Марк Грейни
Сивия (35)

33.

— Изключвайте — нареди Ригел.

Двамата французи, които бяха гледали в продължение на дванайсет часа мониторите пред себе си, се подчиниха. Започнаха да щракат разни ключове и изображенията от ИЧ камерите из имението започнаха да изгасват едно след друго.

Лойд влезе в библиотеката, застана зад тях и попита:

— Какво правите?

— Инфрачервените камери са за през нощта, Лойд — каза Ригел. — Безполезни са през деня.

— Ти каза, че щял да дойде през нощта.

— Да, така казах.

— Но той не се е отказал, нали?

— Както изглежда — отговори Ригел с глас, в който се долавяха объркване и примирение.

— Имаме петнайсет минути да дадем труп на Феликс. Какво ще правим?

— Разполагаме с хеликоптер във въздуха и над сто мъже и жени го издирват. Тук, в шатото, имаме трийсет въоръжени мъже, които го очакват. Ще го застреляме. Хвърлихме го по склона на планина и от мост. Убихме негови приятели, пуснахме му кръв. Какво друго можем да направим?

В този момент в слушалките им се разнесе гласът на Техника.

— Имаме два проблема.

— Какво става? — попита Ригел.

— Боливийците напуснаха състезанието. Обадиха се от Париж, че се отказват.

— Прав им път! — отсече Лойд.

— А казахите не са се регистрирали.

Ригел свали телефона от колана си.

— Те никога не го правят.

— Хеликоптерът със саудитите не ги открива на пътя.

Ригел заговори по телефона:

— Щяхме да чуем изстрели, ако бяха влезли в схватка със Сивия. Не се безпокой за това. Тези копелета може да са се махнали като боливийците.

Лойд и Ригел се качиха по стълбите на третия етаж. Бяха смъртно уморени, но никой от двамата не искаше да показва пред другия признак на слабост. Вместо това влязоха в спор какво е можело да бъде направено иначе и какви последни мерки могат да се вземат.

Влязоха в контролната зала. Феликс стоеше до прозореца с телефон на ухото. След няколко секунди слабият негър свърши разговора си и се обърна към тях. Не беше казал нито дума от часове.

— Господа… съжалявам, но времето ви изтече.

Лойд възкликна:

— Не! Имаме още десет минути. Трябва да ни дадеш още малко време. Нали го видя да пада във водата. Убихме го, по дяволите! Сега ни трябва само още малко да намерим дупката, в която се е заврял, преди да умре. Кажи на Абубакер, че си го видял да пада…

— Инструкциите ви бяха да предоставите труп. Провалихте се. Вече докладвах на президента.

Широките рамене на Ригел се отпуснаха и той извърна поглед. Не можеше да повярва, че ако Сивия още е жив, не е дошъл да спаси децата.

— Всеки момент ще се появи — продължи да търси изход Лойд. — Абубакер не е длъжен да подписва договора, докато не сдаде поста… след още час.

— Това вече е безпредметно. Уведомих президента за напредъка ви… по-скоро за липсата на такъв, по проблема. Той подписа договора, докато разговаряхме по телефона. Указанията му са да се върна в Париж и да чакам по-нататъшни инструкции.

Ригел кимна бавно и каза на Феликс:

— Можете да вземете полета с французите. Те отлитат за Париж до един час.

Феликс кимна и каза:

— Съжалявам, че това начинание не се увенча с успех за вас. Оценявам професионализма ви и се надявам някой ден интересите ни отново да съвпаднат. — Германецът и нигериецът се поклониха един на друг. Игнорирайки американеца, Феликс напусна стаята, за да се подготви за заминаването си.

Ригел се обърна към Техника.

— Уведоми екипите. Те се провалиха. Предай им, че ще се свържа със съответните им агенции, за да обсъдим някаква… утешителна компенсация.

Техника направи както му бе наредено. После изключи мониторите, свали си слушалките и бавно ги остави пред себе си на масата. Прокара пръсти през дългата си коса.

Тримата бяха сами в залата и за няколко минути всеки седеше със собствените си мисли. През прозореца нахлуваха лъчите на утринното слънце и сякаш пълзяха по пода към тях, дразнейки ги за неуспеха им — трябваше да са заловили човека до сутринта и сега изгревът им се надсмиваше.

