Марк Грейни
Сивия (22)

20.

Ригел прие обаждането в 11:38 сутринта.

— Сър, пак е Крюгер. Джентри току-що бе свален от влака в едно малко село, казва се Марнан. Това не е спирка по разписание.

— От кого е свален?

— Municipaux. Сложиха му белезници и сега седи на перона, заобиколен от полицаи. Чух едно от ченгетата да иска от Лозана изпращане на бус за транспортиране. Това ще отнеме не повече от трийсет минути.

— Ти слезе ли от влака?

— Не разрешиха на никого от пътниците. Аз ще сляза в Лозана, веднага ще отида пред полицейския участък и ще чакам там да го докарат.

Ригел разгледа една карта на компютъра си и позвъни на Лойд.

— Кажи на венецуелците, че Джентри е в Марнан, на трийсет километра северно от Лозана. Задържан е от полицията.

Американецът веднага извика:

— Не можем да им го оставим! Трябва ни!

Ригел погледна през бюрото. Главите на десетина великолепни ловни трофея отвърнаха на погледа му с безразличие.

— Знам — каза той. — Кажи на венецуелците да използват оръжие без замисляне — могат да унищожат всеки, който им се изпречи.

— Те добри ли са?

— Те са от Общото разузнавателно бюро, тайната полиция на Уго Чавес — най-доброто, което може да предложи Каракас.

— Но стават ли за нещо?

— Е, скоро ще разберем, нали?

 

 

Джентри зъзнеше на дървена пейка на перона на малката спирка. Лявата му ръка бе закопчана с белезници за желязната странична облегалка на пейката. Петима полицаи стояха край него под сипещия се сняг, останалите бяха продължили с влака.

Беше разбрал, че описанието му е било разпространено след сблъсъка в Гарда. Досети се, че намирането на откраднатия велосипед на гарата в Арде е довело до разпит на касиерката на гарата от полицията. Тя, разбира се, едва ли бе забравила чужденеца, взел първия влак за Цюрих сутринта. Понеже Цюрих бе основен транспортен възел в малката страна, трябваше просто да се алармират всички дежурни полицаи да проверяват всеки влак, автобус и самолет, излитащ от Цюрих, като търсят трийсетинагодишен мъж с кестенява коса, пътуващ сам.

Надписът над перона гласеше „Марнан“. Джентри нямаше никаква представа къде на картата се намира това населено място, но тялото му се чувстваше сякаш бе преспал два часа, така че едва ли бе далече от Женева. Трябваше да намери начин да се освободи и да продължи по пътя си. Дълбоко в мозъка му тиктакаше часовник.

Старшият полицай седна до него. Косата му бе снежнобяла и се вписваше в пейзажа, а от него идеше аромат на афтършейв.

— Чакаме кола от Лозана. Ще ви откарат в участъка. Там ще дойдат детективи и ще поговорят с вас за случая в Гарда и за пистолета, който намерихме във влака.

— Да, господине.

Джентри опитваше приятелския подход, но стратегията му бе напълно неопределена, защото не знаеше какво друго да направи. Това едва ли щеше да му спечели освобождаване, но можеше да му помогне в тактическо отношение, като накара полицаите да отслабят бдителността си в достатъчна за него степен, за да се възползва от някакъв шанс за измъкване. И все пак в Швейцария носенето на пистолет бе възмутително и може би съпоставимо с масово убийство в Щатите.

— Мога ли да отида до тоалетната?

— Не, стискайте.

Младите полицаи се разсмяха.

Корт въздъхна. Все пак трябваше да пробва.

Отляво на него, след перона, започваше двулентово шосе, което след лек завой тръгваше нагоре по хълм. Платното бе мокро, чисто и катраненочерно и разсичаше бялата снежна покривка по склона. Там, на високо, на петдесетина метра от края на спирката и на стотина метра от мястото на перона, където Корт седеше заобиколен от полицаите, беше паркиран зелен бус. От ауспуха му излизаше пушек и се издигаше във въздуха зад машината.

