Марк Грейни
Сивия (36)

34.

Джентри бе изстрелял почти целия пълнител срещу извисяващата се над него кула, към която се приближаваше. Искаше да доизстреля последните от трийсетте патрона с по-точно прицелване, затова вдигна черния автомат пред очите си, така че да види някаква цел през кръглия мерник. И точно когато го направи, автоматът го удари в лицето и излетя от ръцете му.

Корт продължи да бяга с празни ръце.

След четири-пет крачки през мократа морава, с лице пламтящо от удара на приклада под окото му, разбра, че оръжието му вероятно е било улучено от куршум. Макар да бе загубил основното си оръжие, беше благодарен, че то поне бе спасило живота му, отклонявайки куршума на снайпериста. Без да се колебае, бръкна и извади късия картечен пистолет МР5 от мястото му върху гръдния си кош. Отново стреля по кулата, която вече бе на по-малко от стотина метра. Пистолетът бе ефективен като мухобойка в ръцете на спринтиращ по открит терен човек, имащ за цел далечен малък прозорец, но Корт се надяваше поне да ги накара да се скрият под перваза за кратко.

 

 

Снайперистът бе видял как тичащият залита за момент след улучването и вдигна глава от окуляра, за да се погрижи за партньора си. Наводчикът бе улучен в лицето от парче избита мазилка. Очилата му бяха счупени, челото му кървеше, но беше в съзнание и изобщо не бе тежко ранен.

Точно тогава откъм задната градина се разнесоха залпове. Изненадан, беларуският снайпер погледна надолу и видя, че онзи, когото вече бе отписал, продължава атаката си. От отката на оръжието в ръката му мъжът в кулата разбра, че Сивия е преминал на 9-милиметрово оръжие. Седна на масата зад своя „Драгунов“ и зае позиция зад прицела за две секунди.

Внезапно се разнесе нова стрелба, този път зад него, от другата страна на шатото. За момент не можеше да се ориентира какво всъщност става, но гласът на един от сънародниците му по радиостанцията изясни ситуацията:

— Либийците! На портала са. Кула, премахни ги!

Снайперистът неохотно вдигна тежката карабина от масата и я занесе при предния портал за кулата. Сивия вече бе проблем на някой друг — сега той трябваше да се заеме с далечните цели, либийците.

Сивия вече не бе далечен. Беше наблизо.

Черният „Юрокоптер“ увисна над пътеката по периферията на покрива. Четирима тежковъоръжени саудити с тактическа екипировка скочиха от два метра на плоската източна част, игнорираха престрелката пред фасадата и заеха позиции зад бойниците с изглед към задната градина и мъжа, който тичаше към тях през открития терен.

 

 

Докато наближаваше целта си, Джентри пренасочи огъня си от кулата над шатото към прозореца на първия етаж, където припламваха огънчета на изстрели. Изпразни първия пълнител в прозореца пред себе си. Стените около прозореца се надупчиха, от тях излетяха парчета гранит, стъклото се натроши и дантелените пердета са разлюляха, след като няколко късметлийски изстрела намериха целта. Беше трудно да стреля, докато спринтираше, и беше невъзможно да се прицелва точно. Корт престана да вижда огънчета на изстрели в този прозорец, но тогава забеляза издължения черен „Юрокоптер“ над и пред себе си да изсипва въоръжени мъже.

— Да му го…! — Все още беше на шейсетина метра от прикритие. Опита се да тича още по-бързо преди мъжете, които бяха скочили от хеликоптера, да успеят да заемат позиции и да открият огън срещу него. Тук, на ливадата, щеше да е като мишена в стрелбище за прицелен огън.

