Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (29)

29

Следвани по петите от Ужасите, които крещяха и ни заплашваха, ние тичахме презглава към рейсовете.

Сърцето ми тупкаше почти толкова силно, колкото и маратонките по паважа. Болеше ме гърлото, усещах и остра болка в хълбока.

Но продължавах да тичам.

— Не можете да избягате!

— Спрете веднага!

— Предайте се!

Гневните викове на Ужасите ехтяха все по-близо. Не смеех да се обърна, за да проверя колко са близо.

Вратата на най-близкия автобус беше отворена. Татко стигна пръв до нея и скочи вътре.

Последваха го мама и двете момчета.

Моторът се закашля, изръмжа и се запали в мига, когато изтичах нагоре по стълбите. Вратата на автобуса се хлопна зад мен.

— Татко, ключовете! — извиках сподавено.

— Да! — кимна той. — Бяха ги забравили! Дръжте се! Потегляме!

Той натисна педала за газта и автобусът подскочи напред. Запрепъвах се по пътеката и тупнах на седалката до Люк и Клей.

— Побързай! Идват! Близо са вече! — крещяха едновременно Люк и Клей.

— Няма страшно! — успокояваше ги татко. — В безопасност сме! Скоро ще се махнем от това място!

— Да! — извиках щастливо. — Да!

Всички започнахме да надаваме радостни писъци. Викахме, докато излязохме от паркинга и се отправихме към магистралата.

Смеехме се и викахме през целия път до вкъщи.

Пътуването отне много часове, но и това не можеше да ни стресне. Бяхме в безопасност! Измъкнахме се!

Беше вече нощ, когато татко спря автобуса пред нашата къща.

— У дома, най-сетне у дома! — пропя той радостно.

Всички наскачахме през вратата. Спрях и поех с пълни гърди хладния въздух. Миришеше на свежест и на цветя. Луната озаряваше ярко моравата пред къщата.

И тогава го видях. Един от Ужасите се бе вкопчил отзад в автобуса.

— О, не! — извиках.

— Какво правиш там? — попита го татко.

— Така ли се вози през целия път? — не можеше да повярва Люк.

Отскочих назад, когато Ужасът се пусна и тупна на земята. Жълтеникавите му очи ни оглеждаха заплашително. Той тръгна към нас.

Клей и Люк се скриха зад татко. Устата на мама увисна от уплаха.

— Какво искаш? — извиках.

Той протегна зелената си ръка.

— Заповядайте — рече. — Забравихме да ви дадем безплатни пропуски за следващата година!