Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (4)

4

Извиках и задърпах Люк и Клей назад.

Вълкът излезе иззад ъгъла, като държеше главата си ниско и ни гледаше с големите си, кървясали очи.

— Ама той… той е съвсем истински! — избърбори Клей сподавено.

Поставих ръка на рамото му. Усетих, че трепери.

Вълкът изръмжа отново. След това се скри зад стената на къщата.

— Мисля, че това е робот или нещо подобно — подхвърлих на Клей.

— Хайде да идем някъде другаде — отвърна той с пребледняло лице.

— Какво пише на онази табелка горе? — попита Люк. Той изтича по паветата до надписа, а ние с Клей го последвахме.

На табелката пишеше: „ЩИПАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Люк се разсмя.

— Ама че глупаво.

— Какъв глупав надпис! — съгласи се Клей.

— Все едно че са го написали за теб, Люк! — възкликнах и го ощипах по ръката.

— Ей! Не можеш ли да четеш? — извика той и посочи табелката.

Видях един зелен Ужас да ни наблюдава от другия край на улицата. След това зърнах едно семейство, което вървеше зад редицата от къщи. Майка, баща и малко момиче. Момиченцето плачеше по някаква причина. Родителите го бяха прегърнали и изглеждаха разстроени.

Във въздуха отекна вълчи вой.

— Хайде да идем при влакчетата! — предложи Клей.

— Дано да са страшни! — добави Люк.

Почти притиснати един до друг, ние излязохме от селцето на върколаците. Улицата се разля в широк, кръгъл площад. Ярката слънчева светлина се върна веднага щом напуснахме селото.

Няколко боядисани във виолетово сгради заобикаляха площада. Зърнах още семейства, както и издокараните в зелени костюми Ужаси, които се грижеха са всичко. Един пухкав Ужас зад виолетово-зелена количка продаваше черен сладолед.

— Уф! — рече Люк и на лицето му се изписа отвращение.

Подминахме количката, видяхме още един знак „ЩИПАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и спряхме пред нещо, наподобяващо висока, виолетова планина.

— Това е пързалката! — възкликнах.

В склона на планината бе пробита врата. Над вратата пишеше: „ПЪРЗАЛКАТА НА ОБРЕЧЕНИТЕ. ГОТОВ ЛИ СТЕ ДА СЕ ПЪРЗАЛЯТЕ ВЕЧНО?“.

— Страхотно! — обяви за пореден път Люк и плесна Клей по рамото.

— Предполагам, че трябва да се изкатерим до върха и тогава да се спуснем — рекох, като посочих планината.

— Да тръгваме! — извика ентусиазирано Люк.

Изтичахме при сградата и влязохме през вратата. Вътре беше тъмно и хладно. Широка стълба се виеше право нагоре.

Чуваха се радостни крясъци и детски смях, но не виждах никого. Тримата се завтекохме нагоре, нетърпеливи да стигнем върха.

Някъде по средата на изкачването прочетох още един надпис: „ВНИМАНИЕ — ГЛЕДАЙТЕ ДА НЕ СЕ ИЗПЪРЗАЛЯТЕ ДО СВОЯТА ОРИС!“.

Сега вече чувах съвсем ясно писъците на децата, които се пързаляха. Но беше твърде тъмно, за да различа нещо.

— Страх ли те е, Клей? — попитах, забелязала изопнатата му физиономия.

— Никога! — отвърна той, засрамен от въпроса ми. — И преди съм се качвал на такива неща. Приличат на големи дървени шейни. Сядаш вътре и се пързаляш.

— Побързайте! — подкани ни Люк, който вече беше пред нас.

— Ей, почакай! — викнах в отговор. Последвах го до най-горната платформа. В единия й край бяха подредени количките, номерирани от едно до десет.

Край количките ни очакваха двама Ужаси. Бяха застанали точно пред тях. Изпъкналите им жълтеникави очи светнаха, когато се приближихме.

— Чак до долу ли ще се пуснем? — попита ги Люк.

Ужасите кимнаха.

— Бързо ли ще се пързаляме? — добави Клей, който пристъпваше най-отзад.

Ужасите кимнаха отново.

— Доста път ви чака — рече единият.

— Внимавайте коя количка ще изберете — добави другият. — Не взимайте „количката на обречените“. — Той махна към една количка, боядисана в черно.

— Да — кимна партньорът му. — Не я взимайте тази. С нея ще се пързаляте вечно.

Засмях се.

Нима се опитваше да ни изплаши?

Опитваше ли се само?