Марк Грейни
Сивия (33)

31.

Всичките десетима беларуси бяха на постовете си около имението: шестима навън, двама до прозорци на партера и двама в кулата. Серж и Ален, електронните инженери, специалисти по охранителни системи, седяха в библиотеката и следяха с налети с кръв очи екраните с инфрачервени изображения от периметъра на основната сграда. През пет минути комуникираха чрез ръчни радиостанции с патрулите. Либийците бяха единственият отряд убийци все още в района и се бореха с изтощението, докато обикаляха с бус из Байо. Вече бяха сигурни, че са извън състезанието за големите пари. Останалите екипи, които бяха тук, бяха командировани в Париж, за да търсят мишената, както впрочем и всички тротоарни артисти в радиус от 500 километра. На либийците бе даден отличен шанс на хълма в Швейцария и те се бяха провалили, така че сега им бе заповядано да си налягат парцалите и да чакат… да чакат шанс едно на сто да опитат силите си още веднъж срещу Сивия.

Но никой не очакваше Джентри да стигне до Байо.

Ригел, Лойд, Техника и Феликс седяха в контролната зала, пиеха кафе и наблюдаваха компютърните монитори, на които се виждаха подскачащи изображения, предавани от преносимите камери в наблюдателите и отрядите убийци в Париж. Техника продължаваше да координира издирването около Сена. Но Ригел и Лойд вече бяха приели, че Джентри се е измъкнал по вода надолу по течението и някак се е отдалечил, така че мрежата отново бе разширена от двете страни на реката.

Към пет и трийсет сутринта от Париж пристигнаха новини, които предизвикаха трескаво раздвижване из шатото. Някакъв наблюдател бе слушал полицейската честота и така бе научил за взлом в малка клиника за спешна помощ в Пети арондисман. Това бе нагоре по течението спрямо мястото, където мишената бе скочила в реката, но Техника изпрати наблюдателя да научи на място каквото може. Собствениците на клиниката бяха пристигнали и бяха съобщили, че са откраднати кръвни банки и оборудване, необходими за третиране на рани.

Ригел застана зад Техника.

— Ще се наложи да разделим търсенето. Задръж боливийците и шриланкийците в Париж; кажи на ботсуанците да дойдат тук по магистралата, за да не би той да реши да се възползва от най-очевидния начин за придвижване. Изпрати хеликоптер да вземе казахите. Те са най-опитните убийци и ги искам тук. Искам да патрулират по черните пътища около имението и да проверяват всичко, което мърда. И алармирай либийците в Байо! Те ще останат там и ще държат под око гарата и пътищата. Ако все още е в състояние да се сражава, Сивия ще е тук преди разсъмване.

Техника промърмори:

— Видяхме го. С очите си го видяхме ранен. Видяхме го да пада във водата.

Лойд го плесна по тила и излезе от стаята, за да слезе и да съобщи на онези, които наблюдаваха камерите, че мишената може би е на път.

 

 

— Моля! Моля, Джим! Събуди се!

Корт Джентри отвори очи. Над него в мрака бе надвиснала фигура. Той инстинктивно посегна, хвана я за врата, стисна го силно, тръшна я до себе си и се опита да седне върху нея.

Падна върху Жустин във високата мокра трева.

— Извинявай — бе всичко, което можа да каже. Движеше се забавено, тялото му явно още бе под въздействието на лекарствата.

Тя бавно се надигна. Беше тъмно, но очите й блестяха. Жустин седна до него, а той сконфузено отмести поглед и огледа ситуацията.

Седеше в мокра трева и двамата бяха опрели гърбове в мерцедеса. Намираха се в някаква нива, а черната кола почти бе заровена в шубраците. Светлината на луната се разсейваше от мъглата, но Корт все пак забеляза няколко крави в калната нива около колата.

Въздухът беше студен.

— Какво… какво… къде сме?

— Не можех да те събудя. Северно сме от Каен, на трийсет минути от Байо.

— По дяволите… Колко е часът? — Американецът бавно си спомняше мисията, чиито подробности изплуваха от мъглата на съзнанието му.

— Почти седем. Слънцето изгрява след по-малко от час.

— Катастрофирали сме, така ли?

— Не, мосю, не сме катастрофирали. Ти катастрофира.

Той си припомняше случилото се, но все така бавно. Сложи ръка на ранения си корем, който почти не усещаше в момента. Беше с чиста кафява риза. През нея усещаше стегната превръзка.

Погледна новия си панталон.

— Преоблякла си ме?

Жустин отмести поглед към тъмната нива.

— Намерих дрехи в сак в колата. След катастрофата.

— Ранена ли си?

— Няма нищо. Синини. Имахме късмет. Ти излезе от шосето и се забихме през храстите. Колата затъна. След катастрофата ти дадох малко лекарство, превързах те, преоблякох те. И оттогава сме тук. Преди малко прелетя хеликоптер. Изплаши ме. Мисля, че ни търсят.

Главата на Корт се проясняваше с всяка секунда… вече бе в час.

— Никога няма да стигна навреме.

— Ти каза в осем. Все още можем стигнем преди осем.

— Трябваше да съм на позиция преди изгрев. — Джентри въздъхна примирено. Надигна се и установи, че му се удава по-лесно, отколкото бе очаквал. — Какво ми даде?

