Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (12)

12

Вече не чувах нито Люк, нито Клей.

Чувах само собственото си задъхано дишане.

Затворих очи.

И усетих, че подът под краката ми изчезва.

Преди да осъзная какво става, започнах да падам бързо надолу.

Отворих очи и видях, че стените над мен се събират. Аз се пързалях през тясна шахта.

След няколко секунди се озовах отвън. Приземих се с тупване на тревата.

Люк и Клей паднаха до мен.

Известно време седяхме, премигвахме на слънцето и се оглеждахме.

— Нищо ни няма — рече накрая Клей, но в гласа му се долавяше неувереност. Той се надигна бавно. Закръгленото му лице беше зачервено, очилата му бяха смачкани и едва се държаха на носа. — Нищо ни няма!

Люк се разсмя. Изправи се и заподскача от радост.

Но на мен не ми беше чак толкова весело. Все още пред очите ми беше смачканата кола.

Люк се наведе, хвана ме за ръцете и ми помогна да стана.

— Какво ще е следващото? — попита той захилено.

— Следващото ли? — попитах стреснато. — Ама ти сериозно ли говориш?

— Това беше много страшно — призна Клей, чието лице още беше зачервено. — Помислих си, че стените ще ни смажат.

— Велико беше! — обяви Люк.

И този път беше забравил, че само преди минута крещеше от ужас.

— Май беше прекалено страшно — промърмори Клей и поклати глава.

— Клей е прав — съгласих се аз. — Прекалено страшно беше, за да е забавно. Само още секунда и…

— Ама вие не разбирате ли? — учуди се Люк. — Точно това е смисълът. По този начин ни плашат. Карат те да си мислиш, че след миг няма да те има. Но всичко е точно изчислено. Докарват те до ужас и после — пуф — те пускат да си вървиш!

— Мисля, че си прав — рече Клей, но в гласа му се долавяше съмнение. Той си нагласи очилата и се потърка по брадичката.

— Това е увеселителен парк — продължаваше да ни обяснява Люк. — Тук няма да те оставят да се нараниш. Нали искат пак да дойдем? Затова са длъжни да внимават.

— Може би — рече Клей.

— Но, Люк, какво ще стане, ако нещо се обърка? — попитах аз. — Ако се повреди някоя машина? Ако са сгрешили в преценката? Представи си, че вратата в пода заяде. Тогава какво?

Люк не отговори. Погледна ме замислено.

— Хайде, кажи ми, какво щеше да стане с нас, ако подът не се бе отворил навреме? — повторих.

Той повдигна рамене.

— Сигурно са се постарали всичко да е наред — рече накрая.

— Да бе. Как ли пък не? — завъртях очи аз.

— Възможно ли е човек да бъде уплашен до смърт? — попита ме Клей със замислено изражение. — Чел съм за това в книгите, но дали може да се случи и в живота?

— Не зная. Може би — отвърнах.

— Обзалагам се, че може да се случи с посетителите на Къщата с огледалата — заяви сериозно Клей.

— Изключено! — възрази Люк. — Слушай какво ще ти кажа. Това е място за забавление. Забавление чрез страх.

Той гледаше нещо над рамото ми. Обърнах се и видях един от зелените Ужаси да пресича улицата с голям букет черни балони.

Люк изтича при Ужаса.

— Ей, случвало ли се е някой да умре в парка? — попита Люк.

Ужасът продължаваше да върви. Черните балони подскачаха над главата му.

— Само веднъж — рече той на Люк.

— Един човек е умрял? — поиска уточнение Люк.

Ужасът поклати голямата си зелена глава.

— Не. Не това исках да кажа.

— А какво? — учуди се Люк.

— Че човек може да умре тук само веднъж — обясни Ужасът. — Никой не умира два пъти.