Крис Картър
Престъпен ум (89)

89.

Ейдриън Кенеди дълго гледа екрана на радара в оперативната стая в Академията на ФБР в Куонтико, опитвайки се да реши какво да направи.

— Може да се опитаме да проследим джипиес сигнала на мобилните им телефони — предложи агентът на радарната станция.

Кенеди повдигна рамене.

— Ще пробваме, но този тип е твърде умен. Сети се за копчетата само защото са два нюанса по-тъмни от оригиналните, за бога. Кой забелязва цвета на копчетата на нечия риза?

— Някой, който знае какво да очаква — отговори доктор Ламбърт. — Лушън никога не е очаквал, че ФБР ще се наведе и ще приеме исканията му. Знаел е, че ще опитаме нещо, и е бил готов.

— Точно това искам да кажа. Щом е бил готов за копчетата, не мисля, че има шанс да е позволил на Робърт и агент Тейлър да вземат мобилните си телефони. Дори десетгодишно хлапе знае, че джипиес системата на мобилния телефон е проследима. — Кенеди погледна агента на радарната станция. — Но въпреки всичко опитай.

Агентът отвори на екрана на компютъра вътрешно приложение на ФБР.

— Как се казва агентът? — попита той.

— Кортни Тейлър — отговори Кенеди. — Тя е от Отдела за бихейвиористични науки.

Агентът отново затрака по клавиатурата.

— Намерих я — каза той.

Приложението изброяваше проследимите джипиеси и идентификации на всеки мобилен телефон, даден на агент на ФБР.

— Дайте ми няколко секунди. — Агентът започна трескаво да пише. Момент по-късно на екрана се появи думата „локализира“, последвана от три мигащи точки, а след няколко секунди се изписа: „Джипиес идентификацията намерена“.

На радарната система светна нова точка.

— Телефонът работи — добави агентът. — Джипиесът предава и това означава, че не е унищожен и батерията все още е в него. Мястото е същото като преди. Те още са на пистата на градското летище в Берлин.

— Или това, или той ги е накарал да оставят телефоните си — каза Кенеди и погледна доктор Ламбърт, който кимна.

— Аз бих постъпил така.

Мобилният телефон в джоба на Кенеди иззвъня. Обаждаше се агент Броуди от Птица две.

— Директоре, нашият пилот току-що се свърза с пилота на Птица едно. Той каза, че колата с мишената е потеглила, но те са оставили куп неща на пистата — мобилни телефони, портмонета, колани, дори обувки. Мишената не рискува.

Кенеди получи отговор на въпроса си.

— Какво предлагате да направим? — попита Броуди. — Щом вече нямаме уши на земята и точно местонахождение на мишената, приземяването може да е твърде рисковано и дори да кацнем, няма как да проследим мишената, без да я видим.

— Разбирам — отвърна Кенеди. — И отговорът е: още не съм сигурен. Ще ви се обадя веднага щом измисля нещо. — Той прекъсна връзката. Умореният му мозък усилено работеше да измисли някаква идея. И после му хрумна нещо. — Колата — каза Кенеди и погледна доктор Ламбърт, а после агента на радарната станция. — Робърт е взел джипа на отговорника за въздушния трафик на летището. Името му е Джош. Чухме разговора чрез микрофона в копчето на Робърт, нали си спомняте? Джош каза, че си е купил джипа „Гранд Чероки“ преди два месеца.

— А много нови автомобили имат вградена сателитна проследяваща система против крадци — довърши мисълта му агентът. — Определено си заслужава да опитаме.

Кенеди кимна.

— Да се обадим веднага на Джош.