, и с възпитателките, за да се погрижа да имате учебна програма, която максимално да развие потенциала ви като членове на Чудното общество — и като завършени човешки същества и граждани на Свободния щат. Да ви помогна да усъвършенствате уменията си, но също така и множеството други дарове, които носите на света. Включително — не, особено — добрите си сърца и храбрия си дух. И искрено се надявам, че всички ние можем да бъдем приятели. Това ми се струва най-разумният вариант, след като сте вързани с мен за следващите пет години — завърши тя сияеща.

Ако някой друг бе споменал за „доброто й сърце“ и „храбрия й дух“ с такова пламенно одобрение, Мориган може би щеше да издаде повръщащи звуци. Но нещо в госпожица Веселка я накара да си седи мирно и да слуша внимателно всяка нейна дума.

— Добре тогава — заяви кондукторката и плесна два пъти с ръце. — Време е да ви откараме където отивате. Сега е време за ориентиране и имате ВИП обиколка с Паксимус Късмета, вие късметлийчета малки.

— Я СТИГА БЕ! — възкликна Хоторн и лицето му грейна, сякаш денят изведнъж се бе превърнал в най-хубавия в живота му. — Паксимус Късмета? Наистина ли?

— Наистина — потвърди ухилено госпожица Веселка.

— Истинският, ама съвсем истинският Паксимус Късмета? Пакси? — поиска да се увери Махир. — Прочутият майстор илюзионист, тире, потаен шегаджия, тире, уличен художник?

— Самият той.

Махир и Хоторн си размениха благоговейни усмивки.

Мориган нямаше никаква представа кой е Паксимус Късмета. „Сигурно е нещо невърмурско“, помисли си тя.

— Но аз мислех, че самоличността му е тайна? — подхвърли Кадънс.

— Ами, всъщност той държи на това далеч по-малко, отколкото си мислите — каза госпожица Веселка. — Поне вътре в Чудобщ. Пакси устройва обиколката на новите ученици всяка година, прави го от десетилетия насам. — Кондукторката скочи и се втурна към предната част на мотрисата, където се зае да дърпа разни ръчки и да натиска разни копчета. Двигателят нададе мощен стон и оживя с бумтене. — Само почакайте. Той винаги подготвя епичен фокус за първия ден на новия набор. Миналата година накара стадо рунтави мамути да препуснат от вратите на Дом „Горда стъпка“ и да се стопят в гората като призраци. Беше само илюзия, разбира се, но все пак беше яко.

— Уха — прошепна Арк.

— Добре, да потегляме, иначе ще закъснеете за най-хубавия ден в живота си — извика през рамо госпожица Веселка. — Има ли други въпроси?

Ръката на Хоторн щръкна във въздуха.

— Госпожице, може ли да получим пелерини?