Марк Грейни
Сивия (21)

19.

Сон Парк Ким се събуди призори в апартамента си в елитния „Плаза Атене“. Беше заобиколен от лукс, но не в леглото, не бе пил от минибара и не се бе възползвал от румсървиса. Беше спал на пода в дрешника, като се бе погрижил никой да не може да се приближи до него незабелязано.

Напусна стаята си в шест сутринта и тръгна по улиците на Париж, като запомняше улиците, тръгващи от десния бряг по мостовете към левия, и обръщаше специално внимание на външния вид и поведението на западняците и местата на задръстване в автомобилния трафик и пешеходните маршрути.

Беше получил и заредил в джипиеса си списък с имена и адреси на познатите сътрудници на Сивия в Париж: бивш негов колега от ЦРУ, сега начело на фирма за маркетингово разузнаване в небостъргач в квартала „Ла Дефанс“; афганистански преводач, използван от ОСО в Кабул през 2001 година, който имаше елитен арабски ресторант на булевард „Сен Жермен“, на левия бряг; информатор в Мрежата на Фицрой, който бе чиновник в министерството на вътрешните работи в офис до „Плас де ла Конкор“; опитен пилот, извършвал полети за ОСО в Европа, който сега живееше полуоттеглил се от активна дейност в Латинския квартал.

Използва обществения транспорт, за да посети всички адреси, да огледа сградите и да ги провери: входовете им, наличието на близки паркинги, свързаността със спирките на обществения транспорт. Знаеше, че тук вече са разположени наблюдатели на хората, които бяха наели неговите услуги, и наистина бе видял мъже и жени около всички тези места в списъка му, които бе невъзможно да останат незабелязани от един отлично обучен оператор като него. Нямаше никакво съмнение, че и Сивия щеше да ги засече. Ким разбираше, че ще трябва да се присъедини незабелязано към тях и да допринесе с уменията си за проследяване.

След това обиколи центъра на града, продължавайки да се запознава с картата. През цялото време имаше готовност незабавно да отиде на някое от вече посетените места, ако там бъдеше забелязан Сивия, но не очакваше мишената да използва някой от регистрираните му контакти. Ким бе сигурен, че ако може да си го позволи, Сивия изобщо няма да припари до Париж. Тук беше твърде претъпкано, имаше прекалено много полиция и наблюдателни камери и недопустимо много стари познати, които несъмнено щяха да бъдат поставени под наблюдение. Ким знаеше, че ако по някаква причина бъде принуден да дойде в града, американецът ще направи всичко по силите си, за да получи нужното му от източници, които не могат да бъдат свързани по някакъв начин с него.

Знаеше всичко това, понеже самият той беше убиец единак, соло. Случвало му се бе да го преследват като куче и му се бе налагало да избягва онези, които биха били склонни да му помогнат.

Но също така знаеше, че изолацията, изтощението, раните, нуждата и отчаянието водят поединично и в комбинация до грешки и че ако мишената по някакъв начин се добере до Париж с някаква спешна нужда, не може да се предвиди как ще действа или реагира. Този оператор вече може би се бе превърнал в най-опасния човек на света. Включването на фактори като страха и трескавата борба с времето можеха да го подведат да сбърка, но едновременно с това щеше да стане дори още по-опасен за преследвачите му. И накрая знаеше, че ако му се обадят да го известят, че Сивия е тук, по улиците на Града на светлините ще потекат реки от кръв.

 

 

Джентри кара откраднатия велосипед до гарата в село Арде. Наоколо се разхождаха няколко местни в очакване на първия влак на запад към Цюрих или на изток към италианската или австрийската граница. Американецът зае един мобилен телефон от едно хлапе на перона за влака на изток и му плати еквивалента на 40 евро, за да се обади на Фицрой за пет минути и да го изправи пред неудобната истина, че го е продал. После се отдалечи на двайсетина метра по циментовия перон и остана под снега, докато покрай тях премина влакът за Интерлакен. Когато чу в слушалката шум от борба, затвори, изтри номера от паметта на телефона и го върна на хлапето заедно с няколко банкноти. След няколко минути се качи на първия влак тази сутрин за Цюрих. Беше събота, така че се оказа единственият във вагона за по-голямата част от почти двучасовото пътуване през тясната долина. Светлочервеният влак минаваше по пътя си през гарите на поредните села.

Успя най-сетне да се сгрее. Събу си панталона в празния вагон и опипа порезните рани по коленете си и раната на бедрото си. Опасяваше се да не се инфектират. Плуването в цистерната на Сабо в никакъв случай не му се бе отразило добре. Иначе беше наред. Беше извървял километри на разранените си ходила и вече усещаше резултата, също както и болката във вероятно пукнатото ребро.

