Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (26)

26

Това не беше маска!

Захиленото, чудовищно лице беше нейното лице.

Тя не беше облечена в костюм на чудовище. Нито един от Ужасите не носеше костюм.

Отстъпих назад и вдигнах ужасено ръце, за да се предпазя.

— Вие… вие наистина сте чудовища! — промълвих.

Те ми кимнаха, с доволни усмивки на грозните си лица. Жълтите им очи ме гледаха възторжено.

— Вие всички сте чудовища! — изкрещях. — Но… нали казахте, че това е телевизионно шоу!

Управителката ми се облещи с жълтеникавите си очи.

— Щастлива съм да ви осведомя, че това е най-гледаното шоу по канал „Чудовища“ — произнесе тя зарадвано. — Благодарение на участници като вас и вашето семейство. Канал „Чудовища“ се гледа от над два милиона чудовища по целия свят.

— Но… но… — не знаех какво да кажа и отстъпих назад.

— Хората невинаги го приемат на сериозно — продължи тя. — Те идват в Страната на ужасите и си мислят, че всичко е една голяма шега. Те се смеят на табелите в парка. Смеят се на влакчетата и атракционите. Но за нас всичко това е съвсем сериозно. Съвсем.

Баща ми пристъпи до мен, размахвайки гневно юмруци.

— Не можете да постъпвате по този начин с невинни хора! — извика той. — Не можете да ги вкарвате в парка, да ги измъчвате, да ги…

— О, съжалявам — прекъсна го жената и поклати голямата си зелена глава. — Времето ни за тази седмица изтече. Колкото и да ми е тъжно, дойде моментът да кажем сбогом на нашите специални гости за седмицата.

— Но, почакайте… — викна татко и вдигна ръце.

Тълпата от Ужаси пое мълчаливо напред. Не ни оставаше друго, освен да вървим с тях.

— А сега, приятели, ще ви покажа по какъв начин ние тук, в Страната на ужасите, казваме сбогом по време на шоуто „Скрита камера“ — обяви управителката.

Татко се опита да забави крачка и да се възпротиви, но неколцина Ужаси отзад се блъснаха в него. Изтикваха ни напред, към кръглото, виолетово езеро отвъд площада.

Не можехме да ги надвием. Просто бяха твърде много.

Не можехме да избягаме. Бяха ни заобиколили.

Подкараха ни като овце на заколение. След няколко секунди вече стояхме на брега на езерото.

Откъм езерото се надигаше неприятна, задушлива миризма. Виолетовата течност бълбукаше и гъргореше, издавайки зловещи звуци.

— Пуснете ни да си вървим! — извика пискливо Люк. — Искам вкъщи!

Управителката се направи, че не е чула молбите му, и пристъпи на брега на бълбукащото езеро.

— Раздялата винаги е тъжна — поде тя. — Ето защо се опитваме да се пошегуваме с тези, които си отиват.

— Пуснете ни да си вървим! — молеше се Люк.

Татко положи ръка на раменете му и се опита да го успокои.

Всички вперихме очи в управителката, която вдигна един голям камък и го протегна над бълбукащото езеро.

— Гледайте — покани ни тя с усмивка.

И пусна камъка в езерото.

В мига, когато докосна повърхността, той бе засмукан вътре с отвратителен звук.

— Виждате ли колко е лесно да се сбогуваме? — попита жената, като се обърна към нас. — А сега, сами ли ще скочите, или трябва да ви бутаме?