Марк Грейни
Сивия (34)

32.

Ранното утринно слънце се отразяваше от водите на Ламанша и богата палитра от преливащи се цветове докосваше раменете на Жустин, която караше мръсната кола по крайбрежното шосе. Поддържаше ограничението на скоростта и внимателно следеше пътните знаци.

Всички седалки в колата бяха празни, с изключение на няколкото алуминиеви куфарчета.

Жустин направи ляв завой при морското село Лонг сюр Мер и не промени скоростта, когато на петдесетина метра над нея се завъртя хеликоптер. Той направи повторен заход, след това трети, преди да се скрие от погледа й в посока югозапад.

Сега остана сама на пътя, но не дълго след скриването на хеликоптера от черен път зад нея излезе син ситроен и вдигна облак прах и пушек. Тя хвърли поглед в огледалото, но видя само ярки фарове. Колата се задържа зад нея в продължение на няколкостотин метра, след което ускори и я настигна. Жустин стисна волана толкова здраво, че се изплаши да не го счупи, и в следващия момент лъч на фенерче я освети и се плъзна по задната седалка. Лъчът изгасна, ситроенът я изпревари и тя бе сигурна, че ще види стоповете му да светват и ще бъде принудена да спре. Но колата ускори напред. След минута задните й светлини се размиха в мъглата.

След още няколко километра в южна посока тя погледна картата в скута си и се вгледа в маркировката с молив, която Джим бе надраскал върху нея. Следваше ляв завой и тя го направи, стриктно подавайки мигач. Тесният път продължаваше право напред между стени от високи храсти. След три минути каране в тъмнината пътят зави на юг, но тя намали, качи се на банкета и даде газ, колкото да вкара колата в храстите.

От другата им страна се издигаше триметрова каменна стена. Запълваше цялото й полезрение и изглеждаше сякаш стига до безкрайното небе. Жустин опря бронята на колата в нея и изключи двигателя.

Заради високите дървета край тесния път тъмнината бе непрогледна. Тя бързо слезе от колата, като внимаваше да не затръшне вратата. Почука трикратно по багажника на фиата — уговореният сигнал, че всичко изглежда наред.

Миг по-късно капакът се вдигна. Джим — до него имаше празна чаша от кафе — държеше черна пушка.

— Без проблеми? — попита той и бавно се измъкна от багажника.

Тя виждаше по лицето му болката от движенията. Той сложи пушката на капака на багажника и опита да разкърши схванатото си тяло.

— Наоколо има хора. Бяха в кола и в хеликоптер. Сигурна съм, че зад стената има други. Сигурно те смятат за много опасен, щом има толкова много хора — отговори Жустин.

Американецът разбута високите храсти от дясната страна на колата, за да отвори вратата на задната седалка.

— Репутацията ми е преувеличена.

— Какво?

— Няма значение. Искам да ти благодаря за всичко, което направи. Спечели всеки цент от парите си. Нямаше да мога да го направя без теб.

Жустин се усмихна в мрака.

— Още нищо не си направил, Джим.

— Права си.

— Как си? — попита тя.

— Току-що изгълтах тройна доза амфети с двойно еспресо. Шевовете ти държат чудесно.

Без предупреждение тялото на Жустин бе осветено от фарове. Тя се обърна в посока на източника и после рязко се извърна към Джим, за да получи указания, но него го нямаше.

Секунди по-късно ситроенът спря до нея и от него бързо слязоха четирима мъже.

Жустин замръзна осветена с вдигната пред очите си ръка. Светлината я обливаше и я караше да се чувства гола. Четиримата минаха пред фаровете и сега тя виждаше само силуетите им и че държат някакви дълги оръжия. Някой й извика нещо, но тя не го разбра, а и не можеше да говори. Вместо това погледна наляво и надясно.

Знаеше, че Джим се е скрил някъде наблизо. Запита се дали не е успял да се прехвърли през стената и да я е зарязал да обяснява куфарите с екипировка на задните седалки и някак да измисли какво я е довело точно тук.