Извади тичешком от жилетката си осколочна граната и издърпа щифта със зъби, без да изпуска скобата. Едър рус мъж се показа в прозорец на третия етаж право срещу него, вдигна пистолет и стреля през стъклото. Корт се хвърли напред върху мократа трева, за да избегне огъня, приземи се на дясното си рамо и се превъртя в кълбо. Скочи, продължи да тича и хвърли гранатата колкото можа по-високо и по-далеко. Тя прелетя дъга от четиридесет метра, издигна се над парапетите и експлодира, за малко не улучвайки юрокоптера, който се издигна в небето, за да се отдалечи от зоната на престрелката максимално бързо. Експлозията над главите на саудитите уби на място един от тях и рани друг във врата и гърба. Останалите двама бяха намерили прикритие навреме, но бяха пропуснали възможността за открита стрелба по мишената на ливадата.

 

 

Пред къщата двама беларуси и двама либийци вече лежаха мъртви. Минските охранители бяха убити наблизо до портала: бяха тичали назад за спасение към шатото, когато операторите от Триполи ги бяха разстреляли със скорпионите си направо от движещия се бус. Двамата либийци пък бяха поразени, когато бусът бе спрял на входната алея. Снайперистът от кулата бе улучил с куршум в лицето пътника до водача, а първият слязъл през задната плъзгаща се врата бе получил три куршума от калашниците на единствената двойка беларуси на пост извън шатото.

Останалите двама либийци убиха онези на алеята за коли и затвориха портала на шатото. После обсипаха с куршуми от скорпионите си прозорците от двете страни, като дисциплинирано стояха раздалечени един от друг и се координираха с викове за взаимно покриване, докато презареждаха и се предислоцираха.

Номер две изстреля по половин пълнител в двете панти на тежката дъбова врата и я изби с ритник. Презареди, нахлу в сградата и получи два икономично изстреляни куршума от северноирландския охранител във фоайето, който просна либиеца по очи на пода. Последният жив либиец отговори на стрелеца от Ълстър със скорпиона си и бялата стена зад мъжа във фоайето бе опръскана с кръв и плът.

 

 

Ригел не бе виждал подобно нещо — Сивия беше под прицела му, облечен в тъмнокафява риза с кървави петна на кръста, кобур за пистолет на дясното бедро и за пълнител на лявото, черна бронежилетка и картечен пистолет през гърдите, обръсната глава… но дори от петдесет метра Курт забеляза яростта в очите му.

Когато извади пистолета си и се прицели в тичащия мъж, Ригел съзнаваше, че дистанцията е прекалено голяма за леко огнестрелно оръжие, макар че добре трениран стрелец като него не би трябвало да пропусне. Само че тичащият мъж се гмурна под линията на огъня му точно навреме, направи кълбо напред, завърши на крака и метна граната във въздуха. Ригел инстинктивно се хвърли на пода до бюрото на Техника, предполагайки, че гранатата е за него. Детонацията обаче разтърси покрива. Разнесоха се викове и крясъци и той бързо се върна на позицията си, за да стреля поне няколко пъти в Сивия, докато той се приближаваше.

Но когато погледна през прозореца, Сивия го нямаше и вече не съществуваше начин да му се попречи да влезе в сградата.

Невероятно!

Точно както Джентри бе обещал по телефона при обаждането си предната нощ, жертвата се бе превърнала в хищник.

 

 

Корт опря гръб в стената на шатото и презареди с нов пълнител от калъфа на бедрото си. Два етажа над него се намираше блондинът с пистолета. Над него трябваше да са стрелците от хеликоптера. Имаше основания да смята, че е разредил малко редиците им, но нямаше илюзии, че е елиминирал заплахата на покрива.

Отляво и надясно от него прозорците бяха на височината на кръста. Разбитото от картечния му пистолет стъкло ги правеше опасни за проникване през тях, докато не се разчистеха стърчащите парчета. Отляво бяха стъпалата за основната задна врата, а зад ъгъла отляво започваше предната алея, където се водеше някаква необяснима за него битка. Отдясно бе дългата задна стена, осеяна с прозорци и няколко врати. Снишен, той се плъзна покрай стената, за да не се изложи на огъня на стрелците отгоре.

