Марк Грейни
Сивия (16)

14.

През следващия час Ласло Сабо използва компютъра си през петнайсет минути, за да проверява номерираната си сметка в швейцарска банка, която бе дал на Фицрой. Между честите си включвания бе успял да приготви куфар, пълен с лични вещи за живот на път, да се обади на таксиметрова служба и да си поръча в четири и половина отвън да го чака лимузина за летище „Ферихеги“ Купи си билет за Москва, първа класа, и позвъни на свой познат в руската столица, който да организира вземането му от летището там.

Въпреки цялата тази трескава активност той намираше време да изкуцука до подиума, за да надникне през плексигласовия капак и да се увери, че пленникът му е долу. Сивия седеше без риза на матраците в студената яма, опрял гръб на мазната стена и вперил празен поглед напред.

Ласло нямаше никакви скрупули да остави младия мъж да умре, да вземе половин милион евро от сър Доналд-Дебелака, да не изпълни своята част от сделката и да махне с ръка на абсурдните твърдения, че набързо скалъпеният му план застрашава живота на две малки момиченца. Не че беше роден психопат, но сам бе намерил своя път в живота и бе избрал да сее хаос със същата прецизност, с която фалшифицираше паспорти.

Не беше излъгал, когато бе подметнал, че руснаците са отстранили душата му. Бе живял дълго като информатор, бе помагал на местната съпротива да извежда от страната дисиденти и после, разбира се, бе съобщавал маршрутите им до Запада на Съветите. Бе свирил на две струни в толкова много „игри“, че бе загубил разликата между добро и зло, и бе избирал само пътя към личната изгода, препятствията по който трябваше да бъдат отстранявани.

След изтичането на един час отново провери сметката си. Не, парите още не бяха преведени. Обади се на Фицрой, но разбра, че в банката имало някакво техническо забавяне. Трябвало да изчака още няколко минути — преводът бил направен. Ласло усети, че нещо не е наред, заплаши, че ще забие няколко куршума в главата на Сивия, ако не види парите скоро, после между другото предупреди сър Доналд, че ЦРУ ще изтръгне от най-добрия му убиец всички подробности за операциите на Челтнам Секюрити Сървисис и че главата на самия Фицрой ще бъде на дръвника само ден-два ако и след като Сабо предаде Сивия на американците.

Накрая Ласло отпусна още петнайсет минути на убедително звучащия англичанин, провери пак затворника в ямата и телефонира на вече чакащия го отвън шофьор, че ще има закъснение, но да не гаси двигателя.

Сабо бе играл рисковано през целия си живот. Ако убийците на ЦРУ пристигнеха преди да се е изнесъл, най-вероятно щяха да го убият. В противния случай щеше да започне на чисто в Русия.

 

 

Командир Бернард Килцер бавно обърна глава към втория пилот. От движението потта по веждите му потече в очите му. Лий отвърна на погледа на командира и примигна — и в неговите очи се стичаше пот.

Лицата и на двамата бяха мъртвешки бледи.

Чалънджърът беше застинал в калта. През предния прозорец се виждаха само трева и оградата, едва различима под проливния дъжд. Бяха използвали всеки сантиметър на пистата, а след това и допълнителните осемдесет метра буферна зона, представляваща подгизнала нива. По-нататък нямаше накъде.

Сърцето на Килцер биеше до пръсване, а кръвта му буквално кипеше. Ригел ги бе набутал в тази ситуация… ситуация, която за само три секунди полет се бе разминала с най-лошото, но макар да не бяха свършили в огнена топка и жена му да се бе разминала със застраховката му за живот, германският командир на самолет основателно очакваше да прекара известно време като гост на унгарската правоприлагаща система.

