Марк Грейни
Сивия (15)

13.

Джентри смъкна сакото, вратовръзката и ризата и се огледа. Намираше се в кръгла дупка с два метра диаметър, която приличаше на септична яма. Стената бе почти отвесна и твърде плъзгава, за да се изкатери по нея. Беше паднал върху някакви матраци, които миришеха на гнило. Определено имаше някакъв проблем с канализацията. Погледна под матраците и откри стара желязна тръба. Хвана я и усети, че е гореща. Минералните бани на Будапеща привличаха туристите — тръбата вероятно изпомпваше минерална вода от някой извор и я прехвърляше към друго място. През нея осезаемо течеше вода под налягане — от мястото, където влизаше в стената, падаха капки и се вдигаше пара.

Корт отново вдигна поглед и се огледа… мястото изглеждаше ужасно за умиране.

Сабо се върна след десетина минути. Отново надникна отгоре и пак се усмихна.

— Каквото и да смяташ да правиш… — започна Корт.

— Помня те. Сигурно си мислил, че съм те забравил, а? Две и четвърта. Суперспециалният А отряд на ЦРУ.

Корт бе уверен, че Сабо не е видял лицето му по време на операцията от 2004-та. Въпреки това извика:

— Точно така. И отрядът ми знае къде съм в момента.

— Жалък опит. Ти вече не си към Компанията.

— Кой ти каза това?

Шейсетгодишният унгарец се скри за минута. Когато пак се показа, сложи върху капака снимка — на два метра над главата на пленника си.

Джентри видя собственото си лице — стара снимка, направена в ЦРУ явно за целите на някакви фалшиви документи. Над снимката пишеше: „Издирван за разпит от Интерпол“. Само снимка и описание, без име.

— Хора на американското правителство седяха в кола отвън, на улицата, ежедневно в продължение на година след като ти — нека се изразим така — си подал „оставка“. Очаквали са да се обърнеш към мен за помощ. Присъствието им се отрази много зле на бизнеса ми, господин Сивия.

— Сабо! Това е много сериозно. Виж, аз те познавам. Знам, че си готов да ме оставиш да си платя, за да ме пуснеш. Само кажи цената. Ще се обадя на един човек и парите ще…

— Сър Доналд не може да плати за свободата ти. Не искам парите му.

Джентри изгледа човека над себе си. След това тихо и заплашително каза:

— Не искам да наранявам инвалид.

— Та ти си онзи, който ме направи инвалид!

— За какво говориш?

— Нали ти стреля в стаичката ми за проявяване на снимки. Да не мислиш, че съм забравил?

— Не съм стрелял по теб.

— О, да, ти стреля по чеченеца и улучи туба с амониев персулфат. Прахът се изсипа във вана с алуминиева вода и… бум! Чеченецът започва да капе от тавана, бедният безпомощен Ласло е обгорен, а нервите на долните му крайници са повредени от вдишването на токсичните газове.

Мамка му! Корт сви рамене.

— И чия е вината за това? Ти помагаше на терорист да влезе в Запада. ЦРУ трябваше да ме върнат да те довърша.

— Може и да е трябвало, но междувременно аз си създадох приятели в Централното разузнавателно управление. Първо дойдоха от ФБР да говорят с мен, а след това и от ЦРУ. Точно те ми казаха, че ти си бил командирът на групата, която взриви склада ми и повреди краката ми. Ако щеш вярвай, но днес с местната резиденция на ЦРУ се радваме на приемливо добри работни отношения.

— Защо да не вярвам? Ти винаги си играл за всички.

— Струва ми се, че нашите връзки ще станат още по-добри, защото им се обадих и им казах, че съм те заловил. Те вече идват да те приберат.

Мускулите по лицето на Корт потрепнаха.

— Моля те, кажи ми, че не си го направил.

— Напротив, направих го. Ще те изтъргувам с ЦРУ в името на малко примирие. Като те предам, животът ми ще стане още по-лесен.

— След колко време ще дойдат?