Беше до вратата, когато тя се отвори навътре. Още докато се отваряше, той вдигна пистолета си за стрелба през дървото, но в последната секунда се поколеба. Ами ако беше някой от семейство Фицрой? Корт съзнаваше, че той не е най-добрият избор за провеждане на спасителна операция — в оперативна обстановка бе склонен да стреля по всичко движещо се, а сега се налагаше да губи части от секундата за идентифициране на мишените.

През вратата предпазливо надникна глава. Завъртя се към него. Беше голяма и със славянски черти. Когато видя зад ръба да надниква и цевта на оръжие, Джентри се успокои — нямаше да стане грешка. Изпрати осем куршума през вратата, затичвайки се към нея. Щеше да се заключи при затваряне, но застреляният главорез се свлече в процепа и Джентри влезе в притъмнял коридор.

 

 

При първите изстрели по задната морава Клеър и Кейт Фицрой изтичаха при спящата си майка и я събудиха с писъци. Елиз стана, залиташе; момичетата я хванаха за ръцете и й помогнаха да отидат заедно до другия край на спалнята, където дядо Доналд седеше в леглото с балдахин. Клеър каза на всички, че Джим е поискал да се скрият под леглото, и дядо Доналд се съгласи. Мама отново заспа по очи на дюшемето. Клеър и Кейт се сгушиха една в друга изплашени и надничаха под рамката към коридора, а дядо Доналд остана над тях.

След силна експлозия два етажа по-нагоре дядо Доналд извика на пазача им:

— Макспаден! Макспаден…!

Клеър видя ботушите на шотландеца да влизат в стаята. Чу над себе си разговор, но не разбра всички думи.

— Момче, ако ще бягаш, сега е моментът, но бъди добър и ни остави пистолет.

— Начукай си го, Фицрой. Вече е късно да бягам. Пистолетите ми трябват, за да се отбранявам от човека ти. По радиото казаха, че вече бил в къщата.

— Макспаден, ако видиш човека ми, последното нещо, което би спасило жалкия ти живот, е пистолет в ръката. По-добре си събуй гащите и ги развей като бял флаг, ако още не си ги изцапал. Виж, момче. Отлично разбираш срещу какво си изправен. Можеш да се спасиш само като ни помогнеш.

Клеър видя мъжът да размърдва крака и сякаш се готвеше да избяга, но вместо това се приближи до дядо й. Протегна се ръка, повдигна един от крачолите и извади изпод него малък сребрист пистолет. Клеър сложи ръка върху устата на Кейт, за да й попречи да изпищи.

— Ще ти дам резервния си. Има шест патрона.

— Прекрасен е, момчето ми. Сега тръгвай и излез отпред да ни пазиш, ако Ригел или онзи откачалник Лойд дойдат да ни проверят. Видиш ли Сивия, кажи му, че си с мен.

— Да, това ще свърши добра работа, стига той да поиска да си побъбрим. С мен е свършено, Фицрой.

Краката на пазача се обърнаха и той излезе от стаята. След няколко секунди дядо Доналд слезе от леглото и пропълзя под него при тях, стиснал сребристия пистолет в голямата си ръка.

— Всичко е наред, момичета. Още малко. Джими идва.

 

 

Ригел, Лойд и Техника останаха на третия етаж. Лойд стоеше при отворената към коридора врата с отпуснат в дясната му ръка пистолет, разкопчана яка на синята му риза и разхлабен възел на вратовръзката.

Курт и Техника бяха при компютрите, до разбития прозорец, по средата между двата изхода от стаята. Използваха радиостанциите си за комуникация с оцелелите беларуси, разпръснати из сградата, и с двамата френски инженери на първия етаж. Един от шотландците го нямаше, но другият и ирландецът бяха на постовете си.

На покрива започна стрелба. Според германеца това трябва да бяха саудитите, спуснали се от юрокоптера и започнали престрелка със снайперския екип през бойниците на кулата. Той се обади на шотландския охранител и му заповяда да се качи на третия етаж, за да покрие коридора през основния изход от стаята.

Точно тогава един от беларусите съобщи, че шриланкийците се задават откъм портала. Последва обаждане до снайперистите на покрива, но те не отговориха.

