Крис Картър
Престъпен ум (69)

69.

Докато въпросът на Лушън отекваше в стените, Хънтър почувства, че въздухът излезе от белите му дробове, сякаш някой го удари в стомаха с бейзболна бухалка. Той погледна Лушън с присвити очи, без да може да повярва на ушите си.

Тейлър се взираше безпомощно в него.

— Моля? — попита Хънтър, без да е в състояние да прикрие изненадата си.

— Джесика Питърсън — повтори Лушън, явно наслаждавайки се на реакцията му. Името се разнесе във въздуха бавно като пушек. — Разкажи ми за Джесика Питърсън, Робърт. Коя беше тя?

Хънтър не можеше да откъсне очи от него. Умът му се опитваше да разбере какво става.

„Полицейските или медицинските архиви — заключи той. — Това е единственият възможен начин. Лушън някак е получил достъп до полицейските или медицинските архиви, или и двете.“ И после си спомни чувството, което изпита, когато Лушън настойчиво разпитваше за майка му. Имаше усещането, че той вече знае отговорите, и вероятно наистина беше така, ако беше докопал полицейските или медицинските архиви. В доклада на съдебния лекар пишеше, че майката на Хънтър е починала от свръхдоза болкоуспокояващи някъде около полунощ. За Лушън не би било много трудно да открие, че бащата на Хънтър е работел нощем и следователно не е бил вкъщи. Единственият друг човек от семейството беше седемгодишният Робърт. Лушън не би имал проблем да сглоби картината за по-голямата част от случилото се в онази нощ. Той се нуждаеше от Хънтър само да запълни празнотите.

— Коя беше тя? — повтори Лушън, този път хладно.

Хънтър примигна, за да прогони смущението си.

— Жена, която познавах преди години — най-после отвърна той със същия тон.

— Стига, Робърт. Знам, че можеш да дадеш по-добър отговор. И ти е ясно, че не трябва да ме лъжеш.

За миг погледите им влязоха в схватка.

— Срещах се с нея, когато бях млад — каза Хънтър.

— Колко млад?

— Много. Запознахме се точно след като завърших докторската си дисертация.

Лушън отново седна на леглото и протегна крака пред себе си, за да се настани колкото е възможно по-удобно.

— Колко време се среща с нея?

— Две години.

— Беше ли влюбен? — попита Лушън и леко наклони глава на една страна.

Хънтър се поколеба.

— Какво общо има това с…

— Отговори на въпроса, Робърт — прекъсна го Лушън. — Мога да питам каквото си искам, независимо дали има връзка, или не. Такава е сделката и сега искам да ми разкажеш повече за Джесика Питърсън. Беше ли влюбен в нея?

Тейлър се премести неспокойно на стола.

Хънтър кимна едва забележимо.

— Да, бях влюбен в Джесика.

— Смяташе ли да се ожениш за нея?

Мълчание.

Лушън повдигна вежди, показвайки, че чака отговор.

— Да — отвърна Хънтър. — Бяхме сгодени.

Тейлър чу, че гласът на Хънтър трепна за част от секундата.

— О, това е интересно — отбеляза Лушън. — И какво се обърка? Знам, че не си женен, нито разведен. Е, какво се случи? Защо не се ожени за жената, в която си бил влюбен? Тя ли те заряза заради друг?

— Да, тя намери друг, по-добър от мен — рискува Хънтър.

Лушън поклати глава и шумно всмукна въздух през зъби.

— Сигурен ли си, че отново искаш да ме провериш, Робърт? Сигурен ли си, че искаш да ме излъжеш? Защото в момента правиш точно това. — Изражението и гласът му станаха твърди като стомана. — И никак не ми харесва.

Лицето на Тейлър беше привидно спокойно, но в очите й се четеше озадаченост.

— Знаеш ли какво? — каза Хънтър и вдигна ръце. — Няма да говоря за това.

— Мисля, че е по-добре да говориш — възрази Лушън.

— Не смятам — отвърна Хънтър със същия сдържан тон, с който психолог би се обърнал към пациент. — Повикаха ме тук, защото мислех, че ще помогна на стар приятел, някого, когото мислех, че познавам. Когато ми показаха снимката ти в Лос Анджелис само преди няколко дни, бях сигурен, че е станала някаква грешка. Съгласих се да дойда тук, защото мислех, че мога да помогна на ФБР да изясни нещата и да докаже, че ти не си човекът, за когото те мислят, но грешах. Не мога да им помогна, защото няма какво да се изяснява. Ти си точно такъв, за какъвто те мислят, и си направил точно това, което те предполагат. За жалост никой не може да промени този факт. Но ти сам го каза — няма защо да бързаме, тъй като не можем да спасим никого. И когато си тръгна, агентите на ФБР ще продължат да те разпитват къде са останките на другите ти жертви.

Хънтър погледна Тейлър, която намръщи чело, когато чу думата „тръгна“.

— Те само ще използват други методи — добави той. — Не толкова традиционни. Убеден съм, че знаеш какво предстои. Може да отнеме няколко дни повече, но повярвай ми, Лушън, накрая ще проговориш.

Хънтър стана, готов да излезе.

Лушън запази спокойствие.

— Предлагам да останеш, стари приятелю, защото ме цитира погрешно.

Хънтър спря.

— Не казах, че няма защо да бързате за всичко. Говорех само за намирането на останките на Сюзън, защото нея наистина не можеш да спасиш.

Нещо в начина, по който Лушън се изрази, накара сърцето на Хънтър да пропусне един удар, да поднови нормалния си ритъм и после отново да пропусне един удар.

— И не съм казвал, че не можеш да спасиш никого, защото мисля, че все още има време. — Измина миг, изпълнен с напрежение, когато Лушън отново погледна китката си, проверявайки въображаемия си часовник. — Не убих всички жертви, които отвлякох, Робърт. — Той придружи думите си с такъв студен и лишен от чувства поглед, сякаш принадлежеше на труп. — Едната все още е жива.