Знаеше, че трябва да продължи за Нормандия, макар да усещаше, че шансът да успее намалява с приближаването му към капана, който несъмнено го очакваше. Фицрой го бе изиграл подло, но Корт бе готов да приеме, че Лойд със сигурност го е поставил в адски трудна позиция. Питаше се докъде би стигнал самият той, кого би продал, ако близначките бяха от неговото семейство и животът им бе в ръцете на гаден тип, не само заобиколен от бездушни убийци, но самият той без никакви задръжки да убие невинни деца.

Мисълта за Лойд накара кръвта му да кипне. Той наистина не го помнеше, но в ЦРУ никога не се бе чувствала липса на тъпи чиновници, работещи в дълбокия тил на Тайни операции, докато Сивия и други като него си скъсваха задниците на предния фронт. Корт определено не си спомняше конкретни лица, но веднъж, по изключение, шефовете го бяха представили на някакви костюмари. Изглежда, Лойд беше бил един от тях, преди да се сдобие със свръхсекретните кадрови досиета на ОСО и да напусне Компанията, за да работи в частния сектор.

Задник!

Искаше да си спомни Лойд и да се закачи за нещо дълбоко в паметта си, за да престане да мисли за тежката ситуация, в която се намираше, но ритмичното тракане на колелата започваше постепенно да го унася. При тези порязвания, охлузвания, разтежения на мускули и дупки в тялото му беше трудно да задреме, но върховното му изтощение сякаш притъпяваше болките. Заспа няколко минути преди пристигането на влака в Цюрих и се разсъни моментално от усещането за намаляване на скоростта и съобщението по уредбата за наближаващата гара. Стана, слезе, тръгна към изхода и се наруга за липсата на дисциплина и за заспиването при толкова много преследвачи.

На цюрихската Hauptbahnhof си купи билет до Женева. Това означаваше още два часа по релси, така че отиде до щанд за сандвичи и си купи голям братвурст и кафе. Комбинацията бе гротескна, но се надяваше кофеиновият удар и двестате грама качествен протеин да задържат тялото му будно.

До потеглянето на влака оставаха двайсет минути, затова той слезе с ескалатора до голям пазарен комплекс на две нива под перона, намери платена тоалетна и влезе в една от кабините. Седна напълно облечен на порцелановата чиния и опря глава на студената стена зад себе си. Извади пистолета си и го задържа в готовност в скута си. Гарите са очевидните места за претърсване при издирвателни операции. Оскъдните възможности за измъкване от тоалетна кабина не му допадаха, но беше по-разумно да се скрие тук, отколкото четвърт час да виси на перона или да седи до прозореца в купето, надявайки се никой да не го идентифицира. Ако главорезите на Лойд го откриеха тук, просто щеше да изпразни един пълнител във вратата пред себе си и след това щеше да си пробие път.

Планът не струваше, но Корт бе готов да признае пред себе си, че самото захващане с тази операция бе отказ от вземането на умно решение. Сега му оставаше само да се надява, че ще успее да оцелее до осем в неделя сутринта и може би дори след това.

Една минута преди потеглянето на влака за Женева Корт се качи на перон 17 и се вмъкна във вагона в секундата, в която влакът тръгна.

 

 

Телефонът на Ригел иззвъня в 9:40. Той беше в офиса си за пълен работен ден, макар да бе събота, след като с нежелание бе отказал ловен уикенд в Шотландия за яребици.

— Ригел.

— Сър… обажда се Крюгер. — Крюгер беше началникът по сигурността в цюрихския офис на ЛоранГруп. — Имам информация за мишената. Инструктираха ме да се свържа с господин Лойд, но реших, че е добре и вие да знаете.

— Чудесно, Крюгер. Аз ще предам информацията. Какво имаш?

— Имам него, сър. Току-що се качи на влака в 9:40 за Женева. Билет втора класа, без запазено място.

— Женева? Защо пътува на юг? Би трябвало да се насочи на запад.

— Може би просто бяга. Искам да кажа… отказал се е.

— Може би. А може би не. Не е по пътя му, но от друга страна, там има познати.

— Мога да организирам да бъде проследен в Женева след слизане от влака.

— Не. Ние ще му организираме различно посрещане там, ако това се окаже истинската му дестинация. Може да е заблуждаващ ход. Може да слезе някъде по пътя и да се прекачи на влак за Франция. Искам да организираш покритие по всички гари, на които влакът спира между Цюрих и Женева. Освен това се уверете, че не е слязъл непосредствено преди влакът да тръгне.

— Аз съм във влака. Ще го държа под око по пътя и ще ви информирам като наближим.

— Alles klar. Добра работа!

След това Ригел се обади на Техника в шатото в Нормандия:

— Изпрати венецуелците на юг, за да прехванат влака в 9:40 от Цюрих за Женева. Сивия е на него, но не изключвам да се опита да слезе по пътя. Венецуелците трябва да имат готовност да го неутрализират по спешност.

— Разбрано.

