Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (16)

16

— Бъркате нещо! — извиках. — Те няма да си тръгнат.

— Преди около половин час — повтори Ужасът. Тя сви рамене под обемистия си костюм. — Бях до вратата, когато излязоха.

— Но… но… — не знаех какво да кажа.

Двамата Ужаси ни обърнаха гръб и закрачиха към другия край на площада, където имаше бяла барака.

— Ей, почакайте! — извиках и се затичах след тях. — Сгрешили сте. Родителите ни няма да си тръгнат без нас.

Те влязоха в бараката. Вратата се затвори след тях.

Обърнах се към Люк и Клей. Гледаха ме уплашено.

— Сигурно грешат — рекох им. — Мама и татко са още тук. Зная го.

— Тогава защо казаха… — заговори Клей, но не можа да продължи. Виждах, че е много разтревожен. По челото му се стичаха едри капки пот.

Люк направи опит да се пошегува.

— Предполагам, това означава, че сега можем да се забавляваме из целия парк — рече той с пресилена усмивка.

— Много смешно — отвърнах саркастично. — Само че нямаме пари и сме на триста мили от къщи.

— Можем да се обадим на някого — подметна Люк.

— Няма телефони — припомни му Клей. Той сведе глава, пъхна ръце в джобовете си и ни обърна гръб.

— Да бе, вярно — плесна се Люк по челото. — Нали още на входа казаха на татко, че нямат телефони.

— Това е безумие — заговорих разпалено. — Те ни лъжат. Всички Ужаси са лъжци.

— Сигурно това им е работата — успокои ме Люк. — Лъжат, за да ни изплашат до смърт. Все пак сме в Страната на ужасите.

— Трябваше да го нарекат Парка на глупаците — промърмори огорчено Клей.

— Не, мястото си го бива — възрази Люк. — Обичам да ме плашат. Ти не обичаш ли? — Той сръга Клей.

— Не — отвърна тихо Клей. Този път не направи опит да отвърне на закачката.

— Сигурно онази е излъгала за мама и татко — настоявах аз, загледана в бялата барака. — Просто се е опитвала да ни изплаши. Мама и татко са все още някъде тук. Просто трябва да ги открием.

— Хайде, да тръгваме — подкани ни Люк. — Надявам се скоро да ги намерим. Започнах да огладнявам.

 

 

Скитахме се из парка часове наред. Претършувахме една мрачна, загадъчна гора и странно селище на чудовища. Минахме покрай карнавалния район с десетина страшни на вид влакчета.

От другата страна на Селото на вампирите се натъкнахме на една сграда, наречена Зоопарк на чудовищата. Отвътре се чуваше ужасяващо ръмжене, вой и стенания. По-нататък видяхме жълта къща с надпис: „МУЗЕЙ НА ГИЛОТИНАТА. Моля наведете главата си ниско“. Люк искаше да влезе, но двамата с Клей го разубедихме.

Страната на ужасите бе удивително пуста. Само на няколко пъти срещнахме Ужаси със зелени костюми, забързани по някаква тяхна работа. Децата в семействата, които срещнахме, почти винаги плачеха.

Влакчетата в карнавалния район се движеха празни. Всички закусвални и ресторанти също пустееха.

Така неусетно стигнахме другия край на парка. Чувствах се все по-изморена.

Защо никъде не срещнахме мама и татко?

Все някъде трябваше да ги видим.

От известно време Клей не говореше. Виждах, че е много изплашен. Дори Люк вървеше увесил нос и прегърбил рамене. Когато отново излязохме при Езерото на крокодилите, аз също се чувствах доста зле.

— Интересно, какво ли се е случило с децата, които видяхме да влизат в езерото? — попита Люк, загледан към водата. — Дали крокодилите са ги изяли?

— Може би — отвърнах. Въобще не го слушах. Мислех си за мама и татко.

— Ей, вижте! — извика Клей и посочи водата.

Видях два зелено-кафяви дънера да се носят към нас по повърхността. Не се сетих веднага, че са крокодили.

— Брей че са големи! — прошепна уплашено Клей.

— По-добре да се отдалечим — предупредих ги аз.

И тримата стояхме на ръба на езерото. Крокодилите плуваха на сантиметри под повърхността и почти не вдигаха вълнички.

— Мама и татко не биха си тръгнали без нас — повторих, сигурно за стотен път.

— Но нали ги търсихме навсякъде — отвърна унило Люк.

— Не са си тръгнали — настоях. — Никога не биха си тръгнали. И така… — поколебах се. Не смеех да се замисля. Все ме спохождаха страшни видения.

— И така? — повтори Клей.

— И така, няма ги никъде в парка — продължих, — което означава, че им се е случило нещо. Нещо неприятно.

Клей изохка. Люк ме погледна с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш, Лизи? — попита той.

— Искам да кажа, че това място наистина е опасно — отвърнах. — Може би Ужасите, или някой друг, са сторили нещо лошо на мама и татко.

Погледнах към кафеникавите крокодили, които се носеха плавно към нас.

— Това е лудост — промърмори Люк.

Знаех, че е лудост. Но нямах друго обяснение.

— Просто това място не ми харесва — заявих. — Ама никак не ми харесва.

Тъкмо произнесох тези думи, когато някакви яки ръце ме сграбчиха отзад и ме хвърлиха в Езерото на крокодилите.