Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (10)

10

Изведнъж ме споходи ужасна мисъл.

Ами ако момчетата са изчезнали?

Ако са попаднали в някакъв капан?

Ако са се изгубили в лабиринта от огледала?

Страната на ужасите е прекалено страшна, реших. Но в момента ми се струваше, че всичко е твърде истинско. Имаше ли опасност, или това бе само игра? Една голяма, страшна шега?

— Люк? Клей? — закрещях с разтреперан глас, докато търсех изхода.

Мълчание.

И тогава чух сподавен кикот.

Шепнещи гласове. Наблизо.

Отново кикот, този път по-силен. Смееше се Люк.

Значи са си играели с мен.

— Ей, вие, не е никак смешно! — извиках ядосано. — Ама наистина! Не е смешно!

Те не се сдържаха и избухнаха в смях.

— Ела ни открий, Лизи! — подхвърли Люк.

— Защо се забави? — изхили се Клей.

Отново кискане. Идваше някъде отпред.

Плъзнах ръце по огледалните стени и продължих да напредвам бавно. Наложи се да сведа глава, за да премина през тесен отвор между огледалата.

Озовах се в друга, по-малка стая, също заобиколена отвсякъде с огледала. Огледалата бяха наклонени под различни ъгли и отраженията ми сякаш се блъскаха едно с друго.

— Къде сте? Приближавам ли се? — попитах.

Светлината отслабна. Отраженията ми потъмняха. Сенките се издължиха.

— Не те виждаме! — извика Клей.

— Побързай! — добави нетърпеливо Люк.

— Бързам колкото мога! — изкрещях в отговор. — Само не мърдайте, ясно? Стойте на място.

— Ами ние стоим — отвърна Люк.

— Как ще се измъкнем оттук? — чух гласа на Клей.

— Ох! — отново си ударих главата в невидима, прозрачна стъклена стена.

Замахнах и блъснах ядно с юмрук стената.

Това не е никак смешно, рекох си. По-скоро боли.

— Побързай! — обади се Люк някъде отблизо. — Омръзна ни да те чакаме!

— Идвам — промърморих, докато си търках покритото с цицини чело.

Свих зад ъгъла и този път се озовах в по-голяма стая. Тук нямаше огледала. Стените бяха от стъкло. Спрях и се огледах — и видях Люк.

— Най-сетне! — извика той. — Защо не можа да ни откриеш?

— Все си удрях главата — обясних. — Хайде да се махаме оттук. Къде е Клей?

— Какво? — Люк зяпна с уста от изненада. Той се завъртя и се огледа. — Тук беше някъде.

— Люк, не съм в настроение за тъпи шеги — рекох рязко. — Клей, къде си се скрил?

— Не се крия. Тук съм — отвърна Клей.

Приближих се до брат ми и Клей се появи.

Стоеше в сянката от другата страна на една стъклена стена, опрял ръце в нея.

— Как се озова там? — попита го Люк.

Клей повдигна рамене.

— Не мога да намеря пътя.

Приближих се към Люк и спрях. Изведнъж си дадох сметка, че той също е зад стъклена стена. С Люк се намирахме в различни стаи.

— Ей, къде е вратата? — попитах.

Люк се огледа.

— Какво искаш да кажеш, Лизи?

— Не виждаш ли, че не сме в една и съща стая? — отвърнах. Приближих се до стъклената стена и я ударих с юмрук.

— Какво? — На лицето на Люк се изписа изненада. Той се доближи и също чукна по стената, сякаш да се увери, че съществува.

— Ти как попадна там? — попита ме той.

Клей започна да се движи из неговата стая, като опипваше стените с ръце и търсеше някакъв отвор.

— Стой където си — наредих на Люк. — Ще потърся начин да стигна до теб.

Последвах примера на Клей. Започнах да обикалям бавно из стаята и да опипвам с длан стените. Светлината отслабна. Докато се движех, сянката ми падаше върху стъклото. Виждах отражението на лицето си. Очите ми ме гледаха с отчаяние.

Преди да осъзная, описах пълен кръг.

Намирах се там, откъдето бях започнала. Но нямаше никакъв отвор. Никаква врата.

Никакъв изход.

— Ей! Аз съм затворен тук! — извика уплашено Клей.

— Аз също — рекох му.

— Все трябва да има някаква врата — намеси се Люк. — Иначе как сме влезли?

— Прав си — отвърнах раздразнено. — Трябва да намерим обратния път. — Започнах отново да шаря с ръце по стените.

Сърцето ми се разтуптя. Трябваше да има някакъв изход. Не бе възможно да няма.

Люк блъсна силно стъклото. В другата стая Клей подскачаше трескаво и удряше наред стените.

Обиколих стаята два пъти, после спрях.

Нямаше никакъв изход.

— И аз съм затворена — произнесох. — Все едно че съм в кутия. Стъклена кутия.

— Всички сме в капана! — извика Клей.

Люк продължаваше да блъска с юмруци по стените.

— Престани, Люк! — креснах му аз. — Това няма да помогне!

Той отпусна ръце.

— Това е абсурдно — чух го да мърмори. — Не може да няма изход.

— Може би вратата е замаскирана — на пода или на тавана — разсъждавах на глас. Започнах да опипвам пода. Изглеждаше ми съвсем монолитен.

Върнах се при стъклената стена.

— Ама тая работа хич не е забавна — рекох.

Люк и Клей кимнаха. Личеше си, че са много уплашени. Аз също. Но след като съм с две години по-голяма от тях, трябваше да се правя на смела.

Само дето не бях никакъв смелчага. Въздъхнах уморено и се облегнах на стената, която ме разделяше от Люк.

И в този момент стената започна да се движи.

Стената се плъзгаше към мен, бавно ме притискаше.

Отстъпих назад.

Огледах се трескаво и забелязах, че всички стени се местят.

— Люк! — извиках. Обърнах се и видях, че той също отстъпва.

— Стените! — извика Клей. — Помогнете ми!

— И при мен се движат! — отвърна Люк. — Всяка стая има собствени стъклени стени!

И тримата бяхме в отделни капани. Изпъшках отчаяно и се хвърлих върху стената, опитвайки се да я бутна назад. Но не можех да я спра.

Стъклената кутия се затваряше, ставаше все по-малка.

— Стените ще ни смажат! — извиках аз.