Лойд си погледна часовника.

— Осем без пет. Няма какво повече да го отлагаме.

Курт Ригел вдигна поглед от дъното на чашата си с кафе. Беше изтощен. Разсеяно попита:

— Какво да отлагаме?

— Задълженията си към втория етаж.

— Сър Доналд ли имаш предвид? — попита ненужно Ригел. — Остави на мен. На теб ще ти отнеме цял ден.

Лойд поклати глава.

— Не само Дон. Всички. И четиримата…

— Жената ли искаш да убиеш? И децата?

— Предупредих Джентри, че ако не се появи, всички умират. Той не се появи. Защо се правиш на толкова изненадан?

— Той не се появи. Значи е мъртъв. Защо ще наказваш мъртвец, идиот нещастен?

— Е, трябваше да се постарае повече. — Лойд извади сребърния си автоматик от кобура на хълбока си. — Махни се от пътя ми, Ригел. Това все още е моята операция.

— Не за още дълго. — В гласа на едрия германец звучеше нескривана заплаха.

— Може и така да е — натърти Лойд, — но аз все още имам несвършена работа и не виждам как ще ме спреш да я свърша. Може да се правиш колкото искаш на фарисей по отношение на семейството, но знаеш, че те могат да ни идентифицират. Да идентифицират това място. Трябва да умрат. — Той мина покрай Ригел и излезе в коридора.

На бюрото на Техника зазвъня телефонът на сър Доналд Фицрой. Лойд моментално се показа на вратата. Младият техник веднага седна зад бюрото си и сложи слушалките на ушите си. Феликс също влезе откровено любопитен, с дипломатическо куфарче в ръце, преметнал на ръка шлифер с цвят на камила.

Техника пусна разговора на говорител.

— Да? — каза Лойд.

— Добро утро, Лойд. Как са нещата?

 

 

— Много закъсня, Корт. Загубихме договора, а това означава, че и ти се провали. Семейство Фицрой вече не ми е необходимо. Завари ме да слизам при тях, за да им забия по един куршум. Искаш ли да слушаш?

— Сега са ти нужни повече от всякога.

Лойд се усмихна.

— Така ли било? И защо, ако мога да попитам?

— Застраховка живот.

— Я виж ти… Корт, снощи те видях да падаш от онзи мост. Нямам представа къде, по дяволите, си в момента, но изобщо не си в положение да ми…

— Забравѝ за Абубакер. Не се безпокой дали шефът ти ще те уволни. Извади от мислите си хората на Ригел, които някоя нощ ще се появят на вратата и ще те разстрелят. Игнорирай всичките си бъдещи неприятности. Точно сега, в този момент, най-голямата опасност на света за теб съм аз.

— Каква опасност можеш да си ти…

— Мога, понеже съм тежковъоръжен, адски ядосан и съм отпред.

Всички в контролната зала се активизираха. Ригел бързо се премести на прозореца и отмести с пръст дантеленото перде. Вгледа се в гъстата мъгла над задната морава. Техника се хвърли към бюрото с ръчната радиостанция и трескаво прошепна новината на охраната в имението. Феликс извади мобилния си телефон и изскочи в коридора, като натискаше бутоните му.

Единствен Лойд не помръдна. Остана като вкопан в пода.

— Блъфираш. Очакваш да пусна семейството само защото казваш, че си отвън? За идиот ли ме вземеш?

— За идиот с изтекъл срок на годност. И предполагам, че онзи… с косата в ЛоранГруп в момента слуша. Ригел, същото се отнася и до теб. Косъм да падне от главата на децата или на госпожа Фицрой и ще умреш в тази къща.

— Добро утро, господин Джентри — каза Ригел. — Ако сте отвън, защо не дойдете на портала? Лагоският контракт е загубен и мотивировката ни да ви убием отпадна. Вече освободихме мокрите екипи. Играта свърши. Ако наистина сте тук, отбийте се на кафе…

— Ако се съмняваш, че съм наблизо, защо не провериш четиримата миризливци в синия ситроен?