И никой нямаше представа къде е отишъл Сивия.

Ригел знаеше, че мисията му се е трансформирала в личното му оцеляване. Вече не му трябваше смъртта на Сивия — онази мисия бе приключила. Така че откъдето и да влезеше Сивия — през вратата към коридора отдясно или през онази за кръглата стълба отляво, той щеше да забие три куршума в лицето му, без да се грижи да го идентифицира.

Трябваше само да издържи до пристигането на спасителния хеликоптер от Централата.

 

 

Корт искаше да притича снишен през къщата, но болката в корема не му позволяваше. Ако се наложеше — както сигурно щеше да стане, — щеше да пълзи и да прави нужното. Но се опасяваше, че ако трябва да клекне или да се хвърли на пода, няма да може да се изправи. Така че вървеше в цял ръст и провлачваше изтръпналия си ляв крак.

Беше в голямата кухня, когато чу престрелката над себе си, на третия етаж или може би на покрива. На първия етаж, близко до фоайето, набитото му ухо различаваше, че битката един-срещу-много току-що е приключила и сега е пристигнала нова заплаха, може би четири-срещу-четири. Разпозна отчетливия звук на изстрели от автомат АК-47 и пушки 12-и калибър, както и викове може би на руски в единия край на сражението.

Прекоси кухнята. Почти беше стигнал до вратата към задната половина на шатото, встрани от стрелбата, когато в отвора й пред него изникна чернокож мъж с кафяв костюм.

Корт насочи своя МР5 към разтворилия широко очите си човек.

— Кой си ти?

— Икономът, сър. Нямам нищо общо.

Джентри го сграбчи за гърлото и го завъртя с лице към стената. Опрял горещото дуло в тила му, той набързо го обискира и не откри оръжие. Хвърли мобилния му телефон в една пълна с вода тенджера на печката.

— Как се казваш?

— Феликс.

— Нека се досетя… Феликс, нигерийският иконом?

— Не, сър. Аз съм камерунец.

— Разбира се, приятел.

Корт го избута към вратата и навън от кухнята. Чернокожият държеше ръцете си във въздуха, докато вървеше, а Корт го следваше на два метра отзад. Минаха през пищно обзаведена трапезария с камина с позлатени орнаменти и заобиколиха голяма дъбова маса. По стените висяха гоблени и портрети. Излязоха в малък коридор веднага вляво и Корт прошепна на мъжа пред себе си:

— Какво има там?

Поколебаване.

— Това е… спалня.

— Май не си сигурен. Иконом, който не знае стаите в къщата?

— Казах ви… спалня. Нов съм тук, сър. И ме е страх.

— Отвори я. Да видим дали си прав. — Корт извади пистолета си с лявата ръка, а с дясната продължи да държи насочения в главата на Феликс МР5.

Мъжът отвори вратата и се обърна към Сивия. Корт погледна над рамото му. Вътре, по рафтове от пода до тавана, имаше натрупани сгънати чаршафи и одеяла. Не беше никаква спалня, а голям килер за спално бельо.

— Ако наистина си иконом, не ставаш за нищо.

Феликс мълчеше. Престрелката пред къщата продължаваше с пълна сила.

Корт прибра глока и свали последната осколочна граната от жилетката си. Изтегли щифта и го прибра в джоба си, задържа скобата и сложи гранатата в потната ръка на Феликс. Когато се увери, че пленникът му я държи здраво, го предупреди:

— Не я изпускай! И не мисли, че можеш да я използваш срещу мен. Експлодира с шест секунди закъснение. Предостатъчно време, за да те застрелям и да скоча под прикритие в някоя стая.

Гласът на Феликс му изневери:

— Но какво ще правя с…

— Просто върви пред мен. Стигнем ли до целта си, ще си я взема от теб и ще те пусна да си ходиш. Не се безпокой, ще се прибереш в Камерун за нула време.

Коридорът зави наляво и свърши пред голяма двойна врата. Корт блъсна объркания човек напред. На два пъти той се опита да каже нещо, но и двата пъти Корт го спря.

