Крис Картър
Престъпен ум (98)

98.

Академията на ФБР, Куонтико, Вирджиния

Четирийсет и пет минути по-рано

На агентите от ФБР не им отне много време да се свържат с Джошуа Фостър, отговорника за въздушния трафик на градското летище в Берлин. Обаждането веднага бе прехвърлено на директора Кенеди в оперативната стая.

— Господин Фостър — каза Кенеди и включи разговора на високоговорител. — Казвам се Ейдриън Кенеди и съм директор на Националния център за анализ на насилствени престъпления и Отдела за бихейвиористичен анализ на ФБР. Мисля, че сте били в контакт с един от агентите ни. Името му Робърт Хънтър. Дали сте му ключовете на вашия джип.

— Ммм, да, точно така. — В гласа на Джошуа Фостър прозвуча разбираема нервност.

— Добре, господин Фостър, моля, слушайте внимателно. Много е важно. Разбрах, че джипът ви е съвсем нов.

— Да, купих го преди два месеца.

— Чудесно. Има ли вграден предавател за местонахождението, джипиес локатор, в случай на кражба?

— Да.

Лицето на Кенеди засия.

— Но кодът на проследяващия предавател не е у мен — добави Фостър, предугаждайки следващия въпрос на Кенеди. — Вкъщи е.

— Не ни е необходим — обади се агентът на радарната станция. — Трябва ни само регистрационния номер на джипа и аз мога да намеря кода на предавателя по него.

— О, добре. — Фостър им каза регистрационния номер на джипа си.

— Много ви благодаря, господин Фостър. Много ни помогнахте.

— Може ли да попитам… — започна Фостър, но Кенеди вече беше прекъснал разговора.

— Колко време ще ти отнеме да намериш кода за проследяване? — обърна се той към агента.

— Съвсем малко — отговори специалистът, който вече пишеше нещо на компютъра си.

Докато Кенеди чакаше, мобилният телефон отново иззвъня в джоба на сакото му. Обаждаше се специален агент Мойър, водачът на екипа, изпратен до езерото Солтънстол в Ню Хейвън. Те търсеха останките на Карън Симпсън и другите четири жертви.

— Господин директор — каза агентът с твърд, но смирен глас, за да покаже уважение. — Сър, информацията е сто процента вярна. Засега изровихме останките на пет жертви. — Последва неловко мълчание. — Искате ли да продължим да копаем? Районът е доста голям и ако това е предпочитаното гробище на извършителя, не се знае още колко трупа може да намерим.

— Не, няма да е необходимо — отвърна Кенеди. — Няма да намерите повече тела. — Той не се съмняваше, че Лушън е казал истината. — Само подгответе за транспортиране онези, които вече сте открили. Трябват ни тук, в Куонтико.

— Разбрано, сър.

— Добра работа, агент Мойър — добави Кенеди и затвори.

— Намерих кода на проследяващия предавател — съобщи агентът на радарната станция и въведе още няколко команди в компютъра си.

Очите на всички бяха вперени в екрана.

— Проследявам джипа.

Секундите се нижеха бавно като минути. Най-после картата на екрана се размести, за да покаже ярка пулсираща точка.

— Открихме местонахождението му — развълнувано каза агентът и след кратко мълчание добави: — И изглежда не се движи.

— Да, виждам — намръщи се Кенеди. — Но къде точно са те, по дяволите?

— Като гледам, насред дивата пустош — отбеляза доктор Ламбърт.

Според картата джипът беше спрял в края на безименна черна пътека навътре в гъста гора на няколко километра от градското летище на Берлин.

— Трябва ни сателитно изображение, а не карта — заяви Кенеди.

— Един момент — отвърна агентът и веднага започна да трака по клавиатурата.

Две секунди по-късно картата на екрана се замени със сателитно изображение на района.

Всички се намръщиха.

— Какво е това? — попита Кенеди и посочи нещо като строеж недалеч от мястото, където беше паркиран джипът.

Агентът приближи мястото и пренастрои резолюцията.

— Прилича на стара изоставена къща или някаква друга сграда — отговори той. — Или поне каквото е останало от нея.

— Това е. Те са там. Лушън държи жертвата си на това място. — Кенеди извади телефона си и се обади на агент Броуди в Птица две. Те трябваше да се приземят и да стигнат до къщата незабавно.