Крис Картър
Престъпен ум (90)

90.

Хънтър мина през портите на летището и се озова на Ийст Сайд Ривър Роуд.

— Завий наляво — каза Лушън, — а после по първата пряка надясно. Трябва да минем по малкия мост, за да влезем в Милано. За жалост градът изобщо не може да се сравни с този в Италия. Няма да видите катедралата, Дуомо. Всъщност тук изобщо няма какво да се види.

Хънтър последва указанията. Минаха по моста и след това покрай начално училище вдясно и стигнаха до разклон.

— Карай по пътя вдясно — заповяда Лушън.

През следващите няколкостотин метра минаха покрай няколко къщи, някои малки, други по-големи, но нищо забележително.

— Добре дошли в град Милано, Ню Хампшър — каза Лушън и посочи с брадичка към стъклото. — Тук има само селяци, ниви, самота и уединени кътчета. Страхотно място, където да изчезнеш. Никой няма да те безпокои тук. На никого не му пука. И това е едно от най-великите неща в Америка — пълна е с подобни градчета. В който и щат да отидете, ще намерите десетки като този Милано, Берлин, Мърфи и други лайняни дупки, забравени от бога места, където много улици дори нямат име, а хората не те забелязват.

Кортни почувства тежестта на връзката ключове на Лушън в джоба си и се замисли за седемнайсетте ключа в нея. Всеки можеше да е за различни анонимни къщи, разпръснати из страната, също като онази в Мърфи.

Лушън прочете мислите й.

— Питате се как съм намерил тези места, нали, агент Тейлър?

— Не — отговори тя само за да му противоречи. — Не ме интересува.

Хънтър я погледна в огледалото за обратно виждане.

Отговорът й не разубеди Лушън.

— Всъщност се намират доста лесно — обясни той. — Можеш да ги купиш почти без пари, защото са занемарени, изоставени и полуразрушени и никой вече не ги иска. Ако имат собственик, той обикновено е нетърпелив да се отърве от бремето, затова приема всяко предложение, колкото и да е малка сумата. Не е необходим и ремонт. Напротив, колкото по-скапана, мръсна, порутена и смрадлива е къщата, толкова по-добре. И ти знаеш защо, нали, Робърт?

Хънтър гледаше пътя, но отлично знаеше защо. Факторът страх. Затвориш ли похитена жертва в мръсна, полуразрушена и тъмна къща, пълна с плъхове и хлебарки, самото място ще я уплаши до смърт.

Лушън не се нуждаеше от отговор. Знаеше, че Хънтър е наясно. Той раздвижи глава наляво-надясно, а после напред-назад, опитвайки се да освободи част от напрежението във врата си.

— Тази точно къща беше чист късмет — продължи Лушън, — страхотна находка. Принадлежеше на човек, с когото се запознах в Йейл. Прадядо му я построил преди стотина години. Предавала се от поколение на поколение и я ремонтирали два пъти, преди да стане собственост на моя приятел, но той мразеше всичко в нея — местоположението, вида й, разпределението и както се изрази, наследството и историята й. За него къщата беше прокълната, лош късмет, кутсуз. Майка му починала при нещастен случай в задния двор. Няколко години по-късно баща му се обесил в кухнята. Дядо му също умрял там. Каза, че не иска да вижда повече това място. Видел ли я отново, щял да я изгори до основи. Предложих да я купя, но той отказа. Даде ми ключовете, подписа документите и рече: „Вземи я. Твоя е“.

След като минаха покрай първата група къщи, пейзажът започна да се променя. Вдясно, покрай брега на реката, докъдето стигаше погледът, се простираха ожънати ниви, а вляво нямаше нищо, освен гъсти гори.

След около три километра Хънтър забеляза няколко тесни черни пътеки, които се разклоняваха от главния път и водеха навътре в гората вляво. От пътя не се виждаше колко навътре продължават, нито накъде водят.

Лушън все още го наблюдаваше в огледалото.

— Питаш се коя от тези пътеки ще те заведе при Мадлин, нали, Робърт?

Хънтър го погледна в очите за миг.

Лушън се подсмихна.

— Е, скоро ще бъдем там. И заради теб наистина се надявам да не сме закъснели.