— Дала малко аналгетици и стегнала здраво превръзката около кръста ти, за да намали болката.

Джентри я опипа през ризата си.

— Добре… не се чувствам много зле.

— Болката върне се скоро. Не ти дадох другото лекарство… дестростата. Прочетох за него. Много силен амфетамин. Ако вземеш едно хапче, кръвното ти налягане ще скочи. И ако шевовете ми не са добри… ще кървиш лошо. Може да е вътрешен кръвоизлив. Ще е лудост да пиеш едно такова хапче.

— Няма да пия едно. Ще отворя три капсули и ще ги изсипя в кафе. Това ще разтвори покритието за забавено усвояване и ще получа ефекта моментално.

— Това е самоубийство! — ахна тя. — Не съм доктор, но знам какво ще направи това в тялото ти!

— Ще ми помогне да съм с ума си за половин час. Ако започна да кървя след това, няма проблем — дотогава ще съм си свършил работата.

Тя понечи да протестира, но той я прекъсна:

— Трябва ни нов транспорт. Нещо, което да не привлича внимание.

Жустин безпомощно поклати глава.

— Ей там има ферма. Може би ще ни дадат кола.

Корт погледна покрай плета към фермерската къща на седемдесет метра от тях. Прозорецът й светеше. Под прозореца имаше кола — стара, бяла, с четири врати, оплескана с кал и фъшкии.

— Да, ще взема назаем колата им. — Той бръкна в багажника на мерцедеса и извади втория глок. Първия го бе изпуснал в пасажа. Без да поглежда, изтегли затвора и провери с пръст дали има зареден патрон. — Ей сега се връщам.

 

 

В последния час преди зазоряване Ригел разположи всичките си хора в шатото по местата им, защото очакваше ако Сивия изобщо се появи, това да стане всеки момент. Десетимата стрелци от Минск бяха разделени на три групи по двама и патрулираха в градината и по алеята за коли, започваща от централния портал, с готови за стрелба калашници. Още двама с АК-47 бдяха на първия етаж на шатото — единият наблюдаваше през прозореца към алеята, а другият бе на прозорец, гледащ към задната градина.

Последните двама беларуси бяха на върха в кулата на шатото: един снайперист с „Драгунов“ с оптика — същият стрелец и същото оръжие, които бяха донесли кончината на Филип Фицрой — и наводчик с AR-15 на гърба, който оглеждаше нощта във всички посоки с мощен бинокъл.

В допълнение на беларусите бяха тримата души на Лойд, докарани тук от Лондон — северноирландец и двамата шотландци. Другият северноирландец лежеше захвърлен в мазето до трупа на Филип. Двама бяха в кухнята с радиослушалки в ушите и картечни пистолети в скутовете, чакащи в резерв да бъдат насочени от Ригел където се появеше Сивия. Третият, Макспаден, беше в коридора пред спалнята на втория етаж, където бе заключено семейството на Фицрой.

Към това се добавяха двамата френски инженери в библиотеката на първия етаж, които наблюдаваха мониторите, свързани към инфрачервените камери, разположени из двора. И двамата бяха бивши пехотинци, под 50-те, имаха пистолети и знаеха как да ги използват.

Накрая идеха Техника, Лойд, Феликс и Ригел в контролната зала. От четиримата единствено Ригел бе в категорията на истинските бойци. Той носеше пистолет в кобур под мишницата на велуреното си сако. Независимо дали бе опасен за някого или не, Лойд също бе въоръжен с малкия си автоматик, а на бюрото до Техника лежеше заредено „Узи“, макар британецът никога през живота си да не се бе намирал до заредено оръжие.

Това означаваше деветнайсет срещу един и включваше само най-вътрешната линия на ешелонираната отбрана на шатото. Четиримата либийски оператори от Организацията за сигурност на Джамахирията бяха в непрекъснат радиоконтакт с Техника, на десет километра в Байо. Те наблюдаваха шосето от града и гарата за шатото — единствения разумен път за захождане от посока Париж. Издълженият черен „Юрокоптер“ описваше лениви осмици на голяма височина и на борда му бяха петимата саудити. Хеликоптерът наблюдаваше пътищата от Каен на изток и дори брега на север, в случай че Сивия магически дебаркира в Нормандия в солово изпълнение на славната операция от Втората световна война.

А четиримата казахи, току-що пристигнали от Париж, патрулираха в малък син ситроен, с калашници със сгънати приклади в скутовете. Те обикаляха из провинцията, залепяха се зад ранобудните шофьори, проверяваха регистрационните им табели и дори светеха с фенерчета в лицата на пътуващите, за да се уверят, че Сивия не е сред тях.

Казахите не използваха радиостанциите си. Да, слушаха комуникациите на Техника с другите екипи, но нито потвърждаваха, нито се отзоваваха на призивите на Техника да се обадят. Бяха тук, за да убият Сивия, да спечелят парите и да се приберат у дома. Щяха да се свържат с шатото само след като стовареха трупа му на портала, за да поискат наградата си.

Ригел следеше цялата операция от контролната зала на третия етаж. Беше готов да признае, че това не е феърплей — повече от трийсет въоръжени мъже срещу един почти инвалид, който разполагаше с ограничени ресурси и не бе спал.

Но Ригел бе ловец и феърплеят не бе неговата игра.