Ригел разгледа голямата карта на Швейцария върху бюрото си.

— Кажи на южноафриканците в Базел да потеглят за Женева. Ако Джентри се добере жив до гарата, искам да го проследят и да го очистят на улицата. На гарата има прекалено много камери и полицаи.

 

 

Корт не издържа и петнайсет минути. Намери място до прозореца на горното ниво в дъното на последния вагон втора класа. Съблече си якето и го метна връз себе си. Както беше завит, извади пистолета и го сложи в скута си.

И след това се унесе.

— … weis.

Събуди се бавно с подпряна на прозореца глава. Макар зрението му да бе замъглено, видя снежинки да се плъзгат по прозореца до лицето му. Прииска му се да извади език и да близне някоя от по-големите през стъклото. Провинциалният пейзаж бе скрит под сняг и единствено най-острите скалисти зъбери оставаха сиво-кафяви, защото бяха прекалено стръмни, за да задържат снежна покривка. Небето беше ниско и сиво, а влакът минаваше през някакво село. Беше прекрасна зимна утрин.

— Ausweis! — повтори гласът отдясно, близко до него. Корт се обърна и бързо се огледа — гласът звучеше авторитетно.

Четирима униформени швейцарски полицаи стояха на пътеката до него. Бяха със сиви панталони и якета в два нюанса на сивото. Бяха Municipaux, градски полицаи. Не здраво тренираните федерални. На коланите им висяха големи пистолети „Глок 17“. Най-възрастният от тях бе протегнал ръка.

— Ausweis, bitte.

Корт знаеше немски на туристическо ниво. Белокосият сержант искаше да види някакъв документ за самоличност. Не билет за пътуване.

Което не беше добре.

Джентри завря скрития под якето пистолет между пластмасовата възглавница и стената на вагона, надигна се и седна.

Нямаше документи за самоличност, само билет. След като прибра оръжието извади билета и го подаде.

Но полицаят дори не го погледна. Вместо това превключи на английски.

— Дайте ми лични документи.

— Откраднаха ми паспорта. Отивам в посолството в Женева да ми извадят нов.

Явно и четиримата полицаи знаеха английски, защото го погледнаха сякаш е най-долно нищожество.

— Американец ли сте? — попита възрастният полицай.

— Канадец. — Корт знаеше, че го очакват неприятности. Може и да бе скрил пистолета, но на глезена му имаше кожен кобур. Тези момчета изглеждаха достатъчно добре обучени и бе изключено да не го обискират. Когато намереха празния кобур, щяха да огледат седалката и щяха да намерят и пистолета.

— Къде е багажът ви?

— Откраднаха го, нали ви казах.

Нямаше смисъл да се опитва да се сприятелява. Започваше да се изяснява, че ще се наложи да ги срита в задниците, преди всичко да приключи. Никак не му се искаше да пребива група невинни полицаи, но не виждаше как това може да се избегне. Макар да бе един срещу четирима, американецът знаеше, че с изненада, бързина и нужната доза насилие ще може да надделее в тясното пространство на пътеката във влаков вагон.

Беше го правил.

Само че в този момент вратата на вагона се отвори и през нея влязоха още трима полицаи. Те обаче останаха при вратата, далече от мястото на предстоящото меле.

По дяволите… Седем срещу един! Явно нямаше да рискуват. Джентри не си представяше как ще се разправи с четирима, после ще се хвърли през седем-осем метра и ще повали още трима, преди да го надупчат с куршуми.

— Станете — нареди сивокосият полицай пред него.

— Защо? Какво съм направил?

— Станете и ще ви обясня.

— Просто пътувам за…

— Няма да ви моля още веднъж.

Корт отпусна рамене, стана и направи крачка по пътеката. Приближи се млад полицай и го извъртя кръгом. Ръцете му бързо бяха оковани зад гърба. Останалите пътници във вагона гледаха захласнати. Появиха се телефони, започнаха да правят снимки и Джентри можеше само да се извърне с гръб към зяпачите.

Младият полицай го обискира и веднага откри сгъваемия нож в джоба му и кобура на глезена му. Огледаха седалката и вдигнаха пистолета му високо във въздуха като трофей, за да го видят всички във вагона.

— Аз съм американски федерален агент — заяви Корт, защото нямаше какво друго да каже. Не че очакваше да му върнат пистолета и да го потупат дружелюбно по задника, но се надяваше малко да се отпуснат и да му дадат някаква възможност да избяга.

— Без документ за самоличност — напомни очевидният командир на групата.

— Откраднаха го.

— Това вече ни го казахте. Да сте били тази сутрин в Гарда? — попита един от полицаите.

Сивия, който бе заобиколен от снимащи телефони и ококорени зяпачи и вече не се чувстваше никак сив, не отговори. Един от новодошлите полицаи при връзката между вагоните заговори в ръчната си радиостанция. След секунди влакът започна да намалява скоростта си.