Сърцето й бе на път да се пръсне.

— Bonjour — опита тя със силуетите, но гласът й прозвуча като хленч.

Мъжете тръгнаха към нея с насочени оръжия.

Петнайсет метра, десет… сенките се сближаваха.

В този момент плавното им приближаване внезапно се промени, отляво се стрелна бърза сянка, някакъв профил се обърна към движението, очертанията на дълго оръжие започнаха да се повдигат, разнесе се вик на изненада от страна на призраците и една от високите фигури падна и се сви на кълбо.

Тя бързо отстъпи, блъсна се в багажника и се загледа като хипнотизирана в играта на сенки и светлина точно пред себе си. В суматохата различи ръце и крака, нанасяне и париране на удари. Някакви оръжия излетяха във въздуха и паднаха на чакълената настилка, чуха се викове и звуци от юмруци по тела и на кости в кости.

Падна втора фигура и повече не помръдна, което се видя добре, защото остана осветена от фаровете. Не беше Джим. Последваха нови сблъсъци на сенки във вдигналия се прашен облак и очертанията на мъж обхванаха с крайниците си главата и врата на друг мъж, завъртяха се, повдигнаха мъжа от земята и Жустин чу гадния звук от счупване на прешлени в резултат на невъзможното им извиване.

Жустин бе гледала юмручен бой по телевизията. Но това не бе нищо подобно — движенията бяха по-бързи, по-брутални, по-жестоки. Нямаше никакъв балет, никаква поезия в действията на противниците, никаква заучена хореография. Не, това бе просто мигновено съприкосновение на една неотстъпваща повърхност с друга, мигновена реакция, сумтене и ръмжене на диви зверове, тежко дишане от изблици на усилие и паника. Свирепите удари издаваха толкова безжалостна борба, сякаш мъжете бяха на път да се разкъсат пред очите й на парчета.

Бяха паднали вече трима, а четвърти излезе от светлината на фаровете в опит да вземе едно от отхвърчалите встрани оръжия. Сега вече Жустин различи Джим, който се хвърли във въздуха върху гърба на другия и го повали на земята. Последваха разменени удари и Джим се озова за момент по гръб. Французойката се обърна към багажника, за да вземе оттам някакво оръжие, оставено от американеца, макар да нямаше никаква представа как да го използва. Когато отмести за миг поглед от двубоя, чу вик на болка. Вдигна тежката пушка, обърна се и видя Джим на колене, а другия да се превърта по земята с ръце на очите. Джим се изправи с дълга пушка в ръцете, вдигна я над главата си и започна да налага гърчещия се мъж с приклада. Последваха удари като сечене със секира, които попадаха по гърба на мъжа. Той вдигна ръце, за да се защити, но сега прикладът намери път към ужасените му очи. Очите избухнаха в кръв, челюстта му се счупи и увисна гротескно встрани. Сигурно бяха нужни поне десетина безжалостни удара по смазаната вече глава, преди мъжът да спре да се движи, но през цялото време Жустин не намери сили да отмести поглед.

Когато всичко приключи, Жустин бавно се свлече на земята. Пусна пушката пред себе си, скри очите си с ръце и се разплака.

 

 

Тежко задъхан, Корт се залови да разчиства труповете. Чу хеликоптер над себе си в утринното зарево. Заради коридора между стената и високата растителност около Шато Лоран той трябваше да е точно над тях, за да ги забележи, но Корт знаеше, че всяка секунда на този черен път е игра със смъртта.

Бързо провери багажника на колата за нещо, което можеше да използва. Четири бронекомплекта клас ЗА. Всички бяха безполезни срещу куршуми от автомат или карабина, но бяха ефикасни срещу леко огнестрелно оръжие. Той навря главата си в една от жилетките и я закопча с велкро на кръста си. Имаше и твърди тактически наколенки и предпазители за лакти. Сложи си ги и тях, защото прецени, че макар контузените лакти да са сред най-малките му грижи през предстоящите няколко минути, все пак няма смисъл да се лишава от каквато и да било защита.