Корт погледна в обратната посока, продължавайки да търси начин да получи някакво предимство преди да са се появили още полицаи. Надясно започваше селото. Боядисани в ярки цветове едновремешни къщи се смесваха с по-съвременни постройки. Над къщите се стелеше пушек от печки и се разтваряше в сивото небе над тях.

Зелен бус, идентичен с другия, изпълзя от селото и отби на бензиностанцията на трийсетина метра от тях. Спря на паркинга, встрани от колонките.

Сивия за секунди прецени, че току-що е обкръжен.

— Сержант! — каза той на полицая, който изглеждаше най-старши.

Възрастният мъж разговаряше с подчинените си, но се приближи до Корт на пейката.

— Моля ви, изслушайте ме внимателно. Имаме проблем… общ проблем. От двете ни страни има зелени бусове. В тях или наблизо до тях има хора, изпратени да ме убият. Те няма да се поколебаят да убият вас и вашите хора само и само за да се доберат до мен.

Полицаят погледна наляво и надясно към двете машини, после върна погледа си върху Джентри.

— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш?

— Това са отлично тренирани убийци. Всички трябва да влезем в гарата. Незабавно!

Полицаят бавно откачи радиостанцията от колана си и я вдигна пред устата си. Погледът му не изпускаше лицето на Джентри. Той инструктира на немски хората зад него да се приближат.

После превключи на английски.

— Два зелени буса. Единият на север, другият на юг. Този човек казва, че са дошли да го освободят.

— Не да ме освободят! Да ме убият!

Петимата погледнаха към бусовете. В нито един от тях не се забелязваше движение.

— Това е някакъв номер — каза един млад рус полицай, докато разкопчаваше кобура на пистолета си.

— Кой си ти? — попита друг.

Корт не отговори. Вместо това каза:

— Трябва да влезем. Бързо!

Командирът на групата нареди на подчинените си:

— Наблюдавайте го. Аз ще проверя какво става. — Извърна се и тръгна по перона към южния бус в района на бензиностанцията.

— Сержант! Недейте! — извика Корт, но белокосият полицай не му обърна внимание.

Полицаят слезе по стълбите на перона и стъпи на площадката на бензиностанцията. Зеленият бус бе с тонирани стъкла. Стоеше там на празен ход и изпускаше изгорели газове през ауспуха си, които се отнасяха встрани и назад.

Когато полицаят наближи буса, Джентри каза на останалите край него четирима:

— След малко ще го убият. Не изпадайте в паника, ще трябва да се справим заедно. Ако опитате да избягате, просто ще ви застрелят в гръб. Ако искате да живеете, правете каквото ви кажа.

— Я млъквай! — каза един и всичките четирима се загледаха в сержанта, който мина откъм страната на шофьора и почука с радиостанцията си по затъмненото стъкло.

— Не забравяйте за другия бус! — каза Корт на униформените около себе си.

— Млъквай! — повтори полицаят.

Джентри обаче виждаше, че безпокойството им се засилва, защото не спираха да въртят глави на север и на юг.

Сержантът почука по прозореца по-силно. Докато Джентри и останалите напрегнато наблюдаваха, белокосият мъж надникна отблизо през затъмненото стъкло. Изглежда, видя нещо обезпокоително, някакво движение или друг индикатор за опасност, понеже бързо отстъпи крачка назад и посегна към пистолета на кръста си.

Прозорецът от страната на шофьора се пръсна едновременно с пукота на изстрел. Полицаят заотстъпва, а вратата се отвори. Иззад волана се измъкна мъж в черен анцуг и със ски маска и стъпи на настилката с късоцевен картечен пистолет в ръка. Изстреля откос от три куршума в залитащото тяло на сержанта и швейцарският полицай рухна на земята.

Четиримата около Корт извадиха пистолетите си. От трийсет метра бе много трудно да се произведе точен изстрел, но младите мъже започнаха да стрелят безразборно, като крещяха объркано и се разпиляха в търсене на прикритие.

— Другият бус! Другият шибан бус! — изкрещя Корт, докато се хвърляше на цимента. Просна се до пейката, макар лявата му ръка да бе закопчана с белезници за перилото.

