Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (15)

15

Прикрих очите си с една ръка, а с другата се опитвах да прогоня досадните животинки.

Задъхвах се, гадеше ми се, едва дишах.

Чух гласа на Люк да ме вика някъде отдалече. Сякаш се намираше зад непроходима завеса от плющящи крила.

И тогава изведнъж в хамбара нахлу слънчева светлина.

Повдигнах глава и видях, че вратите се отварят бавно.

Люк стоеше до тях. Лицето му беше изкривено от уплаха. Той се обърна към мен.

— Аз… само я докоснах и тя се отвори — чух го да обяснява.

Очилата на Клей висяха от едното му ухо. Косата му беше разчорлена. Той се оглеждаше изплашено.

— Къде изчезнаха прилепите? — попита.

Вдигнах очи към гредите.

— А! — извиках от изненада. От прилепите нямаше и следа.

Изправих се и взех да си оправям косата.

— Да се махаме оттук! — заявих решително.

Тримата излязохме от хамбара. Толкова беше приятно отново да сме на слънце!

Кожата все още ме сърбеше от прилепите. Разтърках с ръка раменете и врата си.

— Мразя прилепи! — оплаках се. — Ужасно ги мразя!

— Но там нямаше никакви прилепи — възрази ухилено Люк. — Всичко беше илюзия.

— Какво? Какви ги говориш? — подскочи Клей. — Там имаше прилепи. Усещах ги, чувах ги.

— Това бяха специални ефекти — обясни Люк.

— Не беше специален ефект, когато един от тях ми се заплете в косата — едва не заплаках аз. Само при мисълта за това ме побиха тръпки.

— Специални ефекти и нищо повече — повтори натъртено Люк. — Но много добре направени. Аз също за малко да се изплаша.

— За малко? — повторих ядосано. Приближих се, протегнах ръка и се престорих, че го душа. — За малко? Чух те да пищиш с цяло гърло, Люк!

Той се освободи от ръката ми и се засмя.

— Знаех, че не е наистина. Виках, за да ви уплаша!

Какъв лъжец! Не му вярвах. Знаех, че се беше уплашил. Сигурна бях!

— Това не бяха специални ефекти, а прилепи! — настоях ядосано.

— Тогава къде изчезнаха, когато отворих вратата? — попита той.

— Хайде да не говорим повече за това — предложи Клей. — Отиваме да търсим родителите ви.

— Добре, добре — съгласих се и се облещих на Люк. — Ти си побъркан, знаеш ли?

Той ми се изплези.

Идеше ми да го фрасна. Но по принцип се старая да не прибягвам до насилие. Ето защо само го ощипах по рамото. Той извика от болка.

— Лизи, ти си глупачка. Голяма глупачка си, да знаеш. Да те е страх от изкуствени прилепи!

Не му обърнах внимание и продължих надолу по алеята към входа. Насреща вървяха двама души в костюми на Ужаси и разговаряха оживено.

— Това ли е пътят за главния портал? — попитах ги аз.

Те ни подминаха, без да отговорят.

— Ей! — извиках след тях.

Но двамата продължаваха да разговарят, сякаш не съществувахме.

Слънцето печеше все по-силно. Беше топло и задушно, отникъде не подухваше ветрец.

Изтрих потта от челото си. Все още усещах резливата миризма от хамбара с прилепите. Беше полепнала по ръцете и дрехите ми.

Видях четирима тийнейджъри с бански — две момчета и две момичета. Тичаха през тревата към едно голямо кафяво езеро. До брега беше поставена табела: „ЕЗЕРОТО НА КРОКОДИЛИТЕ. ПРИЯТНО ПЛУВАНЕ“.

Люк се засмя.

— Ама тия наистина са побъркани!

Спряхме да погледаме младежите, които приближаваха водата.

— Как мислите, дали вътре наистина има крокодили? — попита Клей и прехапа устни.

Свих рамене.

— Вече не знам какво да мисля за този парк.

Продължихме по алеята. След няколко минути познах планиноподобната гърбица на Пързалката на обречените. Малко след това се показа големият, кръгъл площад. Беше почти пуст. Дори продавачът на черни сладоледи бе изчезнал с количката си.

— Къде ли са мама и татко? — попитах.

— Сигурно ни търсят от часове и сега са ни страшно сърдити — рече намръщено Люк.

— Но къде са отишли? — оглеждаше се уплашено Клей. — Трябва да ги намерим.

— Това не са ли те? — попита Люк. Сочеше мъж и жена в сянката на голям каменен фонтан.

Засенчих очи. Жената беше висока, с черна коса. Мъжът беше нисък и рус.

— Да! Те са! — извиках радостно. Затичах се към фонтана и закрещях: — Мамо! Татко!

Момчетата се втурнаха след мен.

— Ехей! Мамо! Татко! — виках щастливо.

Двамата се обърнаха с изненадани изражения.

— О! — извиках разочаровано, когато видях, че не са те. Заковах на място и Люк се блъсна в мен.

— Извинявайте — рекох на сконфузената двойка. — Помислихме ви за други хора.

Тримата се върнахме на площада. Чувах воя на вълците откъм Селото на върколаците. Количката за сладолед стоеше самотна и изоставена до входа на Пързалката на обречените.

— Къде ли са се дянали? — изхленчи отново Клей. — Започнах да огладнявам.

— Ами да — съгласих се. — Отдавна мина време за обяд.

— Може да са навсякъде — оплакваше се Клей. — Навсякъде из тоя голям парк.

Въздъхнах.

— Хайде да ги потърсим на сянка. Слънцето взе да пече доста силно.

Отправихме се към сянката на Пързалката на обречените. Внезапно отпред се показаха двама Ужаси със зелени костюми. Големите им жълтеникави очи бяха изпъкнали.

Изтичах при тях без да мисля.

— Да сте виждали родителите ни? — попитах задъхано.

Те ме погледнаха учудено.

— Вашите родители? — попита единият.

— Ами да — кимнах. — Майка ми е с черна коса. Баща ми е нисък и русокос.

— Хммм. — Двамата Ужаси се спогледаха.

— Мама носи яркожълта кърпа — добавих.

— А татко е с шапка на „Чикаго клъбс“ — сети се Люк.

— О, да. Точно така — кимна един от Ужасите, който се оказа жена.

— Виждали ли сте ги? — попитах обнадеждено.

Тя кимна.

— Да. Спомням си ги. Тръгнаха си. Преди около половин час.

— Какво? — Не можех да повярвам.

— Помолиха ме да ви предам нещо — добави жената.

— Да ни предадете ли? Какво да ни предадете? — попитах.

— Сбогом — рече тя.