— След по-малко от два часа. Резидентът е поръчал от Виена да пристигне хеликоптер, пълен с яки момчета, за да те откарат. Казах му, че репутацията ти е преувеличена — в крайна сметка аз, старият и недъгав Ласло, те залових сам, но той беше неумолим — ти си бил заслужавал истинска голяма операция. Е, сега ще трябва да намериш начин да се позабавляваш сам, докато…

— Ласло, искам да ме изслушаш много внимателно.

— Ха! Той се разтрепери. Вижте как Сивия трепери като…

— Те няма да изпратят екип да ме прибере. Ще изпратят „мокър“ екип. За мен е издадена директива за застрелване на място. Само че когато дойдат да ми светят маслото, не очаквай да си тръгнат и да оставят очевидец. Те просто не действат така.

Ласло наклони глава, като че ли обмисляше чутото, после каза:

— Няма да ми направят нищо. ЦРУ се нуждае от мен.

— Нуждаеха се от теб, докато не им позвъни, жалък кучи сине!

Нервите на Сабо му изневериха и той изкрещя:

— Стига приказки! Ако вярваш, че онази с косата идва за теб, може би е по-добре да прекараш следващите няколко минути молейки господ за прошка за греховете ти.

— И ти също.

Сбръчканото и объркано лице на Ласло се скри.

 

 

Мобилният телефон на сър Доналд Фицрой иззвъня в три. Лойд натисна бутона на говорителя, макар повикването да не бе от сатфона на Джентри.

— Челтнам Секюрити.

— Добър ден, сър Доналд. Обаждам се по важен случай от делови характер.

— Познавам ли ви?

— Не вярвам, пътищата ни не са се пресичали. Можете да ме наричате Игор.

Фицрой реши да не се церемони: в крайна сметка имаше на главата предостатъчно неща, за да се прави на вежлив с потенциален клиент, говорещ с подчертан акцент.

— А ти можеш да ме наричаш „Все ми е едно“. Зает съм. Ако имаш законен бизнес, свържи се, по дяволите, със секретарката ми и поискай среща чрез нея.

— Да… ммм. Добре, но Сивия мисли, че представлява законен бизнес за вас. Той ми каза да ви се обадя и настоява да платите сериозна сума за безопасното му завръщане.

— Сивия е с теб?

— Да.

— А ти към кои си?

— Към кои? Аз съм към себе си. Само към себе си.

Фицрой и Лойд се спогледаха. Лойд натисна бутона за изключване на звука.

— Не мисля, че това е някой от нашите ловци.

Сър Доналд чукна бутона, за да възстанови комуникацията.

— Нека говоря с него.

— Опасявам се, че това не е възможно в момента.

Лойд отново натисна бутона и се обърна към Техника при банката компютри до стената. Младежът отговори:

— Повикването е от Будапеща, от страната на Пеща. После е използвал софтуер за маскиране на местоположението. Опитвам се да го локализирам.

Лойд погледна голямата карта на монитора на стената.

— Какво прави Корт в Будапеща, за бога?

Фицрой го игнорира и пак натисна бутона в средата на масата.

— Аз… може и да се заинтригувам от предложението ти, Игор. Но искам уверения, че моят човек действително е под твоите грижи.

— Лошото на този свят е липсата на доверие. Добре, сър Доналд, дайте ми момент… вече не се движа така чевръсто както някога. — Чу се някакво изшумоляване, което продължи около минута. После: — Вие сте, сър Доналд, можете да говорите.

— Момче…? Ти ли си?

Разнесе се гласът на Джентри, странно заглушен от нещо:

— Обадил се е в Компанията. До деветдесет минути тук ще пристигне специален отряд, Дон! Аз съм…

От говорителите се чу се ново драскане и шумолене. Последва гласът с акцента:

— Имате един час, сър Доналд. Преведете ми петстотин хиляди евро и ще изпратя момчето ви с достатъчен аванс време, преди да получа контрапредложение от конкуренцията ви. Ето и сметката ми… имате ли химикалка?

И разговорът приключи. Фицрой и Лойд погледнаха към Техника, но младият британец с халката в носа поклати глава.