Полицаите погледнаха зад себе си и видяха четирима маскирани мъже да се приближават към тях по черния път. Всички държаха оръжия идентични с това на мъжа при бензиностанцията, към когото вече се бяха присъединили трима други. Осемте убийци настъпваха хладнокръвно, сякаш разполагаха с всичкото време на света.

— Освободете ме! Трябва да влезем вътре! — извика Корт, но полицаите просто или се притискаха плътно на циментовия перон, или се скриха зад една дървена количка, като не спираха да стрелят хаотично по убийците, които заплашително се приближаваха през снежната вихрушка от двете срещуположни посоки.

Един млад полицай викаше по радиото на яката си. Беше се снишил зад количка за багаж, която не можеше да го защити надеждно от мъжете от север и изобщо не можеше да го скрие от разгърналите се в редица мъже откъм бензиностанцията на юг.

Корт видя как куршумите избиват от перона облачета циментов прах и пробягват към младия полицай, който бе избрал да гледа в обратната посока и да крещи в микрофона, без да осъзнава смъртната опасност. След миг свръхзвуковите куршуми го пронизаха в краката и гърба. Той се извъртя, рухна странично и се загърчи на цимента. Смъртната му агония прекъсна толкова бързо, колкото бе започнала.

— Дайте ми пистолет! — извика Джентри. Тримата останали живи полицаи не му обърнаха внимание. Продължаваха да стрелят неточно и да презареждат с треперещи ръце.

Корт се завъртя по студения цимент. Ритна с всички сили железните крака на пейката. Опита се отчаяно да откърши вертикалната желязна стойка, към която бе закопчан, от останалата част на триметровата дървена пейка. Гривната на белезниците се впи в лявата му китка, но той продължаваше да рита и да дърпа. Скоро влезе в ритъм. Ритник с краката, изпукване на старото дърво и изгаряща болка в китката и дланта му.

Залп автоматичен огън разби прозореца над него и пръсна парчета натрошено стъкло по пейката и земята наоколо. Той ритна за пореден път и погледна надясно. Втори полицай бе поразен в рамото и хълбока, изпусна оръжието си и като колегата си се загърчи агонизирайки на цимента.

Трябваха му над трийсет ритника с двата крака, за да отчупи желязната стойка от дървената пейка. При последния опит дръпна рязко назад с ръка. Болката в лявата китка бе неописуема, но този път пейката се разпадна. Джентри запълзя на колене, коленичи пред тежкия извит метален орнамент и го вдигна. Беше над десет килограма и все така вързан за бързо отичащата му лява китка. Джентри промуши ръката си през извивките и вдигна стойката от перона. После, пресичайки линията на огъня и от двете страни, изтича до ранения полицай. Когато наближи на три-четири метра, хвърли желязото пред себе си до падналия мъж и се плъзна по перона след него. Металът се заби в цимента е почти същия шум като разнасящите се от всички посоки изстрели. Отеклата му китка вече се забиваше в гривната на белезниците.

Коленичил пред швейцарския полицай, той посегна към колана му.

— Улучиха ме лошо… — извика полицаят на спасителя си.

— Съжалявам — каза Корт и взе ключа за белезниците, закачен на колана на полицая. Беше окървавен. Като се сниши в реакция на просвистелия на сантиметри от него куршум, американският убиец избута желязната облегалка за ръце пред себе си, към края на перона. Запълзя след нея и пак я избута.

Раненият полицай посегна и хвана отдалечаващия се американец за крака в жалък опит едновременно да поиска помощ и да възвърне контрол над затворника, сякаш това продължаваше да вълнува някого. Джентри изрита ръката на умиращия младеж, взе от перона беретата му и продължи да пълзи. Куршумите го подгониха към края на перона, пропускайки го на сантиметри, докато се измъкваше заедно с желязната си котва. Адреналинът в мозъка му го накара за кратко да изпадне в паника, когато за момент изпусна ключа за белезниците в снега, но успя бързо да го изрови. Надигна се на колене, стисна ключа със замръзналите си почервенели пръсти и най-сетне разкопча гривната около лявата си китка.