Но… някак бяха оцелели. Самолетът бе екипиран с карбонови спирачки против плъзгане и „комплект за чакъл“ — монтирани около триколесника спойлери, отклоняващи боклуците по пистата и непозволяващи разрушаването на самолета при приземяване. И все пак Килцер и Лий знаеха отлично, че взетият под наем „Бомбардиер Чалънджър“ няма да излети от Унгария на собствена тяга. Колесниците и двигателите със сигурност бяха повредени, а изваждането на струващия двайсет милиона долара самолет от калната нива, в която се намираше, нямаше да стане без използването на много сериозно оборудване за теглене на буксир.

След още няколко секунди за възстановяване от стреса на кацането Килцер изключи всички системи — стандартната процедура при пожар на борда. Сега единственият звук, който се чуваше, бе от плющящия по фюзелажа и прозорците дъжд.

В сигнала си за бедствие до контролната кула на летище „Будайорш“ той бе заявил, че подушва дим в пилотската кабина. Ако им бе дадено малко повече време, двамата с Лий несъмнено щяха да скалъпят нещо по-убедително. Но от обаждането на Ригел до този момент бяха изтекли само трийсет и пет минути, през които всичките му мисловни способности бяха ангажирани как да сведе шестстотин и петдесетте километра в час скорост и единайсетте километра височина до пълното спиране в далечния край на подгизналата, твърде къса и непавирана писта на напълно непознато за него летище.

Беше се справил дяволски добре и го съзнаваше. В момент на безпочвен оптимизъм, обясним единствено с притока на адреналин по време на кацането, си бе въобразил, че някак ще успее да избегне с приказки затвора, ако… само ако късметът му се задържеше още малко. Но тази безумна мечта се изпари, когато някакво раздвижване на другата страна на челното стъкло го върна към реалността. Един черен бус разби оградата, носейки се право към тях. Шестимата индонезийци, влачещи тежките си раници, извадени от товарното отделение, бързо се качиха в буса. Командир Килцер и вторият пилот Лий проследиха безмълвно действията, развиващи се точно пред пилотската кабина, и видяха как черният бус се изтегля на заден ход от калта, поднася по хлъзгавата писта на път за отсрещната страна и изчезва в бурята.

Килцер прекрасно разбираше, че подобни драматични събития няма да останат незабелязани от контролната кула точно зад тях. И точно тези събития, усещаше Килцер, щяха да ги тикнат двамата с Лий зад решетките, докато онези задник Ригел не платеше за измъкването им оттам.

Само че — и тази мисъл хрумна на Килцер, докато си слагаше фуражката на път към изхода, където дъждът го зашиба през лицето, а ушите му запищяха от приближаващите сирени на коли — г-н Ригел със сигурност щеше да има да оправя други каши до края на деня, така че двамата с Лий вероятно щяха да бъдат забравени за известно време.

 

 

Банковият превод се появи в сметката на Сабо, докато той трескаво набираше за трети път номера на Фицрой. ЦРУ се очакваше да пристигне след десет минути, така че всичко висеше на косъм, но сега, след като парите вече бяха налице, той можеше да си тръгне. Така че прекъсна връзката в мига, в който Фицрой му отговори. Провери за последен път Сивия, сбогува се с него, пожела му „бон шанс“, довърши събирането на багажа си, изкуцука през вратата на своята работилница/склад/фотоателие и се затътри по коридора с цялата скорост, на която парализираното му тяло беше способно.

Почти беше стигнал до вратата, когато домашният телефон иззвъня. Той вдигна: мислеше, че може да е резидентът на ЦРУ, за да му съобщи къде са операторите. Те не биха се обадили, ако бяха на прага.

— Изпълних своята част от сделката — чу се гласът на Фицрой. — Сега е твой ред.

— Впечатлен съм, сър Доналд. Телефоните ми са шифровани… как успяхте да…

— Имам си начини, Ласло. Сега освободи Сивия, преди да са дошли за него!

Потта, стичаща се по гърба на 60-годишния унгарец, се вледени. Фицрой знаеше кой е той. Сабо осъзна, че до края на живота си ще трябва да се озърта за изобретателния англичанин.