— Будапеща, шести район. Това е, което знаем. Не успях да стесня повече. В шести район има четвърт милион мобилни телефона. И той може да се е обадил от всеки от тях.

Лойд се подразни, но бе достатъчно притиснат от липсата на време, за да го покаже. Обърна се към пленника си.

— Кого познава той в Будапеща?

Фицрой разтри чело и сви рамене.

— Мислѝ, дявол те взел! С кого би отишъл да се види там Джентри?

Сър Доналд вдигна глава.

— Сабо! Не е от Мрежата… Стар фалшификатор, който някога работеше за червените, преди…

— Имаш ли адрес? — прекъсна го Лойд.

— Мога да го намеря.

— Най-близкият ми екип е във Виена. Изключено е да се прехвърлят за това време. Трябва да платим на Сабо да не го предава на ЦРУ.

Фицрой поклати глава.

— Забрави. Сабо е змия. Щом се е обадил на ЦРУ, направил го е, за да ги предразположи към себе си. А на мен ми се обади, понеже Джентри му е казал, че ще платя за освобождаването му. Ласло Сабо ще вземе парите и пак ще го предаде на ЦРУ. Ще прецака мен с повече желание, отколкото би прецакал тях.

— ЦРУ ще откара ли Джентри, или ще го убие?

— Има ли значение? Ако го убият, ще прикрият следите си. Трупът му ще се появи след седмици, ако това изобщо някога се случи. Абубакер няма да се задоволи, ако му кажем, че ЦРУ му е видяло сметката. И ти ще убиеш семейството ми, все едно че Корт е оживял.

— Тогава имаме по-малко от час да закараме убийци до Сабо и да свършат работата, преди момчетата на Компанията да са стигнали там.

 

 

Вратът на Джентри вече го болеше от непрекъснатото извиване нагоре към пластмасовия капак. Чу някакви звуци до отвора и извика:

— Как ще ме изведеш оттук, преди да дойде отрядът на Компанията?

Сбръчканото лице на Сабо се показа.

— Получа ли парите на сър Доналд, единственият, който ще напусне това място, ще съм аз.

— Фицрой ще те убие, ако го изиграеш.

— Ха! Аз все още имам приятели на изток оттук. И от доста време търся начин да се измъкна. Е, половин милион евро са горе-долу достатъчни за ново начало.

— Виж — опита се да го убеди Корт, — залогът е много по-голям, отколкото си го представяш. Отвлечено е семейство с две малки момиченца, осемгодишни близначки. Ще ги убият, ако не пристигна във Франция навреме, за да ги спася. Пусни ме и се кълна, че ще си получиш парите. Дори ще получиш колкото поискаш…

— Две малки момиченца?

— Да.

— Убити?

— Не и ако стигна…

Ласло се изсмя грубо:

— Ти ме вземаш за човек с душа. Само че руснаците хирургически ми я отстраниха преди трийсет и пет години. Дори не можеш да си представиш колко малко ме е грижа. — И изчезна от полезрението на Джентри.

 

 

Лойд се обади на Ригел в облицования му с тикова ламперия офис в Париж. Германецът вдигна още на първия сигнал.

— Имаш ли хора в Будапеща? — попита американецът.

— Имам хора навсякъде.

— Убийци първо ниво?

— Не… само тротоарни артисти. Мога да мобилизирам няколко убийци от ниско ниво, предполагам, но защо? Не ти ли предоставих достатъчно алфа-убийци през последните дванайсет часа? Не вярвам, че Сивия е сдъвкал вече всичките! — Тонът му бе откровено подигравателен.

— Изпратихме екипите на запад. Джентри обаче е тръгнал на юг, към Унгария, явно за да се сдобие с паспорт, за да напусне Европа след като свърши в Нормандия.

— Благоразумно. Оптимистично, но благоразумно.

— Да… хм… само че не се е получило много добре за него. Фалшификаторът в Будапеща му извъртял номер. Заключил го. Току-що се обади на сър Доналд да поиска откуп.

— Нека се досетя… Ласло Сабо?

— Откъде знаеш?

