Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (11)

11

— Направете нещо! — врещеше Клей. — Моля ви, направете!

Люк опря рамо в стената и се помъчи да я задържи. Но не му достигна сила. Стената продължаваше да се мести към него.

Отстъпих назад, вдигнала ръце сякаш да се предпазя.

Стената се плъзгаше безшумно към мен. Все по-близо и по-близо.

Продължавах да отстъпвам, докато се блъснах в насрещната стена.

Вече нямаше накъде да отстъпвам.

— Направете нещо! Ей, хора, направете нещо! — чувах ужасените писъци на Клей.

— Стената — тя ме притиска! — пищеше Люк. — Лизииии!

— Не мога да помръдна! — извиках му.

Стъклените стени започнаха да ме притискат от всички страни. Включително отгоре и отдолу. Изведнъж си представих една от онези коли.

Нали се сещате? Колите, дето ги смачкват на кубчета с големите компресорни машини.

Цялата се разтреперих, като си представих, че и мен ще ме смажат така.

— Ей! — извиках, когато почувствах, че подът под мен се повдига. — Хора, помогнете!

Опитах се да крещя, но гласът ми секна в гърлото.

Беше ми все по-трудно да дишам.

Стъклените стени ме притискаха. Все по-силно и по-силно.

Борех се отчаяно за глътка въздух.

С всички сили се съпротивлявах на стъклата. Но без полза.

И мен щяха да ме направят на кубче.