— Ще пусна момчето ви незабавно.

— Надявам се да говориш сериозно, защото това би било само за твое добро. Нали не ти хрумва да си играеш едновременно с мен и ЦРУ?

— Имате джентълменската ми дума.

— Отлично, Ласло. Радвай се на парите. — И линията заглъхна.

Сабо понечи да отиде за последен път до подиума и дупката под него, но размисли. Забърза се към края на коридора с куфара в ръка.

Стигна до малката врата, но в същия миг тя се отвори навътре рязко, преди да е посегнал за дръжката. В очите на унгареца блесна ярка светлина, макар навън да беше тъмно и дъждовно. Той отскочи назад сепнато, спъна се в нещо и падна по гръб. Примижа и видя облечени в черно мъже, с лица под маски, да държат пред очите си късоцевни пушки. Под цевта на всяка имаше мощен източник на светлина.

— Отиваш ли някъде? — попита този най-отпред на английски. Това беше ЦРУ. Сабо не можеше да види очите му зад предпазните очила.

— Аз… аз ви очаквах. Просто излязох да сложа куфара си в багажника. Тръгвам си след като вие, момчета, приключите.

— Разбира се. Къде е обектът?

Мъжът вдигна Сабо да се изправи. Всички мъже в тесния коридор го държаха на мушка.

— В предната стая е, в дъното на коридора. Отидете до подиума и погледнете през капака. Той е три и половина метра надолу, покрит с…

— Покажи ни — нареди мъжът. Не звучеше като преговаряне. Ласло се обърна и закуцука назад пред американските командоси.

 

 

В слабо осветената стая командирът на отряда от ОСО разположи петимата си подчинени покрай стените и бавно се приближи до подиума. Ласло го успокои, че няма нищо опасно, и дори успя на три пъти да вмъкне името на резидента, за да покаже на стрелците, че е „един от тях“. Накрая тежковъоръженият и облечен в бронежилетка командир пристъпи към подиума и предпазливо надникна през прозрачния капак.

Ласло услужливо подсказа, мъчейки се да спечели благоразположението им:

— Той вероятно е въоръжен, но няма начин да стреля през затворения капак. Иначе ще му се наложи здраво да потанцува, за да избегне рикошетите в тясното пространство. Вашият началник ми обеща, че ще се погрижите за него. Ако искате, мога да му се обадя и да поговорите с него, за да се уверите във всичко, което направих за вас. „Ласло Лоялния“, така ми казва той.

Командирът се наведе още по-напред. И още… Накрая опря коляно в капака. После извърна глава към Сабо:

— Какво, да ти го начукам, означава това?

Ласло не разбираше.

— Какво искаш да кажеш? Това е Сивия, опакован като подарък за приятелите ми от ЦРУ…

— Ти ли го уби? — попита американецът, изправи се и пристъпи заплашително към унгареца.

— Как така ще съм го убил?

И опитният фалшификатор закуцука с бастуна си към подиума, за да види какво е станало.

 

 

Сивия не бе останал бездеен през последните седемдесет минути, както Сабо бе предполагал. Докато не беше под наблюдение, той свали от врата си кожената лентичка, която носеше винаги, и извади от нея жичен трион. Използва го, за да среже частично оголената тръба под матраците на две места, оставяйки я така, че с едно-две къси срязвания да я досреже и за минути да напълни цистерната с гореща минерална вода.

Когато приключи с тази подготовка, извади пистолета си, извади и куршума в цевта, после извади и резервните пълнители от джобовете на панталона си. Като използва едната от водонепроницаемите си обувки като съд и клещите от комбинирания си инструмент, разглоби всички патрони и изсипа базирания на калиев нитрат барут в обувката. След като събра барута на трийсетте от трийсет и един възможни патрона, разглоби единия пълнител, свали му пружината, натъпка го с барута, намести притискача отгоре и уплътни с него експлозива.