Трябваше им момент да осмислят казаното. Ригел не знаеше каква кола карат казахите, но Техника трескаво се опита да се свърже с тях. Докато го правеше неуспешно, вдигна ужасено поглед към двамата си началници.

Накрая Ригел се обади:

— Доста впечатляващо. Човек във вашето състояние да се справи с четирима оператори от висше ниво без нито изстрел? Както вече казах, между нас вече няма противопоставяне. Моля ви, елате и ще…

— Освободете семейство Фицрой, предайте ми кадровите досиета от ОСО или, кълна се, няма да оставя жив човек в тази къща!

Лойд бе мълчал с ръце на кръста. Потните ръкави на ризата му бяха навити до лактите. Но сега се задвижи. Хвърли се през стаята към бюрото на Техника и се наведе в микрофона на мобилния телефон.

— Направѝ го тогава, проклето лайно! А междувременно аз ще отида с бръснач при двете тъпи пикли долу…

Ригел дръпна американския адвокат от телефона и го блъсна в каменната стена. Наведе се и прочисти гърло:

— Корт…? Би ли ни дал няколко секунди да обсъдим предложението ти? Знаеш как работят корпорациите — съвещаваме се за всичко.

— Разбира се, Ригел. Ще се обадя пак след малко. Не бързайте…

И телефонът заглъхна.

 

 

Лойд изкрещя на Техника:

— Извикай всички екипи тук, веднага!

Ригел вдигна ръка, за да спре Техника. Когато заговори, гласът му звучеше по-сдържано:

— И с каква цел, Лойд? Договорът вече не е на масата. Играта свърши.

— Но Сивия е навън!

— Това е наш проблем, а не на ЛоранГруп. Марк Лоран няма да похарчи и цент, за да платим на чуждестранните убийци да ни пазят. Вече никой няма да изплати двайсет милиона награда.

Лойд явно не бе помислил за това. Сви рамене и каза:

— Не е необходимо да ги уведомяваме за това.

Ригел поклати глава.

— И вместо да се борим с един ранен човек сега, ти си готов да ядосаш Марк Лоран и няколко национални разузнавателни служби и да се борим с нашата корпорация и шест държави по-късно? Знам, че си откачен, Лойд, това е доказан факт. Но и самоубиец ли стана?

Техника местеше поглед между двамата си господари в очакване на инструкции. В един момент наклони глава и намести с ръка слушалката по-добре на ухото си.

— Чакайте…! И без това всички екипи са се отправили за насам!

— Отлично — каза Лойд, удовлетворен, че спорът е решен в негова полза.

— Защо? — попита Ригел.

— Феликс се е свързал с тях. Сега предлага двайсет милиона от името на Абубакер на екипа, който убие Сивия.

— Перфектно! — извика Лойд. — Кога ще…

— Не е много перфектно! — каза Техника. — Наредил им е да стрелят по всеки, който им се изпречи на пътя. Включително другите екипи. Включително нас. Сега те ще се бият едни с други за главата на Сивия тук, в шатото!

Курт Ригел не се поколеба.

— Извикай цялата охрана беларуси в сградата! Алармирай Серж, Ален и тримата британци. Трябва да защитаваме тези стени срещу всяка заплаха! Независимо дали от Сивия или от отрядите!

Техника погледна Ригел.

— Само че либийците ще са тук до секунди… А саудитите вече са над нас!

Ригел погледна през прозореца и нареди:

— Свържи се с ЛоранГруп в Париж. Незабавно да изпратят хеликоптер за евакуация оттук. После се обади на екипите и ги убеди, че все още можем да работим заедно. Кажи им, че Корт е отвън. Предупреди ги, че няма да пуснем никого в замъка. Ще трябва да го убият, преди да е влязъл.

Техника се завъртя със стола си и се обади в Централата.

 

 

Джентри изобщо не смяташе да се обажда отново на Ригел. Всяка секунда забавяне на атаката срещу шатото означаваше секунда в повече за защитниците да се организират, да започнат да го издират в периметъра, да повикат подкрепления. И повече време за убиване на децата.

