Крис Картър
Престъпен ум (41)

41.

Лушън разказваше за събитията от онази нощ със същото чувство, с което някой би си спомнил какво е закусвал. И през цялото време не откъсваше поглед от Хънтър.

Робърт направи всичко възможно да остане невъзмутим, но като чу как Лушън е сломил съпротивата на Сюзън, в гърлото му се стегна възел. Помръдна на стола, но не отмести очи от него.

Лушън млъкна, отново пийна вода и замълча.

Всички чакаха.

Мълчание.

— Упоил си я — каза Тейлър.

Лушън й се усмихна невъодушевено.

— Инжектирах й пропофол.

Тя погледна Хънтър.

— Това е бързодействаща обща упойка — поясни Лушън. — Невероятно е с какви неща можеш да се сдобиеш, успееш ли да получиш достъп до сградата на медицинското училище в Станфорд.

— Какво се случи после? — попита Тейлър. — Къде я закара? Какво направи?

— Не, не, не — поклати глава Лушън. — Сега е мой ред да задам въпрос. Такава беше уговорката ни, нали? Засега тази игра на въпроси беше едностранна.

— Добре — съгласи се Тейлър. — Разкажи ни какво се случи после и след това задай въпроса си.

— Няма сделка. Сега е мой ред. Време е най-после да задоволите любопитството ми. — Лушън започна да масажира врата си и сетне отново погледна Хънтър. — Разкажи ми за времето, когато беше малък, Робърт. Разкажи ми за майка си.

Хънтър стисна челюсти.

Тейлър изглеждаше леко озадачена.

— Услуга за услуга — каза Лушън. — Вие като ченгета или психолози, специалисти по профилиране, федерални агенти или каквито и да сте там, винаги се опитвате да разберете как разсъждават хората като мен, нали? Мъчите се да проумеете как работи умът на един безмилостен убиец. Как е възможно едно човешко същество да не зачита живота на друго човешко същество? Как може някой да се превърне в чудовище като мен? — Лушън произнасяше всяка дума с равномерен, монотонен ритъм. — Е, от друга страна, едно чудовище като мен също би искало да знае как разсъждавате вие. Героите на обществото… каймакът… онези, които биха рискували живота си за хора, които дори не познават. — Той млъкна за ефект. — Вие искате да разберете мен. Аз искам да разбера вас. Това е. И както Фройд би ви казал, агент Тейлър, ако искате да се разровите дълбоко в психиката на някого, ако искате да разберете какъв човек е станал, най-добре е да започнете с детството и взаимоотношенията му с майка му и баща му. Не е ли така, Робърт?

Хънтър не отговори.

Лушън бавно започна да пука кокалчетата на пръстите на ръцете си. Неприятният зловещ звук отекна в стените на килията.

— Е, Робърт, моля те, задоволи двайсет и пет годишното ми любопитство.

— Не, Лушън. — Гласът на Хънтър беше спокоен като на свещеник в изповедалня.

— О, напротив, Робърт — отвърна Лушън със същия спокоен тон. — Ще го направиш. Защото, ако искаш да научиш какво още се случи на Сюзън и къде можеш да намериш останките й, ще трябва да удовлетвориш желанието ми.

Възелът в гърлото на Хънтър се стегна още повече.

— Разкажи ми какво се случи, Робърт. Как умря майка ти?

Мълчание.

— И моля те, не ме лъжи, Робърт, защото те уверявам, че ще разбера, ако го направиш.