Ласло го проверяваше от време на време. Вдигаше толкова шум, докато се качваше на подиума, че за Сивия не бе проблем да скрива преди всяко негово надникване следите от труда си под прогнилите матраци.

След това Джентри събу единия си чорап и го напълни с празните гилзи, защото барутът нямаше да се възпламени без капсите на гилзите. Сложи пълния с барут пълнител в чорапа и стегна всичко с връзката на обувката.

Претегли го на ръка — беше тежък, с експлозивна мощ може би колкото на ръчна граната.

Трескаво отпра няколко ивици плат от матрака и ги навърза в тънък шнур, дълъг три метра. Зареди валтера с единствения останал му патрон, остави пълнителя празен и фиксира с още ивици от матрака оръжието така, че дулото да опира в пълния с експлозив и капси чорап. Завърза дългия шнур за спусъка.

След това си събу панталона. Стегна крачолите здраво долу и при чатала, което създаде две пълни с въздух камери. Не бяха водонепроницаеми, но щяха да издържат колкото му бе нужно. Връзката на другата обувка използва, за да завърже гранатата за панталона. Седна и нагласи панталона върху коленете си така, че Ласло да не забележи, че го е събул.

Накрая откъсна няколко парчета дунапрен от матрака, за да ги използва като тапи за уши, когато настъпеше моментът.

Удовлетворен от подготовката, Корт зачака.

След малко Сабо се показа пак, каза му сбогом и изчезна.

Това беше знакът, който Сивия бе чакал. Американецът бързо досряза водната тръба. Само за минута цистерната бе пълна до коляно с вода като за спапроцедури. Корт се изправи и вдигна във въздуха гранатата с фиксирания към нея пистолет и панталона-шамандура.

Остана така по бельо в очакване нивото на водата да се повиши.

След три минути се издигна заедно с водата и матраците. След шест минути цистерната почти се напълни с вода. Той се бореше с паниката — все пак нямаше никаква гаранция, че планът му ще сработи и — ако това изобщо се случеше — че мощността ще е достатъчна да избие капака.

Когато водата стигна седем сантиметра под плексигласовия капак, Корт се насили да направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Пое за последно дълбоко въздух, закрепи плаващата бомба за една от пантите и се потопи под повърхността. Намести матрака между себе си и бомбата и се гмурна на дъното на цистерната. Държеше с едната си ръка шнура, вързан към спусъка, а с другата обхвана срязаната тръба, за да се задържи на дъното. Погледна нагоре, за да се увери, че всичко е наред, и видя, че импровизираното взривно устройство се е откачило от пантата. Бързо се стрелна обратно нагоре. Използваше последните си резерви от кислород, какъвто вече нямаше откъде да вдиша. Блъсна матрака встрани, отново намести бомбата и пак се гмурна към дъното. Раната в бедрото му вече осезаемо напомняше, че е далече от заздравяване. Недостигът на кислород допринасяше за учестеното биене на сърцето му, което сякаш се бе свило някъде дълбоко в него.

Накрая се добра до тръбата и я хвана здраво. Пак погледна нагоре. Този път всичко беше на мястото си.

Малко преди да дръпне шнура видя тъмен силует да коленичи върху капака и после главата да се обръща към някого в стаята.

 

 

— Трябва да е умрял — каза командирът. — Тази дупка е пълна с…

Разнесе се приглушено изпукване и тялото му излетя във въздуха. Плексигласът под него се пръсна, във всички посоки се разлетяха пръски и ръбести парчета пластмаса. Командирът се стовари отляво на подиума.

Останалите се хвърлиха кой накъдето може. Сабо падна по гръб в средата на стаята.

Командирът беше жив. Успя да се изправи и насочи оръжието си към подиума.

И в този миг неколцина дребни мъже в цивилно облекло с вдигнати оръжия се изсипаха в стаята откъм коридора и започна престрелка.

Ласло Сабо беше първата жертва.