— Отвори вратата нареди му, като остана преди завоя в коридора.

— Но…

Джентри само насочи картечния пистолет в главата му.

Феликс бавно се обърна и отвори дясното крило с гранатата в ръката зад гърба си.

Почти незабавно проехтя стрелба от пистолет и от тежката врата се разхвърчаха трески. Феликс залитна и рухна по очи на дюшемето.

Корт се отклони от линията на стрелбата, падна с изпъшкване на наколенките си и преброи до шест.

 

 

Серж и Ален се приближиха до вратата, вдигнали беретите.

Ален идентифицира човека, когото току-що бяха убили:

— Ама това е нигериецът…

— Merde — коментира Серж и натисна бутона на радиостанцията си едновременно с експлозията на гранатата на пода до простреляния.

 

 

При избухването на ръчната граната два етажа под тях Лойд и Техника подскочиха. Звукът бе дошъл не от ожесточената престрелка във фоайето, а от задната част на сградата. Беше се чул и в слушалките на радиостанциите им. Курт Ригел отново бързо надникна през прозореца. Видя черния „Юрокоптер“ да кръжи из утринната мъгла и да се отклонява на юг. Под тях, до мраморния фонтан в градината, двама души притичваха снишени. Бяха чернокожи, носеха картечни пистолети и бяха с черни ски якета.

— Убийците от Ботсуана са пристигнали, макар че може и да са либерийците — съобщи Ригел без емоция на останалите в залата.

— Все едно сме във виртуалните Обединени нации на световните задници — кисело се обади Лойд зад него.

Германецът проследи двамата африканци да пресичат тревата към стъпалата за задната врата. Реши да не стреля по тях. Със Сивия в сградата Курт допускаше, че има шанс ботсуанците по-скоро да са му в подкрепа, отколкото заплаха.

— Да барикадираме стаята — предложи Ригел. — Ще трябва да се отбраняваме срещу всички до пристигането на хеликоптера от Париж.

— Дори да преживея всичко това, накрая ще ме убиеш, нали? — попита Лойд.

Ригел отговори, докато прибираше пистолета си в кобура под мишницата:

— Джентри беше прав — има други неща, за които да се безпокоиш по-напред. Ела и ми помогни.

После вдигна един стол и го понесе към вратата към спиралната стълба.

— Както и да е — въздъхна Лойд, — ще трябва да се справям със заплахите при най-удобна възможност.

Ригел беше с гръб към Лойд. Спря, остави стола, разкърши рамене и бавно се обърна. Сребристият пистолет на американския адвокат бе насочен в гърдите на Курт. Разделяха ги шест метра.

— Прибери проклетия пистолет. Не е сега моментът за това. Ще имаме предостатъчно време да си уреждаме сметките, след като се измъкнем оттук.

Техника седеше зад бюрото си и ги наблюдаваше напрегнато. Не каза нито дума.

— Можех да го довърша — каза Лойд. — Можех да спася договора. Твоята операция се провали, не моята.

— Щом казваш.

— Не… искам ти да го кажеш. Извади бавно телефона си. Обади се на Лоран и му признай, че твоят план се е издънил. Поеми отговорността.

— И после ще ме застреляш ли? Помисли, Лойд! Той веднага ще разбере, че говоря под принуда. — За първи път се разнесоха изстрели на третия етаж, в коридора. — Трябва да се барикадираме веднага! Ще говорим след това.

— Извадѝ си телефона. Обади се. И без номера.

Курт въздъхна и бръкна под сакото си с дясната си ръка. Гледаше Лойд с присвити очи. Вместо телефон ръката му хвана дръжката на щаера му. Той започна да го изважда, готов да се хвърли встрани и да избегне неизбежния изстрел на адвоката, но забеляза, че погледът на Лойд се отмества от него и се насочва към нещо зад гърба му. Възползва се от възможността да извади щаера и го насочи в гърдите на американеца. Беше готов да дръпне спусъка, когато зад него се разнесе учтив глас:

— Дали идвам в подходящ момент?