Крис Картър
Престъпен ум (95)

95.

Понякога тръпчив, друг път на разложение, противно сладникав, горчив, отвратителен и повечето пъти комбинация от всичко това. Никой не може да каже как точно мирише смъртта. Повечето биха заявили, че тя няма специфичен мирис, но всеки, който много път е бил около нея като Хънтър и Тейлър, би го познал за частица от секундата, защото веднага щом го доловиш, задавя сърцето ти и натъжава душата ти като нищо друго.

Робърт и Кортни се изпълниха с безпокойство и страх и в главите им експлодира една и съща мисъл: „Загубихме твърде много време. Закъсняхме“.

Хънтър трескаво обходи помещението с лъча на фенерчето.

Беше празно.

Там нямаше никого.

Лушън си пое дълбоко дъх като гладен човек, който вдъхва аромата на прясно сготвена храна.

— Еха, тази миризма ми липсваше.

— Мадлин? — извика Тейлър, следвайки с поглед лъча на фенерчето. — Мадлин?

— Би било глупаво от моя страна да оставя Мадлин заключена в първата стая на бомбоубежището, нали? — Устните на Лушън се разтеглиха в загадъчна усмивка.

— Къде е тя? — попита Тейлър.

— Вдясно от вратата има електрически ключ — каза Лушън.

Хънтър го щракна.

Слабата жълтеникава крушка в средата на тавана примигна два пъти, сякаш се съмняваше дали ще светне или не. Накрая светна, придружена от електрическо съскане, което отекна обезпокоително в помещението.

Намираха се в полупразна квадратна стая с размери шест на шест метра. Две от дебелите, солидни бетонни стени бяха украсени с няколко саморъчно направени лавици, някои отрупани с книги, покрити с дебел пласт прах. В стената вляво имаше единична стоманена врата, монтирана точно в средата. Повърхността й беше нашарена с бронзирани петна, сякаш за да привлича окото. До стената пред тях беше поставено командно табло най-малко на петдесет-шейсет години с множество бутони, лостчета, превключватели и старомодни измервателни уреди с циферблат. На стената над командното табло бе окачен изключен монитор. Това очевидно беше главната контролна стая на бомбоубежището.

Подът беше от гладък бетон. Множество метални и пластмасови тръби с различен диаметър кръстосваха тавана във всички посоки и се скриваха в стените. В единия ъгъл бяха натрупани няколко средни по големина кашона и дървени сандъчета. Изглежда бяха пълни с припаси.

Очите на Хънтър започнаха да претърсват стаята.

„Колко ли жертви е изтезавал и убил Лушън, заключен в тази адска дупка?“ — запита се той.

— Мадлин е зад онази врата — каза Лушън. — Предлагам да побързате.

— Кой ключ? — попита Тейлър и пак вдигна връзката.

— Предпоследният вдясно.

Тя прибра оръжието си в кобура и решително тръгна към бронзираната врата. Лушън и Хънтър я последваха. Робърт вървеше на три крачки зад Лушън.

Кортни пъхна ключа в ключалката и го превъртя наляво два пъти. С две силни изщраквания механизмът се завъртя на триста и шейсет градуса веднъж и после втори път.

Сърцето на Тейлър ускори ритъма си в гърдите й, докато превърташе валчестата дръжка и отваряше вратата.

Полицейски инстинкти, свръхсетивност, обучение и опит, ясновидска способност, каквото и да изпитва човек в такива ситуации, Хънтър и Тейлър го почувстваха едновременно — друг живот, друго присъствие, сякаш отключването на вратата даде знак на интуицията им на ченгета да се задейства.

За пореден път през ума им премина една и съща мисъл — „Може би не сме закъснели. Все още има надежда“.

Надеждата обаче се изпари бързо, защото другият живот, другото присъствие, което почувстваха, не беше отвъд вратата, а зад тях.