Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (17)

17

Изпищях.

Чак тогава осъзнах, че не са ме хвърлили във водата.

Ръцете ме стискаха за раменете. Завъртях се.

— Татко! — извиках.

— Лизи! — възкликна той. — Къде се загубихте?

— Претърсихме целия парк поне десетина пъти! — обяви мама. Стоеше в тревата зад нас, опряла ръце на кръста.

— И ние ви търсихме! — извиках.

— Казаха ни, че сте си тръгнали! — добави Люк.

— Уплашихме се — призна Клей.

Всички заговорихме едновременно. Бях ужасно щастлива, че сме се намерили. Виждах, че Люк и Клей също са щастливи.

Бях си представяла, че са им се случили какви ли не ужасни неща. Обикновено не позволявам на въображението си да се развихря.

Но Страната на ужасите бе наистина страшно място. Невъзможно беше да не си мислиш лоши неща, докато си тук.

— Искам да се приберем у дома — рекох.

— Намерихте ли телефон? — попита Клей. — Или кола?

Татко поклати глава.

— Не. Никакви телефони. Онзи тип с костюма на чудовище се оказа прав. В целия парк няма нито един телефон.

— Но Ужасите бяха много мили с нас — добави мама. — Казаха ни да не се безпокоим за нищо.

— Просто когато свършим, да отидем при касата на входа — кимна татко.

Мама разроши косата на Люк.

— Повозихте ли се? Какво правихте?

— Много страшни неща — рече й Люк.

— Ама наистина страшни — добави Клей.

— Гладен съм — обяви Люк.

Татко си погледна часовника.

— Отдавна е минало време за обяд. Сигурно всички сте гладни.

— Ресторантите и закусвалните са от другата страна на парка — рече мама.

— Не може ли да се наобядваме и да си тръгваме? — попитах умолително. Все още ме беше страх от това място. Щеше ми се да се махнем надалеч от Страната на ужасите.

— С майка ти през цялото време ви търсихме — рече татко и изтри потта от челото си. — Въобще не сме се забавлявали.

— Нека се качим поне на едно влакче, преди да си тръгнем — каза мама.

— Не, искам да си вървим — запънах се. — Много искам.

— Лизи, какво ти става? — повдигна вежди мама.

— Уплашена е — обясни им Люк. — Тя е голямо шубе.

— Дали няма влакче, което да ни откара право при входа — попита татко. — Ще го вземем, там ще хапнем и си тръгваме.

— Чудесна идея — кимна мама. Тя ме погледна: — Съгласна ли си?

— Ами да — въздъхнах. — Само че всички влакчета и пързалки са толкова страшни. Въобще не са забавни.

Люк се разсмя.

— Може да са страшни за Лизи, но не са за мен и Клей — рече той. — Нали, Клей?

— Малко се изплаших в Хамбара с прилепите — призна Клей.

Обърнахме гръб на езерото и пресякохме поляната. Срещнахме няколко костюмирани Ужаса, които все така разговаряха оживено.

Някъде отдалеч долетя момичешки писък. Същият уплашен вик се повтаряше отново и отново.

После чухме вълчи вой. От скрития в дърветата високоговорител проехтя злокобен смях, който също се повтаряше до безкрайност.

— Все едно че сме във филм на ужасите — бе коментарът на мама.

— Изпипана работа — добави татко, който продължаваше да държи ръката си на рамото ми.

— Трябваше да пуснат реклами по телевизията — подхвърли мама. — Така щяха да привлекат повече посетители.

Подминахме висока и тясна зелена сграда с надпис отпред: „БЕЗТЕГЛОВНОСТ. Единствените бънджи скокове без въже“.

— Искате ли да ги пробваме? — предложи татко, стисна ме за рамото и ми се усмихна.

— Не съм сигурна — отвърнах.

Люк вървеше на няколко крачки по-напред. Той спря, върна се и каза:

— Мисля, че мама и татко трябва да пробват Пързалката на обречените. Невероятна е!

Нима бе забравил колко беше изплашен?

— Не мисля, че идеята е добра — възразих.

— Защо не потърсим нещо, което не е толкова страшно — подметна Клей.

Татко се засмя.

— Клей, добре ли си прекарваш?

— Горе-долу — отвърна колебливо Клей.

— Аз пък си прекарвам чудесно — обяви Люк.

Алеята изви покрай тясна, кафява река. Милиони дребни насекоми подскачаха върху водната повърхност. Озарени от лъчите на слънцето, те приличаха на блестящи диаманти.

Малко по-нататък се показа нисък, кафеникав навес за лодки. Зад него във водата покрай пристана бяха подредени издължени канута.

На навеса беше поставен надпис: „РАЗХОДКА С КОВЧЕЗИ. Отпускащо плаване до гроба“.

— Това може да е приятно — каза мама, загледана в малките лодки.

— Мисля, че реката извива към входа на парка — подметна татко. — Хайде да се качим!

Люк извика радостно и се втурна към пристана.

Вървях най-отзад. Качих се на пристана и се огледах. Трябваше да мине известно време, преди да осъзная, че полюшващите се във водата предмети са ковчези!

Бяха изработени от черно полирано дърво. Капаците им бяха изтеглени встрани, та се виждаше облицованата с червен плюш вътрешност. Ковчезите побираха само по един човек.

Усетих, че по гърба ми минават студени тръпки.

— Наистина ли ще се возим в ковчези? — попитах.

— Изглеждат много удобни — кимна мама и ми се усмихна. — Реката е съвсем спокойна, Лизи. Няма нищо страшно.

— Аз съм пръв! — извика Люк и изтича до края на пристана.

Двама костюмирани Ужаси изникнаха отнякъде и се втурнаха да ни помагат да се настаним в ковчезите.

— Излегнете се удобно — посъветваха ни те. — Приятно пътуване.

— Ще ви бъде последното — добави другият и се изкиска зловещо.

Веднага щом се настанихме в ковчезите, Ужасите ги отвързаха и ни тласнаха надалеч от пристана.

И ето ме, излегната в собствения си ковчег.

Цялото ми семейство, подредено в ковчези.

Ковчезите се поклащаха лекичко по повърхността на водата. Погледнах нагоре, към яркосиньото небе. Виждах короните на надвесените над реката дървета.

Беше толкова красиво, че неусетно се отпуснах.

Защо имах предчувствието, че ще се случи нещо ужасно?