Не, трябваше да действа незабавно. Целият терен на имението вече бе огрян от слънцето, докато той лежеше в ябълковата градина в задната част. През вече вдигащата се мъгла можеше да различи неясните очертания на голяма извисяваща се сграда точно пред него. Беше покрил половин километър след преодоляване на оградата и сега бе на по-малко от двеста метра от Шато Лоран.

Големият му проблем бе откритият терен. Напуснеше ли прикритието на градината и мъглата, щеше да е видим отвсякъде. На всичко отгоре високо в небето кръжеше хеликоптер. Не можеше да го види, но го чуваше.

Щеше да е трудно и без множеството наранявания, но въпреки притесненията му от физически характер нямаше време за губене. Надигна се на наколенките си. Усещаше по левия си крак кръв и знаеше, че е от коремната му рана. Голямата доза амфетамин, която бе вкарал в кръвоносната си система, щеше значително да увеличи кръвозагубата.

— Майната му — изруга той на глас, свали автомата и го претегли на ръце.

Изправи се.

И хукна напред с последните остатъци от силите си.

 

 

Веднага щом Техника алармира охранителния кордон около шатото, че Сивия е отвън, Серж изскочи от кухнята в библиотеката и щракна мониторите. Знаеше, че ИЧ камерите ще уловят всеки в студената мъгла. Напрегнато се вгледа в един от мониторите, после във втори. И скоро очите му се заковаха върху едно от изображенията. Ръката му се стрелна към радиостанцията до него и той превключи на общата честота до всички звена в шатото.

— Движение отзад! Движение отзад! Един човек. Идва бързо!

Лойд се обади по радиото:

— Къде? Къде е той, по дяволите?

— Идва през градината. Mon Dieu, как само тича!

— Къде в градината? — изкрещя Лойд по радиото.

— Тича право по средата!

Наводчикът в кулата се включи на същия канал. Плътният му глас с тежък акцент бе спокоен, в пълен контраст с крясъците на Лойд:

— Не виждам мишена. И двамата не виждаме… Момент… Да! Един мъж, приближава се бързо! Ще го ликвидираме!

 

 

Морис бе оставил на Сивия сериозна екипировка, но Морис бе определено от старата школа и онова, което Корт трябваше да използва, не бе подходящо за нуждите му. Автоматът в ръцете му бе с железен мерник и нямаше нито оптика, нито холографски прицел, каквито Джентри би желал да има на оръжията си. Когато се понесе в мъглата и шатото пред него започна да се фокусира все по-отчетливо с всяка следваща крачка, той забеляза бойницата на кулата. Знаеше, че това е снайперисткото гнездо, и знаеше, че човекът там има най-добрите умения, най-добрата оптика, най-добрата карабина и най-добрия шанс да сложи точка на нелепата му самостоятелна атака.

Така че Сивия вдигна автомата, без да спира да тича. Прицелният огън с железен мерник по време на движение бе невъзможен — неговата цел бе просто да изстреля максимум олово в кулата, за да не позволи на противниците си там да надигнат глава, докато той не се добере до стената на сградата. Беше наясно, че вътре в къщата няма никой с неговата техника на близък бой и неговия боен опит. Просто трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да стане боят наистина близък и да има някакъв шанс за успех.

 

 

Снайперистът видя целта да изскача от мъглата. Зад него, увлечени от течението, се въртяха валма пара. Трийсетгодишният беларусин нагласи мерника спокойно и постави прицелния кръст върху гърдите на мъжа. Сложи пръст на спусъка за бърз изстрел в центъра на тялото. Забеляза бронекомплекта под тактическата жилетка и вдигна упора на тежкия „Драгунов“ на рамото си милиметър нагоре, за да постави кръста в челото на мъжа. Показалецът му започна да натиска спусъка — и тогава повече усети, отколкото видя, основното оръжие на мишената да се вдига пред него. Дулото му засвятка и се разнесоха изстрели. Снайперистът чу пукотевицата и експлозиите на куршумите в камъните и дървото в кулата. Почти веднага въздухът около него се изпълни със задимен прах от натрошената стогодишна мазилка. Наводчикът му се сви вляво, но снайперистът бе дисциплиниран — не отмести буза от приклада и не свали окото си от окуляра.

И уверено дръпна спусъка срещу налитащия към замъка нападател.