— Да кажем, че не може да използваш думите „Будапеща“ и „извъртял номер“ в едно изречение и това да не събуди асоциация със Сабо.

— Можеш ли да изпратиш няколко души на адреса му в Пеща?

— Естествено. Само за Сабо ли става дума, или има и охрана?

— По-сложно е. Оказа се, че Ласло е предал Корт и на ЦРУ. И сега те са засилили свой екип нататък. Предполага се, че са на час път от целта.

Ригел въздъхна уморено.

— Ако попадне в ръцете на ЦРУ, договорът с Лагос е история. Ако те го вземат, няма начин да докажем пред Абубакер до неделя дали е жив или мъртъв.

— Тогава не можем да го допуснем. Нали така?

— Искаш да изпратиш екип да се надстрелва с американското разузнаване. Луд ли си?

— ЦРУ ще си помисли, че са хора на Джентри или работят за похитителя. Ако хората ти стават за нещо, няма да се задържат там да разясняват мотивацията си.

Ригел помисли за момент. Когато заговори, сякаш формулираше плана едновременно е думите си:

— В момента индонезийският екип е във въздуха. Летяха за Франкфурт, но към този момент трябва да са някъде над Централна Европа. Може би ще е възможно да ги отклоним, да ги приземим и да ги вкараме в града през следващия час. Ако се получи, ще е на косъм, но това е единственият ни шанс.

— Стават ли изобщо за нещо?

— Да. Те са „Копасус“^[1], Група-4. Най-добрите стрелци, които Джакарта може да предложи. Остави ме сега да поработя.

 

 

Командир Бернард Килцер провери височината по радиоалтиметъра си. Беше модел „Волфсбург“, който той не познаваше добре, понеже самолетът бе под наем, а не онзи, с който той летеше обикновено. Бяха на 11 000 метра височина. Самолетът „Бомбардиер Чалънджър 605“ бе последна дума на самолетостроенето, с изцяло електронно управление. Задълженията и отговорностите му като пилот бяха големи, но в този момент, на седмия час от деветчасовия му полет от Ню Делхи за Франкфурт, нямаше много неща, които да държат будни както него, така и втория му пилот, освен да наблюдават бордовите системи и да държат под око небето наоколо.

Двамата пилоти бяха летели досега почти без почивка в продължение на шестнайсет часа. Бяха излетели от Джакарта, Индонезия, в два през нощта местно време. После бяха поели курс на запад, бяха кацнали за зареждане в Ню Делхи и незабавно бяха излетели пак за втората отсечка.

Нормално командир Килцер и вторият му пилот Лий обслужваха корпоративни босове в региона на Югоизточна Азия. Транспортираха също учени на ЛоранГруп, критично важни ИТ специалисти, изобщо всички, които бяха нужни в някой от петнайсетте корпоративни филиала, започвайки с южния край на Япония и свършвайки с източния на Индия.

В допълнение на тези свързани с работата курсове Килцер и Лий превозваха също директори и съпругите им до различни ваканционни дестинации или до оргии в Бруней с участието на самия султан. Веднъж той бе прехвърлил клиенти на компанията и филипинки проститутки от висша класа до усамотен тропически остров, обитаван от френски готвачи и шведски масажистки за цяла седмица разюздан разгул.

Килцер бе превозвал всякакви служители на ЛоранГруп, но никога не му бяха попадали пасажери като тези, които бяха на самолета му сега.

Зад тях в салона имаше шестима души. Индонезийци, на външен вид млади военни, макар и облечени в цивилни дрехи. Товарното отделение на чалънджъра беше пълно със зелени брезентови раници. Шестимата си мълчаха. При излизанията си до тоалетната Килцер бе надниквал в близо деветметровия пътнически салон и бе видял тъмнина, надупчена от тънките лъчи на фенерчета, с които някои разглеждаха карти, докато други спяха.

Групата изглеждаше високодисциплинирана, тръгнала на важна мисия, но Килцер нямаше ни най-малка представа защо бяха възложили превоза им точно на него.

Плешивият 38-годишен германски пилот посегна зад себе си за кутията с обяда. В същия миг светна многофункционалният дисплей. Вторият пилот му съобщи:

— Повикване за теб от централата по шифрованата линия.