После седна зад волана на малкия ситроен и включи на скорост, за да го избута в гъстите храсти и да го скрие от хеликоптера. Погледна се и видя, че е успял да скъса доста от шевовете, с които Жустин бе затворила коремната му рана. Тя вече кървеше и мокреше превръзката и ризата под бронежилетката.

— Мамка му — изруга той. Отново щеше да действа в състезание с времето.

След като скри труповете и колата и нахвърля автоматите в храстите, отиде при Жустин, която продължаваше да клечи край колата. Тя избърса сълзите си и прибра кичурите паднала върху очите й коса. Бавно се изправи.

Погледна към недобре скритите в храстите трупове. Захвърлени. Със стърчащи под неестествени ъгли крайници.

— Бяха лоши хора, нали?

— Много лоши. Трябваше да го направя, а сега трябва да се прехвърля през стената и да продължа да го правя.

Жустин го гледаше и мълчеше.

Корт започна да отключва алуминиевите куфарчета. Пристегна на кръста си колан за оръжие и муниции, закачи над дясното си бедро кобур за пистолет, а отляво — калъф за пълнител за картечен пистолет.

— Нямам време. Трябва да тръгвам.

Преметна през врата си и лявото си рамо тактическа карабина М4, пристегна малкия картечен пистолет НК МР5 с цевта надолу към жилетка, която бе взел от ситроена. Пъхна глока модел 19 в кобура на бедрото си и закопча с велкро две осколочни гранати в местата им на жилетката. Взе от предната седалка сатфона и го напъха в страничния си джоб.

След минута беше готов. Обърна се към Жустин, която продължаваше да стои смълчана зад него и да гледа краката на четирите трупа.

— Ще трябва да стъпя на колата, за да изкатеря стената. Когато се прехвърля, искам да я изтеглиш на заден ход, да завъртиш обратно и да се върнеш на крайбрежното шосе. Тръгни на запад, не на изток. Паркирай колата на първата гара, която видиш, качи се на първия влак за Париж и се прибери. Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

Очите на Жустин бяха безизразни. Корт разбираше, че убиването в ръкопашен бой на четирима души пред очите й я бе разтърсило жестоко. Съзнаваше, че би разтърсило всекиго, поне всеки нормален човек, който не живееше неговия живот.

— Ще се оправиш ли? — попита я тихо.

— Ти лош човек ли си, Джим? — на свой ред го попита тя, зениците й бяха огромни.

Той сложи ръка върху нейната и нежно я стисна.

— Не мисля. Научен съм на някои лоши неща. Правя… някои лоши неща. Но само на лоши хора.

— Да — съгласи се тя. Изглеждаше сякаш започва да се съвзема. — Да… — Погледна го. — Желая ти късмет.

— Може би, когато приключа с това, ще поговорим…

— Не — прекъсна го тя и отмести поглед. — Мисля, че е най-добре да го забравя.

— Разбирам.

Тя го прегърна за миг, но Корт усети, че е объркана, понеже го направи сякаш го вземаше за някакво животно след бруталната проява на жестокост. Явно искаше да се махне от него и от тази лудост. Без повече думи тя се качи в колата, а той стъпи на капака. Болкоуспокоителните, които му бе дала, донякъде му помагаха. Но дори и така изкатерването по стената бе чиста агония за човек с такава страшна рана в корема… в добавка на китката, крака и ребрата.

Джентри се прехвърли през стената, увисна за момент с крака надолу, пусна се в меката трева и чу колата от другата страна да потегля и да прави обратен завой. Погледна си часовника — показваше 7:40.

Гъстата мъгла напълно скриваше шатото. Дори ябълките в градината почти не се виждаха.

Корт провери екипировката си за последен път, пое дълбоко дъх, за да овладее болките в различните части на тялото си, и се затича през градината през гъстата сива мъгла.