От петимата полицаи, свалили го от влака, само двама продължаваха да участват в престрелката. И двамата клечаха зад лошото прикритие на перона. Понеже не искаше да показва главата си за някой, който може би го бе проследил да пада през ръба на перона, Корт се премести на метър-два, преди да се осмели да надникне над него. Извика на полицаите да изоставят илюзорното си прикритие и да притичат до него. Единият му извика в отговор, че е свършил мунициите си. Другият беше прострелян в ръката и стреляше над кашпата за цветя с лявата.

Погледът на Корт бе привлечен от раздвижване в гарата. Няколкото граждани там отдавна бяха побягнали към пътя или се бяха хвърлили на пода, така че когато видя двама да тичат към перона от вътрешността на гарата, Корт разбра, че някои от нападателите са успели да ги заобиколят по фланга.

Вратата към перона се разтвори с трясък и от нея изскочиха двама маскирани точно над полицая с ранената ръка.

Корт вдигна беретата с дясната си ръка — лявата засега беше безполезна заради пристягането с гривната на белезниците. Поредната рана. От единайсет метра Джентри застреля и двамата маскирани в лицата. Инерцията им напред в комбинация с изстрелите ги накара да се препънат един в друг и те паднаха през вратата на студения перон.

След втория изстрел затворът на беретата остана в отворено положение. Нямаше повече патрони.

— Ей! Плъзни ми оня автомат!

За трети път молеше за оръжие. Разликата този път, разбира се, бе, че сега имаше двама живи свидетели, които го бяха видели в действие. Младият с окървавената ръка бързо плъзна към Джентри по перона един от малките картечни пистолети на простреляните бандити. Корт го сграбчи и моментално се сниши.

Беше НК МР5, най-разпространеният картечен пистолет на света. Легна удобно в ръката на Сивия. Американецът изтегли пълнителя и установи, че е пълен с трийсет 9-милиметрови патрона. Извика на ранения полицай да плъзне другото оръжие на своя все още незасегнат от престрелката колега и след като той го направи извика:

— Сложи го на полуавтоматична! Стреляй по веднъж във всяка посока! Докато се изпразни! Разбра ли ме?

— Oui! — извика ченгето.

— Действай!

Все така снишен Корт притича зад ръба на перона на север, съкращавайки дистанцията между себе си и четиримата, които бяха дошли от буса на хълма.

От север се приближаваше влак. Корт чу сигнала му откъм селото. Опита се да изчисти съзнанието си, докато се придвижваше успоредно на релсите през снега. Сега всички се бяха устремили към перона, точно зад ъгъла на циментовата платформа пред него. Китката го болеше зверски, коленете го щипеха от порязванията при бягството от лабораторията на Ласло Сабо предния следобед. Вездесъщата болка в бедрото от раната в четвъртък беше най-малкият му проблем.

На три метра зад ъгъла на перона ги чу: мъжете говореха на испански. Испански! Нима цялата шибана планета се опитваше да го убие? Бяха се сгушили до стъпалата към перона. Макар ушите му да звъняха, Корт успя да различи прищракването при смяната на пълнителите на автоматите МР5.

Когато се изправи, се оказа лице в лице с двама маскирани, избрали същия момент за същото. Корт стреля с една ръка, на пълен автоматичен огън, от разстояние по-малко от три метра. Двамата нападатели рухнаха, а Корт изстреля по един откос във всяко от потрепващите тела. Хвърли картечния пистолет и взе нов от един от падналите нападатели, след което се извърна и изтича обратно на перона.

Дори за миг не помисли да се възползва от възможността да избяга нито от испаноговорещите убийци, нито от швейцарските полицаи. В момента се водеше битка, в която Корт участваше активно, и бягството не му се струваше редно. Двама невинни полицаи все още бяха живи, но оставени сами нямаше да оцелеят дълго. Влакът се приближаваше, а несекващите изстрели продължаваха да разбиват малкото останали здрави прозорци на гарата. Корт Джентри хукна на помощ на двамата полицаи, стиснал оръжието си в търсене на нови мишени.