— Разбрано. — Килцер заряза яденето и щракна ключ на централната конзола, за да прехвърли аудиото само в своите слушалки.

— Ноември-делта-три-зиро-уиски, край.

— Тук Ригел, чуваш ли ме?

Килцер отлично знаеше, че Ригел е ВП по операции, свързани със сигурността за цялата корпорация. Германецът имаше славата на изключително корав кучи син. Изведнъж Килцер започна да се досеща за мисията на яките младежи в самолета.

— Да, господин Ригел. Какво има?

— На какво разстояние сте от Будапеща?

— Момент… — Килцер погледна към втория си пилот, азиатец с британски акцент: — Ригел пита колко далече сме от Будапеща.

Вторият пилот Лий провери текущото местоположение на самолета в навигационната система, въведе нещо на клавиатурата отляво на себе си и след секунди отговори:

— На сто и седем километра юг-югоизточно и на дванайсет километра височина.

Килцер предаде информацията и Ригел незабавно нареди:

— Имаме промяна в плановете. Искам да кацнете там колкото е възможно най-скоро.

Килцер усети по гърба му да плъзва струйка пот. Не му се искаше да разочарова началника на сигурността.

— Съжалявам, сър, но това не е възможно. Не сме регистрирали полетен план за Унгария. Ще имаме сериозни проблеми с паспортния контрол и силите за сигурност.

— Не ми казвай какво е възможно. Кацнете, предай на индонезийците екипировката им и се махай веднага оттам.

Командир Килцер не капитулира веднага.

— И как се очаква да се махнем? Защото ще сме в затвора, ако кацнем без разрешение, и…

— Съобщи за извънредна ситуация. Не ми казвай, че не можеш да измислиш причина за кацане където пожелаеш. Ако ви задържат за разпит, ще платя да ви пуснат. След това ще изгладим нещата с унгарците. Това не е твоя грижа. Просто се погрижи индонезийците да са на пистата, преди да започнеш да рулираш.

— Летище „Ферихеги“ е строго охранявано. Ще заобиколят самолета и ще…

— Тогава не кацай там. Намери някое малко регионално летище наблизо, кацни и пусни хората да слязат. Ясен ли съм?

Капитанът трескаво започна да превърта страниците на многофункционалния дисплей. Намери електронните карти на всички регионални летища.

— „Токол“ е на четиридесет минути път с кола от центъра. Пистата му изглежда достатъчно дълга…

— Много е далече! Индонезийците ми трябват в центъра до час!

Килцер продължи да търси.

— Другата възможност е „Будайорш“. Пътят е два пъти по-кратък, но пистата не е гладка и е твърде къса.

— Колко къса?

— При този товар самолетът изисква хиляда метра бетонна писта при идеални атмосферни условия. „Будайорш“ е точно хиляда метра, но в момента има силен дъжд и както казах, пистата не струва. Ще е като кацане в кал!

— Тогава поне няма да имаш проблем да намалиш скоростта преди пистата да свърши. Кацай!

— Изисквате от мен да катастрофирам при кацане, сър! Това е наистина опасно.

— Ако искаш да си в безопасност от мен, кацаш в „Будайорш“. Ясен ли съм?

Килцер скръцна със зъби.

Ригел продължи:

— Ще имам грижата да изпратя там бус и шофьор да ги вземе.

— Сър, отново искам да подчертая, че това ще предизвика инцидент.

— Остави на мен да се безпокоя за това.

— Ясно, сър.

Килцер прекъсна връзката и стисна щурвала.

— Какво става? — попита вторият пилот.

— По всичко изглежда, Лий, че с теб сме на път да помогнем на Индонезия да нападне Унгария.

Вторият пилот пребледня.

— Ригел е голям задник.

— Да — съгласи се Килцер. Щракна няколко превключвателя на централната конзола, изключи автопилота и бавно натисна колоната напред. После заговори в микрофона:

— Мейдей, мейдей, мейдей^[2]… Ноември-делта-три-зиро-уиски…